Елизабет Лоуел
Седемте гряха (23)

Двадесет и трета глава

Глендейл

Сряда през нощта

Сам вдигна поглед от голямата чаша кафе, която Кейт му предложи. Досието на Лий Мандел бе разтворено на работната маса до инструмента, който тя бе нарекла доп.

— Добре — каза той. — ФБР и местните полицаи са единодушни, че колата е била върната със закъснение, но невредима. Багажникът не е насилван. Няма разбити ключалки. Алармата е съвсем наред. — Той вдигна поглед. — Никой от автомобилите, които аз съм вземал под наем, не е имал алармена система. Повечето дори нямат дистанционно отключване.

— Вдигни малко нивото.

— Опитай се ти да живееш с командировъчните от държавата.

— Само защото ключалката на багажника не е била разбита, това още не значи, че брат ми е крадец — подразни се Кейт. — Нападателят или нападателите може да са му взели ключа.

— Никой не е съобщил за свада или сбиване, в което да е участвал мъж с описанието на Лий и с бяла кола под наем.

— Някой разпитвал ли е за това?

Сам стисна устни, после продължи по-сговорчиво:

— Виж, не знаем къде точно между летището и остров Каптива е станало отвличането. Ако е имало такова. Местните жители нямат интерес да докладват за отвличане в техния туристически рай. Нашите хора са се постарали да си свършат работата, но не им е било лесно. Никой не е чул, нито видял нещо, нито пък е искал да види. Честно казано, независимо какво се е случило, малко е вероятно някой да е станал свидетел на случката, ако приемем, разбира се, че е имало такава.

— Това са пълни глупости! — Кейт тупна чашата си на масата и кафето се разля. — Човек не може просто да се изпари във въздуха някъде между летището на Форт Майърс и остров Каптива.

— Сигурно ще се изненадаш — каза Сам, — но е много по-лесно, отколкото си мислиш, Кейт. Хората, които имат нещо за криене, непрекъснато го правят.

Тя сви упорито устни.

— Говориш също като другите агенти.

— Искаш да те излъжа ли?

— Искам да не ме смяташ за идиотка. Лий не би постъпил така с хората, които го обичат. Ако започнеш оттук, може би ще измислиш различни въпроси, от които би имало някаква полза.

Сам отвори уста, но млъкна и кимна. После рече примирено:

— Вземам си бележка.

Кейт бе прекалено смаяна, за да отвърне нещо.

Стана съвсем тихо. Докато пиеше кафе, той се опитваше да се постави на мястото на куриера, който е знаел, че държи в ръцете си стока за милион долара, по цени на едро.

Кейт наблюдаваше Сам с любопитство. Всеки път, когато сметнеше, че е разбрала що за човек е, той я изненадваше. Зад невероятно сините му очи се криеше блестящ ум. Зад здраво стиснатите му устни се спотайваха думите, които издаваха чувството му за хумор. А привидната му полицейска надменност не пречеше на желанието му да научи нещо ново.

Това я изкарваше от равновесие.

— За какво си мислиш? — тихо попита Сам. Тя не знаеше какво да му отговори. Най-малкото не искаше да му признае, че го намира за привлекателен мъж. — Подсъдно е да се лъже служител на ФБР — предупреди я той.

— Тогава сигурно си много зает човек — иронично заключи тя.

Той се усмихна прикрито, но продължи:

— Освен това не можеш да въртиш разни номера, докато си поверителен източник.

— Номерът ли?

— Например да разменяш камъни, ако за това се беше замислила.

Тя го погледна сепнато.

— Ще има ли полза да го направя?

— Ще ти кажа, щом се появи такъв случай.

И щеше да се постарае това никога да не става. Прелисти няколко страници от досието. В настъпилата тишина шумоленето им се стори много шумно.

— При другите обири на куриери винаги ли е била разбивана ключалката на багажника? — попита тя след няколко минути.

— Латиноамериканците често разбиват багажници — отвърна той. — И понякога пребиват до смърт куриера, който не им предава доброволно стоката си.

— Може би именно така е станало и с брат ми. Може да са го пребили и да са скрили… трупа му.

— Обичайният им метод на действие е да оставят тялото като предупреждение за останалите, които биха решили да се правят на герои.

— Много мило от тяхна страна.

— Да, големи сладури са. — Сам прелисти още една страница, намръщи се и поклати глава.

— Какво се досети? — попита Кейт.

— Ти спомена нещо за любимо място за почивка на Лий в Санибел. Някакво заведение…

— „Супа или скариди“. Най-вкусните скариди на Санибел. Имат и един сервитьор със страхотен задник — или поне така ми е казвал Лий. Никога не съм проверявала лично.

— Обясни ли на полицаите за кафенето?

— Няколко пъти — потвърди тя. — Защо?

— Не виждам никакво продължение — каза Сам.

— Какво например?

— Ами като доклад за разпити на персонала в „Супа или скариди“, за да се разбере дали Лий е бил там, сам или с други, кога… Елементарни неща, стандартна процедура. — Докато обясняваше, Сам бързо прелистваше тънката папка. — А може би от полицията не са ни го дали.

— Или изобщо не са си направили труда — заяде се Кейт.

Той извади малко тефтерче и си записа нещо в него.

— Ще разберем.

— Мисля, че е по-добре да разбереш какво знае Пърсел.

Сам погледна часовника си.

— Прекалено е късно. Вече са прибрали витрините, заключили са стоката и сигурно се наливат с третото си питие за вечерта.

— Тогава иди в стаята му.

— Не се е настанил в хотела. Само си взима съобщенията от рецепцията три пъти дневно. — Сам се усмихна на нетърпението й. — Ще ти се час по-скоро да видиш физиономията му, когато му покажа значката си, нали?

Тя стисна устни, но въпреки това не успя да сдържи смеха си.

— Прав си. Това ще ми е възмездието за похотливите му погледи.

Страшно много му хареса смехът й. Накара го отново да се замисли какво се крие зад изкусителното й ухание.

Не припарвай там!, рече си той и отгърна нова страница в тефтерчето си.

— Лий винаги ли се отбиваше да хапне в това заведение?

— Доколкото ми е известно.

— Повечето куриери много внимават да не следват определен модел.

— Ако се вгледаш достатъчно внимателно, винаги има някакъв модел.

Той я погледна подозрително:

— Звучиш напълно убедена в това.

— Така е. Това ми дава смелост да взема един необработен камък на стойност милион долара и да удвоя цената му, като го нарежа, а сетне шлифовам няколкото завършени скъпоценни камъка. Защото ако не видя модела, ще получа купчина боклук и клиентът ми ще трябва да обяснява на спонсорите си къде са отишли един милион долара.

— Значи срязването на камъка е само въпрос на улавяне на модела?

— И куража да изхвърлиш онова, което не се вписва в него.

Сам обмисли думите й. После побутна папката към нея.

— Прочети това. Кажи ми дали има нещо, което не се вписва.