Елизабет Лоуел
Седемте гряха (33)

Тридесет и трета глава

Скотсдейл

Петък, 11:20 ч. сутринта

Пейтън оправи сакото на тъмния си костюм и зачака нетърпеливо Едуардо да вдигне проклетия телефон, чиято сметка плащаше „Хол Джуълри Интернешънъл“.

— Буено, ало!

Пейтън се намръщи и отдръпна телефона от ухото си. Едуардо крещеше, за да надвика обичайните шумове на цеха, в който работниците преработваха „стари“ камъни.

— Иди на някое по-тихо място — каза му той високо. — Ще почакам.

— Си, да, разбира се. Момент.

Пейтън изчака, докато бученето и стърженето в цеха не се превърнаха в приглушен шум.

— По-добре ли е така? — попита Едуардо.

Пейтън нямаше намерение да си губи времето в любезности.

— След три дни ще вземеш една пратка от специалната пощенска кутия. Около половин килограм. Смеси стоката с тайландската партида от четвърти май и следвайте обичайния ред.

— Си. Да.

— По същото време ще има и втора пратка. Добра стока. Част от нея ще трябва да се преработи.

— Да.

Пейтън намести вратовръзката под сакото си.

— Едуардо?

— Си, сеньор?

— Ако си присвоиш повече от пет процента от втората пратка, ще плача на погребението ти.

— Мой братовчед тогава много тъжен, сеньор.

— Твоят братовчед не е единственият човек с пистолет в Лос Анджелис — отвърна Пейтън. — Не повече от пет процента, ясно?

— Разбрано. Не мамя вас, сеньор. Знаете го, да?

— Свети Едуардо, а? Друг път! — Пейтън се изсмя грубо. — Пет процента, иначе си мъртъв.

И след като се замисли за камъните, които бе видял преди час, Пейтън знаеше точно на кого ще се обади, за да му свърши услугата.