Елизабет Лоуел
Седемте гряха (16)

Шестнадесета глава

„Скотсдейл Роял“

Вторник, полунощ

Гласът на Тед Сайзмор прониза облака от дим и алкохолни пари в бара на хотела:

— Хей, това ако не е Джак Кърби! Ах, ти, старо куче, какво правиш тук? Не съм те виждал от години.

Кърби се обърна, забеляза Сайзмор и протегна ръка.

— Работя, какво друго?

— Още ли преследваш кръшкащи съпрузи? — попита Сайзмор, докато разтърсваше енергично ръката на бившия агент от Службата за борба с наркотиците. Двамата с Кърби бяха работили заедно в оперативната група, която бе превърнала името на Сайзмор в легенда.

— Проучвам чуждо минало, разводи, попечителство над деца и изгубени братовчеди. Обичайното за всеки частен детектив.

Кърби се занимаваше и с някои други задачи, които не бяха сред обичайните, но за това пък определено се плащаха добре. Естествено, нямаше да говори за тази част от бизнеса си със стария и праволинеен Сайзмор.

— Изглежда, ти върви — отбеляза по-възрастният мъж. Знаеше, че Кърби е с девет години по-млад от него и все още има гъста и късо подстригана прошарена коса, но не в това бе голямата разлика помежду им. Джак бе с невероятно стегната фигура за възрастта си — резултат и от физически упражнения, и от наследственост.

— Не се занимавам с големи случаи — продължи Кърби. — Около моите клиенти не се вдига шум, както при теб. Но работата на частен детектив ми е достатъчна, за да си плащам сметките, и ми остава малко, колкото да заложа на някой кон, когато скучая. Но не казвай на бившите ми жени. Според тях заслужавам да ям кучешка храна в някой бордей.

Сайзмор се разсмя бурно:

— Сядай тук. Тъкмо приключих интервюто си с един местен репортер.

— Медиите винаги са те обичали — отбеляза Кърби. Обратното също бе вярно.

— Името ми продава вестниците им — отвърна Сайзмор, докато махаше на бармана. — Какво пиеш напоследък?

— Джин с тоник. Благодаря. — Кърби се настани на висок стол до бара и огледа заведението с очите на бивше ченге. Нямаше нищо притеснително. Само неколцина участници в конференцията и редовни посетители. Той посвети цялото си внимание на Сайзмор. — Как са Шарън и Сони?

— Само главоболия ми създават! — Сайзмор отпи голяма глътка от бирата си. — Трябва да наблюдавам Шарън зорко като орел, иначе ще се самозабрави и ще почне да ръководи целия бизнес сама.

— Винаги е била много дейна.

— А Сони винаги е бил нехранимайко — добави Сайзмор.

— Прекалено си строг с момчето.

— Да бе, това го чувам от Шарън по два пъти в седмицата — вяло отвърна Сайзмор. — А как са твоите деца?

— Пораснаха и си хванаха пътя, както и последните ми две жени.

Сайзмор сви рамене.

— Все същото, само годините си вървят. Какво те води в Скотсдейл?

— Един проклет, лъжлив и непрокопсан съпруг.

Сайзмор се ухили, довърши бирата и потропа с бутилката по бара.

— Колко струва негодникът?

— За мен или за жена му?

— По дяволите жената, тя вероятно спи с градинаря.

Кърби се засмя. Дори и когато езикът му надебелееше от алкохола, умът на Сайзмор си оставаше остър като бръснач.

— За мен това лошо момче струва няколко стотака на ден плюс разноските. А теб какво те е накарало да оставиш Лос Анджелис?

— Работата. Аз съм съветник по сигурността и координатор на Националната коалиция на търговците на бижута и скъпоценни камъни.

— Значи ги носиш до леглата, когато се напият ли? — подхвърли Кърби, посочвайки с чашата си към една маса с шумни делегати.

— Не съм им бавачка — измърмори Сайзмор. — А и онези типове не са от моите. Те са от конференцията на мебелистите. Моите хора ще се съберат тук след няколко дни, но по-голяма част от стоките от висока класа ще се изтъргуват още преди официалното откриване на събитието. На частни изложения в стаите им. Аз се грижа вратите да останат заключени и всеки, който си тръгне с повече от онова, с което е дошъл, да има касова бележка. Ей такива неща.

Кърби кимна и отпи от питието си.

— Работата ти сякаш е почти толкова вълнуваща, колкото и моята.

— Ще стане наистина скучно, ако мога да опазя клиентите си от латиноамериканските бандити. Но искаш ли вълнения, хукни по дирите на лошите момчета.

— Да, пъхнал съм зад решетките не един и двама от тях, докато работех под прикритие. Онази оперативна група, която ръководеше ти, все още е начело в класациите по броя на извършените арести. — Кърби поздрави Сайзмор с вдигната чаша. — Тогава латиноамериканците се занимаваха с наркотици. И още го правят, предполагам. Малко съм изгубил връзка с делата им. Сега обикалям из цялата страна. — Усмихна се леко. — Парите може и да не са много, но пътуванията си ги бива. Поддържат ме млад.

— Понякога не ти ли липсва Службата за борба с наркотиците?

Кърби присви очи и се загледа в капчиците, които покриваха отвън чашата му с джин и тоник.

— Понякога. Значката отваря много повече врати, отколкото купчина документи. Но не мога да кажа, че ми липсва това да живея под прикритие с двайсетгодишни нехранимайковци, които разполагат с повече пари, отколкото един съвестен служител като мен може да изкара през целия си живот. Това наистина адски ме вбесяваше, особено към петнадесети април.

— Времето за плащане на данъци. — Сайзмор поклати глава и взе новата бира, която барманът бе сложил пред него. — Да, разбирам те.

— Ами ти? — попита Кърби. — Липсват ли ти гадните стари времена?

— Как да ми липсват? Все още работя в тясно сътрудничество с Бюрото, но като цивилен мога да върша неща, заради които биха ме уволнили, ако носех значка на ФБР. Най-хубавото е, че не трябва да се притеснявам, задето някой засукан адвокат ще провали цялата ми работа в разследването.

Кърби се усмихна доволно:

— Нито пък аз. — Чукна чашата си в бутилката. — За живота без значки.

— Ще пия за това.