Елизабет Лоуел
Седемте гряха (69)

Шестдесет и девета глава

Скотсдейл

Понеделник, 9:15 ч. сутринта

— Кейт, трябваше да останеш при Сайзмор — каза Сам, докато чакаха в коридора пред асансьора.

— В никакъв случай. Веднага се махнах оттам, щом дойде съдебната заповед за обиск на Пейтън.

— Шарън не остана и толкова. Каза, че трябвало да си събира багажа. Мислех, че ще заминават чак утре.

— Обвиняваш ли я, че се измъкна? Когато Сайзмор не й крещеше колко е глупава, обясняваше на всички присъстващи как сам-самичък е разрешил случая. Надут глупак. Сайзмор в стихията си е гледка, която трябва да бъде спестена на всяка жена.

Сам и Кейт влязоха в асансьора едновременно.

Мобилният телефон, окачен на колана му, започна да вибрира. Беше изключил звука, за да не го притесняват, докато арестува Пейтън Хол.

Погледна дисплея, намръщи се и реши, че ще го почакат. Именно такова съобщение изпрати, като натисна бутона за свързване и после веднага затвори.

— Остани в коридора, докато сложим белезници на Пейтън — каза той на Кейт, когато асансьорът забави движението си.

— О, моля те! — Тя вдигна настоятелно очи. — Той няма да се съпротивлява, изобщо не е във форма.

— Когато имаш оръжие, не ти трябва да ходиш на фитнес.

Кейт замълча.

Веднага щом асансьорът спря на етажа на Пейтън, Сам огледа внимателно коридора. Видя единствено Дъг, който чакаше пристигането им.

Апартаментът на Пейтън беше само през три врати. Сам измъкна пистолета си и го задържа надолу, близо до крака си. Освен ако някой съзнателно не търсеше да го види, оръжието бе едновременно скрито от погледа и готово за стрелба.

Мобилният му телефон отново завибрира.

По дяволите!

Той отново натисна копчето и после затвори.

— Остани тук — нареди Дъг на Кейт.

Без да чака отговор, специалният надзорен агент тръгна надолу по коридора.

— Моля те! — предупреди я и Сам.

Тя му се усмихна, скръсти ръце и се облегна на стената.

— Ще бъда добро момиче.

— Просто бъди внимателна, само за това те моля.

Той настигна Дъг. Когато стигнаха до вратата, Сам застана от едната страна, докато Дъг почука. Никой не отговори. Дъг почука отново, по-силно.

— Кой е? — обади се от другата страна на вратата Пейтън.

— Федерално бюро за разследване — отговори Дъг. Извади значката си и показа златния щит пред шпионката, така че Пейтън да го види.

— Само минутка.

Чуха звука от отключването на вратата. Красивото, но доста подпухнало лице на Пейтън Хол се появи в пролуката. Скъпата му ленена риза и панталоните бяха разкопчани. Явно коремът, който висеше над колана му, не се чувстваше добре натясно.

— Какво мога да направя за вас? — попита Пейтън. Отвори вратата само колкото да покаже, че желае да им помогне, макар че не бе поканил никого вътре.

Ако имаше оръжие, то не беше в ръцете му.

Сам забеляза напрежението, което дълбаеше бръчки около очите и устата на Пейтън. То не си подхождаше с усмивката му на обигран търговец. Нервите на Сам се опънаха в очакване. Нямаше търпение да залови негодника, който бе убил брата на Кейт и се бе опитал да застреля и нея.

Дъг се усмихна:

— Може ли да влезем вътре? — Пейтън погледна за миг към Сам, който старателно криеше пистолета си, както и опасния блясък в очите си. — Това е специален агент Сам Гроувс — представи го спокойно Дъг.

Пейтън се намръщи.

— Да?

От близка до тях стая излезе една двойка и тръгна към асансьорите. Те огледаха с любопитство тримата мъже, които не изглеждаха особено дружелюбно настроени един към друг. Още по-надолу по коридора се чуха гласовете на камериерките, които си разменяха клюки, докато зареждаха с чисти кърпи. Вратите на асансьора се отвориха и оттам излезе майка с прекалено много багаж и уморено дете.

Молейки се цивилните да се махнат бързо, Сам се извърна леко, така че пистолетът му да остане скрит.

— Тук нямаме възможност да останем насаме — обърна се Дъг към Пейтън, оглеждайки разгърдения мъж. — Изборът е ваш, разбира се, но няма ли да ви е по-удобно да разговаряте с нас вътре?

— Хм, да — колебливо изломоти Пейтън и отстъпи назад.

Сам влезе бързо, като застана между Пейтън и евентуално скрито вътре оръжие. Макар да не показваше своя зареден пистолет, той бе в ръката му.

— Нямам много време — каза им Пейтън. — Самолетът ми е в един часа, а още не съм свършил с прибирането на багажа.

— Е, ще свършим бързо, господин Хол — отвърна Дъг, сграбчи дясната китка на мъжа и я дръпна зад гърба му с едно ловко движение. — Арестуван сте за убийството на Лий Мандел.

Пейтън бе прекалено шокиран, за да се съпротивлява, когато лявата му ръка се озова при дясната зад гърба му. Дъг извади пластмасови белезници, сложи ги около китките му и ги пристегна така, че да се впият в плътта.

— Какво е това, по дяволите? — изви глава Пейтън. — Има някаква грешка! Дори не познавам този Медлън или Медъл, или както там го наричате…

— Мандел — прекъсна го Сам, докато прибираше пистолета си. — Лий Мандел.

Бързо и делово, Сам се зае да претърси Пейтън за оръжие, докато Дъг му изреждаше какви са правата му. С всички допълнения, наложени напоследък от съда, за да са доволни адвокатите, които със сигурност щяха да се появят.

— Мандел. Добре, както кажете — примирено изрече Пейтън. — Но това са глупости. Не съм светец, но си плащам данъците навреме. Не можете просто да нахълтате тук и да ме арестувате.

— Всъщност можем — каза Сам, като отстъпи крачка встрани. После се обърна към Дъг: — Чист е.

Пейтън се опита да не мисли за тайните си сметки в Аруба и за скъпоценните камъни, които поръчваше да преработят, след като Кърби и братовчедите на Едуардо ги домъкнеха отнякъде. Само като се сетеше за това, и нервите му се опъваха до скъсване.

— Това е нелепо — извика вече по-самоуверено той. — Искам адвоката си незабавно.

Дъг заведе Пейтън до телефона, набра номера, който той му каза, и му подаде слушалката до ухото така, че да може да разговаря.

Докато мъжът се оплакваше на адвоката си, Сам остави заповедта за обиск на ниската масичка и се зае за работа.

— Чакайте! — извика Пейтън, когато Сам отвори куфара за компютъра. — Не можете да правите това!

— Имаме и съдебна заповед, която ни позволява да претърсим тази стая и всичко, което се намира в нея — учтиво обясни Дъг. — Искате ли да го обясня на адвоката ви?

— Вървете на… — Пейтън спря насред думата, тъй като му хрумна, че да прати по дяволите един федерален агент, не е най-добрият начин да защити невинността си. — Поне ми кажете кой, за бога, е умрял и защо сте решили да натопите мен за убийството му. — После каза в телефона: — Боб, трябва да ми помогнеш. Тези идиоти просто не искат да ме чуят!

По израза на лицето му пролича, че не хареса съвета, който му бе даден от адвоката му: Затваряй си устата.

Малко късно Пейтън осъзна, че това вероятно е добра идея. Никой не бе споменал за задграничните сметки, така че всичко навярно бе просто някаква стряскаща грешка. Много, много стряскаща.

Беше ограбвал много хора, но никога не бе убивал човек. Освен това беше подсказвал на някои неприятни типове къде могат да изкарат добра печалба.

Но лично той никога не бе натискал спусъка, така че не бе виновен.

Пластмасовите белезници се впиваха в китките му. Стомахът му се присви. Не трябваше да става така. Той щеше да замине за Аруба, а не в някакъв федерален затвор, където единствените жени, които щеше да вижда, щяха да са в сънищата му.

— Адвокатът ми иска да говори с вас — с пребледнели устни изрече Пейтън. После, приближавайки се до Дъг, настоя отчаяно: — Никога не съм убивал човек. Трябва да ми повярвате!

Дъг не си направи труда да му отговаря. Опря телефонната слушалка до ухото си и започна да диктува всичко — от номерата на съдебните заповеди, които влизаха в сила едновременно в Лос Анджелис и Скотсдейл, до конкретните федерални закони, които са били нарушени при убийството на Лий Мандел.

Сам вече го бе чувал, затова просто продължи да упражнява правата, дадени му от заповедта за обиск. Отвори ципа на дебелия черен куфар за компютъра на Пейтън и извади лаптопа. Макар да се изкушаваше от него, все пак го остави настрани за по-нататъшно проучване и започна да рови из множеството затворени с цип джобове, които покриваха вътрешната и външната страна на куфара. Наложи се доста да порови, за да е сигурен, че е погледнал навсякъде. Все едно се луташе из лабиринт.

— Вижте, поне ми кажете нещо за този Лий Мандел — обади се Пейтън. — Името ми звучи някак познато, но аз познавам много хора, дявол да го вземе. Къде е умрял? Как? Хайде, помогнете ми.

Дъг сложи ръка върху слушалката, така че да не го чуе адвокатът.

— Господин Хол, вече отбелязах възраженията ви. Вашият адвокат също ги отбеляза. Направете услуга на всички ни и просто млъкнете.

Мобилният телефон на Сам отново завибрира. Той не му обърна внимание, тъй като тъкмо бе напипал нещо, което накара сърцето му да подскочи. Бръкна по-дълбоко в един от страничните джобове и извади флакончето с таблетки против киселини в стомаха. Махна капачката на флакона и изсипа съдържанието му на малката масичка.

Ярки, блестящи сини сапфири сякаш примигваха между малките бели таблетки.

— Открих ги! — тържествуващо изрече Сам, докато се взираше не в камъните, а в пленника.

Пейтън зяпаше масата с широко отворени очи и смъртнобледо лице. Преглътна тежко.

— Откъде се появи това? — успя да изрече той.

— Ти видя откъде — каза Дъг. Дръпна Пейтън за ръката. — Да тръгваме.

— Не, не са мои! Някой друг ги е сложил…

— Така казват всички — прекъсна го Дъг, отвратен от липсата на оригиналност у престъпниците. — Предполагам, ще ни кажеш, че камериерката ги е подхвърлила, нали?

— Не знам. — Пейтън гледаше смаяно прекрасните сини сапфири и започна да се поти обилно. — Не съм ги виждал никога през живота си.

— Да, разбира се, появили са се тук като плесен — обади се Сам. — Странно, защо ли в моя долап не никнат скъпоценни камъни.

— Аз дори не вземам хапчета против киселини! Питайте лекаря ми. Той ми предписа нещо много по-ефикасно…

Телефонът на Сам продължаваше да вибрира. Той го свали от колана и измърмори троснато:

— Какво има?

— Обажда се…

— Знам кой се обажда — прекъсна го той. — Какво искаш?

— Онзи списък, който ни прати…

— Да?

— Имаме съвпадение с три от частичните отпечатъци от багажника на колата под наем на онзи куриер.

Сам се усмихна студено:

— Отпечатъците на Кърби ли са, или на Уайт?

— Нито на единия.

— Пейтън Хол? Тед Сайзмор?

— Близо си… Дъщеря му!

Сам изглеждаше така, сякаш от телефона бликна вода в лицето му.

— Какво? — попита Дъг.

— Шарън Сайзмор. Отпечатъци от десен палец и десен показалец.

Сам се сети за Кейт, която стоеше сама в коридора и ги чакаше да арестуват не този, когото трябваше. Втурна се към вратата тичешком.