Елизабет Лоуел
Седемте гряха (26)

Двадесет и шеста глава

Паркингът на хотел „Роял“

Четвъртък на обед

Сам имаше повече опит с медиите от Марио. Когато режисьорът на площадката отново прекъсна снимките за поредната пауза за гримиране, Сам дори не пристъпи от крак на крак.

Марио задърпа вратовръзката си и измърмори тихичко:

— Мислех, че това са новини „на живо“.

— Нали дишаме?

— Няма да е задълго, ако парфюмът на репортерката не се разнесе. — Марио кихна за пети път през последните пет минути. — Да не би да се къпе с него, преди да застане пред камерата?

Сам се усмихна едва забележимо:

— Никой не й е казал, че телевизията може да смърди, но не ухае.

Някакъв човек от екипа нагласи яката на сакото на репортерката, напудри носа й и прибра рус кичур, измъкнал се от прическата. Журналистката разменяше пиперливи вицове с един от техниците, докато режисьорът не даде знак. Похотливото изражение на лицето на репортерката само за миг се смени от сериозна загриженост. Тя надзърна в бележките си и погледна право в камерата.

— Аз съм Тони Доун, на живо от паркинга на един от най-изисканите хотели в Скотсдейл, където току-що е било извършено ужасяващо двойно убийство. Потресаващите подробности тепърва се разкриват, но ние сме тук, за да ви разкажем какво научихме от разпитите на хора, които са близки до случая. — Тя се обърна към Сам. — Вие сте специален агент Сам Гроувс от ФБР.

— Да, госпожо.

После към Марио.

— А вие сте Марио Хернандес, инспектор от полицията във Финикс.

— Да, госпожо.

Зад камерата режисьорът въздъхна, но не прекъсна снимките. Имаше достатъчно време да оправи нещата с кадри от другите интервюта „на живо“, които тя бе направила с двете ченгета.

— Двамата сте част от оперативната група, която събира доказателства срещу бандите, нападащи куриери — каза Тони. Мъжете кимнаха и се зачудиха защо, за бога, шефът им е решил да оповести този факт в телевизионните новини. Може би Кенеди бе решил да се появи в предаването „Най-търсените в Америка“. — Тези убийства част от вашето разследване ли са? — попита репортерката.

Марио се помъчи да не се изсмее на лошо формулирания въпрос: Да, госпожо. Винаги убиваме хора в хода на разследванията си. Затова се наричаме оперативна група.

Сам изобщо не се усмихна, нито се запъна, докато отговаряше с безсмислени дежурни фрази:

— Не можем да сме сигурни. Разследваме всички възможности.

Стиснала здраво микрофона между себе си и двамата мъже, Тони се приведе леко към тях и много невинно вирна лицето си, за да ги погледне в очи.

— Господин Гроувс, какво можете да ни кажете за това трагично двойно убийство?

Сам изобщо не мигна от факта, че го бяха принизили до обикновен цивилен. Отдавна бе разбрал, че телевизията е идеален пример за правилото: „Който плаща, той поръчва музиката“. Двамата с Марио бяха жертвените агнета, които трябваше да задоволят жадните за новини зрители. Фактите да вървят по дяволите, важна бе само сензацията.

— Все още събираме доказателства, госпожице — отговори Сам. — Би било неразумно от моя страна да разкривам каквито и да било подробности във връзка с разследването на този етап.

— Как се казват жертвите?

— Имената им се пазят в тайна, докато не бъдат уведомени близките им — каза Сам.

Марио кихна.

— Продължавай — обади се режисьорът. — Ако кихне пак, фокусирайте в близък план само Тони и другия полицай. По-късно ще изчистим звука.

Ироничният поглед на Марио сякаш казваше: На живо, а?

В очите на Сам се четеше, че го е правил и преди.

— Но сигурно сте стигнали до някакво заключение за вида на смъртта им? — попита репортерката.

— Неочаквана е — отговори Сам с равен глас.

Марио прикри смеха си с повторно кихане.

Тони присви очи.

— Имате ли някакво обяснение за факта, че агентите на ФБР, които са били на по-малко от трийсет метра, не са чули нищо?

— Автобусът на оперативната група е много добре изолиран срещу шума.

— Но все пак било е на по-малко от трийсет метра! Жертвите несъмнено са викали за помощ, нали?

Не и със запушени с тиксо усти.

— Разпитваме и други хора, които може да са били наблизо — отвърна Сам.

— Някой чул ли е нещо?

— Засега не знаем.

— Обир ли е била основната причина?

— Разследваме тази възможност много сериозно — абсолютно безизразно отвърна Сам.

— Липсва ли нещо?

— И това разследваме.

Обърнала гръб към камерата, Тони завъртя безпомощно очи. Този агент бе толкова интересен за интервюиране, колкото и умряла риба. Ако продължаваше така, едва ли щяха да й дадат и двайсет секунди в новинарския блок.

— Изкарват телата — извика един от техниците.

Камерата незабавно се завъртя да улови в кадър двата трупа, напъхани в черни торби, които изнасяха на носилки, преди да ги поставят на количките за краткото разстояние до чакащата ги линейка.

— Започни отново с уводните си думи — нареди режисьорът.

Без да й се казва, Тони отстъпи встрани от двамата полицаи, за да може първата камера да заснеме сцената зад нея, докато втората я показва в близък план.

— Аз съм Тони Доун, на живо от паркинга на…

Сам рязко свали вратовръзката си и тръгна да си поговори с техниците от лабораторията, които все още бяха в караваната. Ако сладката Тони имаше нужда от още нещо, можеха да го сглобят от първите пет интервюта, които бе взела от него.