Елизабет Лоуел
Седемте гряха (64)

Шестдесет и четвърта глава

Скотсдейл

Неделя, 8:10 ч. вечерта

Изражението на Кенеди бе мрачно. В кабинета му тегнеше облак от цигарен дим. Пепелникът приличаше на погребална клада.

— Това изобщо няма да мине в съда — заяви той в мига, в който Сам и Кейт влязоха при него.

Сам погледна с надежда към Дъг, но той приличаше на човек със зъбобол.

— Какъв е проблемът? — попита Сам, обръщайки се отново към Кенеди.

— Всичко това са косвени доказателства — лаконично отвърна специалният отговорен агент. — Няма нито едно пряко. Всеки адвокат на защитата ще ни натрие носовете.

— Ако ставаше дума само за две-три обстоятелства — да — съгласи се Сам. — Но никой друг не е разполагал с информацията, която има Сайзмор.

— Ами „Мандел Инк“? — попита Дъг. — И те са имали информация.

Сам стисна китката на Кейт предупредително, за да замълчи.

— Не става — каза Сам.

— Защо не? — настоя Кенеди. — Със сигурност са знаели, че синът им пренася стоката, която дъщеря им е обработила.

— Направо сте се побъркали от цялата тази бюрокрация! — възропта Кейт, независимо от мълчаливото предупреждение на Сам. — Татко не би убил собствения си син!

— Никой не казва, че е искал да го прави — спокойно възрази Кенеди. — В деветдесет и девет процента от обирите куриерите не са получили и драскотина, какво остава да бъдат убити. Нещо просто се е объркало.

— Като например? — саркастично попита тя. — Лий се е спънал, счупил си е врата и ято лешояди са го отнесли в блатата, за да закусят с него?

— Вижте, госпожице Чандлър — повиши тон Кенеди. — Знам колко е тежко това за вас…

— Нямате ни най-малка представа — прекъсна го Кейт. — Снощи някой се опита да ни убие и навсякъде имаше кръв. — Тя пое дълбоко дъх и опита да се успокои. — Всъщност няма значение. Важното е, че баща ми не би убил брат ми.

— Достойно за уважение мнение и съвсем очаквано — заяви Кенеди. — Но бих могъл да си представя няколко възможни сценария, при които смъртта на брат ви би била наложителна. За съжаление, разбира се, но все пак наложителна.

— Избройте ги — каза Кейт и стисна пребледнелите си устни.

Кенеди погледна към Дъг, той отвърна твърдо на погледа му.

— Ако обирът е трябвало да бъде чист и извършен тихомълком, а Лий се е оказал на местопрестъплението и е разпознал баща си или някой друг служител на „Мандел Инк“, тогава брат ти е трябвало да умре — с равен глас обясни Сам, тъй като не искаше Дъг да се забърква в още по-големи неприятности. Но тъй като в основни линии това е семеен бизнес, бащата е главният заподозрян.

Кейт понечи да възрази, но натискът на пръстите на Сам около китката й я накара да размисли. Осъзнаваше, че той е на ръба да изгуби самоконтрола си и да се нахвърли на Кенеди през бюрото.

— Много добре — саркастично отбеляза Кенеди. — Предполагам, че все пак не си загубил напълно ясния си поглед върху нещата.

Сам не му обърна внимание.

— Или пък Лий е бил замесен в историята от самото начало, а после и баща му е разбрал, скарали са се и синът е бил убит. — Кенеди кимна. — Или Лий е бил невинен, а баща му не — продължи Сам. — Скарване, резултатът е същият. — Шефът му отново кимна. Взе нова цигара, запали я и сякаш малко се поотпусна. За разлика от Дъг, който непрекъснато поглеждаше към Сам, сякаш очакваше той всеки миг да извади пистолета си и да започне да стреля. — Единственият проблем с тези сценарии — продължи Сам с опасно равния си тон — е, че те предполагат единичен смъртен случай, който не е свързан с другите обири на куриери. А знаем, че съвсем не е така.

Кенеди захвърли запалката на бюрото си.

— За какво говориш? Разбира се, че обирите са свързани. Дори и ако методът на действие е сменен — по дяволите, готов съм дори да приема и съществуването на твоята Тефлонова банда! Няма никаква причина да се предполага, че случаят във Флорида е изолиран.

— Съгласен съм — каза Сам. — Което ни води до втория проблем.

Дъг се подготви вътрешно за ново изпитание.

Кенеди взе ножа за отваряне на писма и изпробва острието му. Не бе достатъчно остро. Далеч не толкова, колкото умът на проклетия Гроувс.

— Слушам те — каза Кенеди, оставяйки инструмента.

— Отличителните черти на обирите на куриери, върху които съм съсредоточил вниманието си, са техническо умение, вътрешна информация и особена физическа подготовка, която обикновено се свързва със специалните полицейски части или военните. Това отличава Тефлоновата банда. Те са по-умни и много по-добре обучени от обикновените престъпници. Или поне шефът им е такъв. Не е имало как да стигне до вътрешна информация, освен ако някой не му я е давал. Някой, който вече е бил вътре. — Кенеди изръмжа неопределено. — „Мандел Инк“ определено разполагат с технически умения, за да си набавят електронните ключове — продължи Сам. — А и в някои случаи са имали вътрешна информация, но нито един от служителите им никога не е минавал полицейско или специално военно обучение. Мога да ви гарантирам, че нападателят снощи имаше такова. Което повдига въпроса: как се е свързал Мандел с бившите войници от специалните части? Тези типове много държат да общуват само със свои хора. — Кенеди дръпна силно от цигарата си и не възрази. Нямаше за какво. Поне засега. — Кърби е минал такова обучение, което би му отворило вратите към тази общност — каза Сам. — Нали така?

— Сайзмор не е — безизразно отбеляза Кенеди. — Влязъл е в Бюрото веднага след университета. Губиш ми времето.

Но Сам продължи хладнокръвно да говори.

— Кърби и приятелчето му, Уайт, са били част от оперативната група, същата, която разби латиноамериканските банди.

Кенеди присви очи и угаси цигарата си.

— И какво от това? Имало е и много други.

— Бюрото ги издирва в момента — поясни Сам. Открихме още един тип — Стан Форчън, — който живее в Лос Анджелис близо до Кърби. Бил е в армията, в специалните части, десет години след Кърби. Уволнен поради раняване. И съответно огорчен от този факт. Служил е в Отдела за борба с наркотиците, бил е под прикритие във Флорида и изнервил доста хора. Назначили го на канцеларска служба. Напуснал.

— Случва се — отбеляза Кенеди. Премяташе нова цигара между пръстите си, но не я запали.

— Бил е един от информаторите на Сайзмор в прочутата оперативна група. Кърби го препоръчал за тази работа. — Кенеди се намръщи. Искаше да стане и да си излезе, но не можеше. По дяволите, Тед! Какво, за бога, е станало?, мислеше паникьосано той. Но нямаше друг отговор, освен гласа на Сам, който обясняваше пред всички онова, което Кенеди не искаше да чуе. — Досега всеки недоволен самотник, който сме открили от знаменитата оперативна група, ни води обратно до Кърби — неумолимо продължаваше Сам. — А той е работил със Сайзмор, който пък разполага с информация, ценна за престъпниците, които са искали да оберат куриерите.

— Тед не е знаел за сапфирите на Маклауд — глухо се обади Кенеди. — Нямало е откъде да разбере. Това е било дело на „Мандел Инк“ отначало докрай — баща, дъщеря, брат.

— Любовникът на Лий беше Норм Галахър, чийто брат работи за компанията на Сайзмор в централния им офис — каза Кейт. — Сайзмор е можел лесно да разбере.

Кенеди стисна силно запалката. С нетърпелив жест запали цигара и дръпна силно.

— Косвено доказателство.

— Това е поредната капка — онази, от която чашата прелива — изтъкна Сам. — Искам съдебна заповед, която да ми даде достъп до компютрите на Сайзмор, и експерт-счетоводител, който да провери сметките на компанията. Трябва ли да го правя през главата ти?

Кенеди затвори очи. Настана дълго мълчание. Когато ги отвори, натисна копчето на интеркома и каза с равен глас:

— Пуснете го да влезе.

Само след миг вратата се отвори и Тед Сайзмор нахълта в кабинета. Сам погледна лицето му и разбра, че мъжът е чул всяка тяхна дума. Но по физиономията му не се четеше гняв, а объркване.

И страх.

Сайзмор отиде направо при Кенеди.

— Кълна се, че не съм го направил. Трябва да ми повярваш. — Очите му се напълниха със сълзи. — Заклевам се! Подложи ме на детектор на лъжата и ще видиш. Невинен съм! Гроувс се опитва да ме натопи!

— Ако не си ти, кой е тогава? — попита Сам. — Някой от твоята компания ли?

— Аз… аз не съм — заекна Сайзмор. — Не може да бъде.

— Защо? — попита Кейт. — По-рано беше готов да обвиниш цялото ми семейство.

Сайзмор само поклати глава.

— Тед — тихо се обади Кенеди, — на този етап изглежда, че твоята компания е единственият източник на информация, която е осигурявала високотехнологичните и извършени без прояви на насилие обири на куриери. До инцидента с Мандел. Помогни ми да реша случая.

— Не мога — прошепна Сайзмор. — Нищо не разбирам… — Гласът му пресекна. — Просто не мога да проумея. Накарай ме да направя тест с детектор на лъжата. Кълна се… — Гласът отново му изневери. Не се опита да каже нещо повече, само поклати глава.

— Дъг ще се погрижи за документите, които ти трябват, за да получиш съдебна заповед — обърна се Кенеди към Сам. — Ще бъде извършено като операция с най-висок приоритет. Доволен ли си?

Сам погледна Сайзмор. Цялата му напереност бе изчезнала. Не бе останало нищо друго, освен един старец с разплакано лице.

Гледката изобщо не го караше да се чувства доволен.

— Накарай още няколко души да се заемат с Уайт — каза Сам. — Може би ще ни каже нещо полезно. И ако Сайзмор не възразява, бих искал да видя проверките на миналото и досиетата на всеки служител в компанията му с достъп до поверителна информация.

— Нямам нищо против — рече Сайзмор примирено. — Бих ти помогнал, но ти не ми вярваш.

— На мое място ти би ли го направил?

— Не. Бог да ми е на помощ, не. — Сайзмор потръпна. Грабна някакъв лист от бюрото на Кенеди и написа поредица цифри и букви. — Това е кодът ми за достъп до компютъра на компанията. Можеш да влезеш в него от собствения си лаптоп. — Подаде листа на Сам и въздъхна горчиво: — Забавлявай се.