Елизабет Лоуел
Седемте гряха (24)

Двадесет и четвърта глава

Скотсдейл

Четвъртък сутринта, много рано

Докато си слагаше хирургическите ръкавици, Кърби наблюдаваше количката за голф с логото на хотел „Роял“, която бавно прекосяваше паркинга за служители. Скоростта нямаше нищо общо с това дали пазачът бе нащрек, или не. Количката просто не можеше да се движи по-бързо. За миг проблесна огънчето на цигара и освети лицето на пазача, придавайки му червеникав оттенък на фона на луминесцентните лампи, които осветяваха паркинга със странно жълтеникаво сияние.

Това се казва истински пазач, презрително си помисли Кърби. В случай че на снайпериста му е трудно да го улучи, докато минава по осветената от лампите отсечка, е запалил и цигара, та да го насочи като с лазерен лъч.

Освен това пазачът бе предсказуем като механичен часовник. На всеки двадесет и четири минути правеше нова обиколка на паркинга и всеки път заварваше едно и също — две трети от паркинга бяха пусти, няколко леки коли и пикапи бяха скупчени близо до най-близкия служебен вход на хотела, а там, където имаше някое новопосадено дърво, което денем да предлага рехава сянка, бяха паркирани каравани и микробуси.

Поочуканият „дом на колела“ на Пърсел бе сгушен до едно палмово дръвче като някой дебелак, който се опитва да се скрие зад телефонен стълб. Кърби измери с поглед разстоянието от караваната до подвижния щаб на оперативната група на ФБР — не повече от трийсетина метра. Не се притесняваше, че агентите ще го забележат, защото те щяха да си останат затворени вътре, докато не им свърши дежурството, а дотогава имаше още два часа. А за да го чуят, трябваше да вдигне наистина страшен шум, като например да хвърли граната или да стреля без заглушител. Само така би могъл да отвлече вниманието на агентите от слушалките им, от компютрите и радиопредавателите им. Но той нямаше да вдига шум.

Веднага щом пазачът изчезна към обществения паркинг, Кърби грабна малката платнена торба от предната седалка на колата, която бе взел под наем. После излезе тихичко и се приближи до караваната на Пърсел. Отне му по-малко от минута да отвори сервизния панел и да прекъсне захранването на алармата от големите акумулаторни батерии.

Страничната врата на караваната не бе осветена от лампите на паркинга, което означаваше, че е потънала в дълбока сянка. Кърби се усмихна леко, но бе прекалено голям професионалист, за да си позволи да се успокои напълно. Отварянето на страничната врата му отне малко повече време, отколкото сервизният панел, защото Пърсел не се бе постарал да смаже ключалката. Въпреки това Кърби успя да се справи за по-малко от пет минути — срока, който си бе определил предварително. Сетне се вмъкна внимателно вътре и затвори вратата зад гърба си.

Миришеше на престояли хамбургери, лук и бира. Ритмично похъркване долиташе откъм спалнята, която се намираше вляво от Кърби. От дясната му страна бяха въртящата се седалка за пътници и тази на шофьора с изскочили пружини. Като всички, които спираха за нощувка в пустинята, и Пърсел бе затъмнил широкото предно стъкло с параван, който предпазваше от жегата през деня и осигуряваше усамотение нощем. Завесите между предната част и спалното отделение отзад бяха частично дръпнати.

Отвън никой не можеше да види какво става вътре.

Кърби изчака и се ослуша. Нямаше закъде да бърза. След като вече бе влязъл, разполагаше с цялото време до свършека на света или поне до съмване, каквото дойдеше по-напред.

Не смяташе, че ще му трябват часове, за да прекърши волята на Пърсел.

Докато очите му свикнат с полумрака, той се заслуша в хъркането на двамата обитатели. Преди двайсет години нямаше да му е нужно толкова време, за да се изостри зрението му, но колкото повече остаряваше, толкова по-дълго трябваше да изчаква, докато тялото му направи онова, което бе свикнал да приема за даденост.

Двайсет години преследване на отрепки, които смъркат наркотици направо от двайсетдоларови банкноти. Двайсет години, през които ги гледах как си живеят нашироко — най-добрата храна, най-качествения алкохол и най-красивите жени, които можеха да се купят с пари. Двайсет години къртовска работа. И за какво? Отрепките продължават да смъркат наркотици от двайсетдоларови банкноти, а аз трябва да преживявам с мизерната си пенсия. От която не остава нищо, след като платя издръжката на двете си бивши съпруги. „Издръжката“ им, ама че нахалство! Сякаш двете кучки са го заслужили! Докато си седяха вкъщи и зяпаха телевизионни сериали, хленчейки постоянно за още пари, аз си рискувах кожата под прикритие.

Едната половина от хъркането престана. След миг започна отново, но с малко по-различен тембър. Кърби се усмихна, усещайки познатия прилив на адреналин в тялото си. В моменти на откровение той признаваше пред себе си, че именно това, а не парите, го бе превърнало от пенсионирано ченге в престъпник. Приливът на адреналин, който му показваше, че още е жив. Същата тръпка, която обзема комарджията, когато прави залога, пияницата — когато отваря нова бутилка, или наркомана — докато приготвя дозата си.

Сега вече очите му можеха да различат силуета на малката масичка, заобиколена наполовина от меко канапе, мъничка кухня с тенджери и тигани, които още стояха на печката, и мивка, в която не можеха да се поберат повече мръсни съдове. На мястото, където трябваше да се намира малката дневна, имаше широки шкафове с тесни чекмеджета, които бяха заковани за пода. На масичката се виждаха калкулатор и кутия за пари, точно до малка тетрадка и химикал. Явно Пърсел още не бе компютъризирал бизнеса си.

Кърби внимателно постави на земята платнената си торба. Извади хартиени пантофи, като онези, които носят хирурзите, и ги нахлузи върху обувките си. После измъкна ролка тиксо и малко фенерче. Следвайки тънкия му лъч, той тихо пристъпи към шкафовете. На пръв поглед не се забелязваха никакви аларми, а и нямаше защо да се притеснява от тях — електричеството отдавна бе прекъснато.

Безшумно като призрак, той се отправи към хъркащите. Колкото повече приближаваше, толкова повече адреналин изпълваше вените му и го караше да изтръпва от очакване. Не знаеше кога започна да му допада да причинява болка на хората. Знаеше само, че му харесва.

Вратата на спалнята бе отворена. Въпреки това миризмата на престояла бира, която идваше от спящите, бе толкова наситена, че можеше да се реже с нож.

Прекалено е лесно, рече си Кърби и леко разочарован, отиде до Пърсел. Притисна палци до врата му и спря притока на кръв по сънната му артерия. Тялото на Пърсел се изви и после се отпусна безсилно, без той изобщо да се събуди. Кърби завърза с тиксото ръцете и краката на мъжа заедно, зад гърба му, и после залепи устата му. Сетне се зае да поработи върху жена му. Направи същото и с нея, но добави и още тиксо, така че да закрие очите й.

Макар че ако се съдеше по звуците, които идваха от запушения й нос, дори и да оставеше очите й открити, тя едва ли щеше да живее достатъчно дълго, за да го идентифицира. Дишането през лепенка на устата бе доста сигурен начин да умреш бързо.

Лека промяна в положението на тялото на Пърсел подсказа, че той още е в съзнание. Кърби насочи фенерчето си така, че да свети в очите на жертвата му. Бяха широко отворени и подивели от страх. Кърби се усмихна и заговори с акцента и интонацията на пограничната смесица от испански и английски, която толкова добре бе научил в Маями.

— Буенос диас, Мигел. Ти и аз, ние говорим. Но първо аз раня теб, така ти не лъжеш мен.

Кърби смъкна с едно дръпване бельото на Пърсел, сграбчи гениталиите му и ги стисна здраво. Когато най-сетне го пусна, тялото на мъжа бе хлъзгаво от пот и животинската миризма на страха му бе изместила тази на вкиснала бира. Кърби огледа жертвата си, изрита го за всеки случай в слабините и зачака, докато мъжът спре да хленчи.

— Сеньор, ти чува ме, да? — прошепна Кърби.

Пърсел закима неистово.

— Хубаво. Ти помръднеш само веднъж и аз откъсне твой член и завра ти го отзад.

Пърсел лежеше на леглото и се опитваше да бъде абсолютно неподвижен, но просто не можеше да контролира тръпките от ужас, които го караха да подскача целия.

Сигурен, че мъжът няма да му създава никакви проблеми, Кърби се върна към шкафовете в другото помещение. Извади един лост от платнената си торба и методично се зае да разбива всички ключалки на чекмеджетата. Бързо оглеждаше с помощта на фенерчето всяко от тях, преди да изтърси съдържанието им в торбата си. Имаше голямо количество бляскави скъпоценности, но нищо не приличаше на сапфира, който му бяха казали да вземе. Върна се пак в спалнята, наведе се над Пърсел и зашепна в ухото му.

Разнесе се воня на урина и тя потисна всички останали миризми в стаята.

Кърби отлепи тиксото само колкото Пърсел да изрече с мъка:

— Млякото… в… хладилника.

Отново залепи устата на жертвата си, потупа го по плешивата глава и отиде в кухнята. Отвори изненадващо големия хладилник. Вътре имаше три кутии с мляко. Едната бе толкова стара, че ухилената черно-бяла крава на нея бе почти изтъркана. Пърсел все едно бе сложил бележка кое е скривалището му.

Кърби взе кутията, сложи тапата в мивката и изля бялата течност. Пет скъпоценни камъка блеснаха в млякото. Той ги взе, изплакна ги и прибра всички, освен сапфира, в платнената си торба. Още не знаеше защо сапфирът е толкова важен за „Гласа“, но беше убеден, че е много ценен.

Това го правеше важен и за Кърби.

От първия път, когато „Гласът“ му се бе обадил и бе изрецитирал всички подробности от криминалното му досие, Кърби вече не бе господар на себе си. Плащаха му добре, всички поръчки бяха чудесно организирани, но просто не бе същото като да си независим. Може би сапфирът щеше да се окаже ключът към свободата му? Или пък не…

Във всеки случай щеше да го задържи.

Извади от джинсите си нож със седефена дръжка. Беше го взел от един колумбийски контрабандист преди години. Използваше го предимно да си чисти ноктите, но понякога вършеше и по-сериозна работа.

Адреналинът изпълни сетивата му докрай, когато се върна в спалнята и се наведе над Пърсел.

Само след миг миризмата на кръв напълно засенчи вонята на урина.