Елизабет Лоуел
Седемте гряха (12)

Дванадесета глава

Лос Анджелис

Вторник, 3 ч. следобед

Централата на „Хол Джуълри Интернешънъл“ се намираше в една стара сграда в центъра, близо до мащабния проект за четири милиарда долара — известен още като „метрото, дълго четири мили“, — който бе предназначен да доведе хиляди хора до застаряващата централна част на града. Но строежът на метро върху сложната система на разлома Сан Андреас не бе добра идея. В крайна сметка политическите амбиции бяха отстъпили пред реалността и Лос Анджелис се бе върнал към автобусите и колите, оставяйки, както винаги, старата централна част на града изолирана от богатството и новите сгради на „Миракъл Майл“.

Отвън „Хол Джуълри Интернешънъл“ бе скромна на вид шестетажна сграда с корниз на покрива и имитация на древни колони, които напомняха за по-бавното темпо и по-благите нрави на отминали времена. Вътре всичко бе опасано с охранителни системи и подчинено на съвременната деловитост.

Противно на обичайната практика за изнасяне на производството в Азия или Индия, компанията се гордееше, че някои от скъпоценностите на „Хол“ се срязват и шлифоват в приличното на хале подземие. То бе с открити водопроводни тръби под тавана и кодирани ключалки на вратите. На първия етаж бе разположен най-големият магазин за бижута на компанията. Вторият бе зает от офиси и там обикаляха гостуващи търговци, които зорко оглеждаха всичко — от синтетичните тюркоази до най-новите модели на десеткаратовите златни верижки. На останалите етажи се комплектуваха бижута от различни по произход елементи — верижки от Италия, скъпоценни камъни от Тайланд и Бразилия, закопчалки и игли от Мексико. Резултатът от това производство бяха евтини бижута за безбройните търговски центрове в Америка, в чиито огромни климатизирани пространства винаги имаше магазин на „Хол Джуълри“.

Пейтън Хол, наследникът на цялото това богатство, сега правеше неочаквана проверка на чистотата и търговския вид на стоката в най-големия магазин от веригата. В този миг го забеляза управителката и изтича към него.

— Господин Хол, много се радвам да ви видя — поздрави го жената. — Ако знаехме, че ще идвате, щях да поръчам кафе и сладкиши.

— Няма нужда — отвърна той, докато се здрависваше с нея. — Скоро трябва да се кача на самолета. Исках само да погледна за последно нашите предложения за лятото и есента, преди да замина за Скотсдейл. Чичо ми пристигна ли вече?

— Още не. Той…

— Точно зад теб съм — прекъсна я мъжки глас. Джералдо де Селва бе наследил същата тъмна коса и голяма самоувереност като сестра си. — Тъкмо преглеждах заедно с майка ти счетоводните книги.

Тъмната коса и самоувереността на семейство Де Селва бяха наследени и от Пейтън, в добавка към пъстрите очи и неутолим сексуален апетит на баща му. Резултатът бе проницателен бизнесмен и женкар с две деца. Макар Пейтън да изгаряше от нетърпение да поеме юздите на семейния бизнес, той беше достатъчно умен, за да се постарае да не дразни по-младия брат на майка си, който стоеше начело на компанията, докато майка му не реши друго.

А именно в това бе проблемът. Джералдо бе само осем години по-голям от Пейтън. Докато стане време чичо му да се откаже от поста си на главен изпълнителен директор, Пейтън едва ли щеше да е жив. В рода Де Селва обикновено изкарваха до сто години.

А бащата на Пейтън си бе отишъл на петдесет и три. Той самият едва ли щеше да стигне до седемдесет. Тъй като сега бе на четиридесет и девет, не му оставаше чак толкова много време, за да натрупа лично богатство, така че да може да прекара последните си години в задиряне на млади жени в чужбина и пиене на скъпо старо уиски.

Джералдо прегърна здраво племенника си.

— Гордеем се с теб, чико. Много прозорлив купувач си. Откакто ти пое търговията със стари скъпоценности и вноса на скъпоценни камъни, печалбите са нараснали с четиридесет и седем процента.

Пейтън се усмихна. Получаваше половината от увеличението на печалбите в тази част от бизнеса, която ръководеше. А това означаваше, че ще получи солидна премия в края на годината. Около милион долара, по-точно.

— Благодаря — каза той, отвръщайки на прегръдката. Отстъпи крачка назад и се усмихна на управителката на магазина, която още стоеше наблизо. — Знам колко сте заети покрай промоциите за Деня на майката. Не си губете времето с нас.

Жената се усмихна малко неуверено и се отдръпна.

Двамата мъже тръгнаха по една от страничните пътеки в магазина. Джералдо се загледа във витрината, посветена на „училищната любов“ — нежни сребърни или десеткаратови златни верижки с две съвсем тънички сърчица, свързани заедно, и две мънички камъчета, по едно за всяко сърце. Всичко това за по-малко от двадесет и пет долара.

— Продаваме много от тези боклуци — отбеляза Джералдо.

— Понякога си мисля, че всяко пето американско момиче притежава поне едно или две от тях — съгласи се Пейтън. — Истинската печалба идва от замяната им — добави той. — Носиш едно няколко пъти и го износваш. По-скъпо е да се даде на поправка, отколкото да се купи ново, затова мрънкаш и хленчиш пред родителското тяло, докато не ти купят друго.

— По-евтино излиза, ако се вземе по-скъпо бижу още първия път.

— Ако имаш пари, да. А те нямат. Затова купуват евтино първия път, както и втория, и третия…

— Поне можем да предложим наистина скъпи неща в бутиците за стари бижута — каза Джералдо. — Това беше страхотна идея.

Пейтън се усмихна. Най-хубавото бе, че бяха извадили истинските камъни, заменяйки ги с по-евтини. Цирконий вместо диаманти, шпинел вместо рубини, синтетични вместо естествени, такива с по-лошо качество вместо онези с високото. Никой не го забеляза, освен счетоводителите, които одобряваха положителния баланс в сметките си.

Понякога се чудеше дали майка му подозира нещо, или наистина вярва, че синът й е гений в бизнеса, на който обаче не може да повери семейните магазини, без да бъде контролиран непрекъснато. Страшно се вбесяваше, че не му е позволено да си купи дори чифт бельо, без да се посъветва с майка си.

Спокойно, каза си той. Не прави като баща си и гледай да не ти се пръсне някоя вена по време на спор. Просто продължавай да си прибираш парите и след две-три години ще можеш да си пиеш уискито в Рио де Жанейро, в компанията на четири непълнолетни сладурани, които да се грижат за щастието ти.

Постара се да възвърне равномерното си дишане и да се успокои, за да се съсредоточи в личната си представа за рая: млади жени в леглото му и сейфове, пълни догоре с най-добрите скъпоценни камъни, които му доставяха латиноамериканските банди.

А ако бандите междувременно потрошаха костите на някой от куриерите, е, какво пък — животът не бе лек за никого.