Елизабет Лоуел
Седемте гряха (35)

Тридесет и пета глава

Глендейл

Петък, 3 ч. следобед

— Ти беше права, Кейт — каза Сам, докато оставяше торбата с покупките си на работната й маса. Не извади оттам червената перука и цветните контактни лещи. Щеше да ги запази за по-късно, след като й съобщи лошата новина.

Кейт вдигна очи от машината си.

— Била съм права? Може ли да получа това твърдение в писмен вид, нотариално заверено и да си го окача в рамка?

Той се усмихна горчиво:

— Чак толкова ли съм лош?

— Изключително зъл си! — Тя също се усмихна. — Всъщност си по-добър от повечето мъже, с които си имам работа.

— И това ако не е похвала!

— Мисля, че му казват „половинчат комплимент“.

— И така става.

Сам мина по пътеката между двете редици работни маси, като понякога докосваше някоя от машините или инструментите, но без да размества, така че всичко си остана по местата. Забеляза, че досието на Лий е разгърнато на средата на една от масите. От дясната страна на папката имаше любителска снимка на брат й, широко усмихнат на света, който скоро щеше да напусне.

Без да каже и дума, Сам извади запечатан плик с логото на хотел „Роял“ от тънкото си спортно яке и го сложи върху папката. Не си направи труд да извади документите, в които се описваше кръвната група на Лий, подгрупата и беше направен основен ДНК анализ. Терминологията бе специализирана и би имала смисъл само за някой лабораторен техник или за прокурор, който се опитва да вкара извършителя на престъплението в затвора.

Или за някого, който се опитва да докаже, че кръвта на Лий Мандел е била пролята в багажника на кола под наем преди пет месеца.

Сам всъщност не се съмняваше в това, но мнението му нямаше тежест в съда. Освен всичко друго бе поискал съдебна заповед, която да му позволи да получи медицинския картон на Лий, и специална заповед за обиск на апартамента му. Това бяха само още няколко щриха в различните следи, които Сам бе подхванал в името на случай, който всички бяха искали да затворят още преди пет месеца.

Случай, който, за разлика от Лий нямаше да изчезне безследно.

Сам мрачно се замисли с колко ли време разполага, преди някой да забележи, че досието на Мандел отново е активно. Ако имаше късмет — седмици. По-вероятно обаче — дни.

А ако късметът му съвсем се бе изчерпал, щяха да минат само няколко часа, преди Кейт да разбере дали онзи с механично преправения глас е блъфирал в заплахите си.

Последния път, когато споделих нещо с ФБР, ми казаха, че ако продължа да настоявам, ще умра. Сам си спомни думите й, но сега не искаше да мисли за това. Все му се привиждаше, че Кейт лежи в прогизнало от кръв легло, с уста, завързана със сребристо тиксо — пленница на някакъв садист с нож.

Кейт предпазливо го изгледа. Тъмната му брада сякаш го състаряваше, но очите му бяха уморени, гневни и красиви като най-хубавите скъпоценни камъни, които бе виждала някога. Ала имаше и още нещо — интелигентността, която оживяваше чертите му и го тласкаше да продължава напред, и чувствата, скрити дълбоко под самоналожената му дисциплина. Тя усети всичко — объркването и страха му, гнева и страстта.

Беше донякъде стряскащо, но тя вече го познаваше достатъчно добре, за да разбере, че Сам се готви да направи нещо против волята си.

— Добре — каза тя, оставяйки работата си. — Изплюй камъчето.

— Изтървах ли нещо?

— Не, но си тук, вместо да разпитваш търговците на скъпоценности за син сапфир с формата на изумруд. А освен това остави плик в досието на Лий и не каза за какво е. Това не вещае нищо добро.

Сам я изслуша, приведен над нещо като малък поялник, който стоеше от дясната страна на папката. Хвърли кос поглед към Кейт. Тъмните й очи се взираха питащо в неговите. Дългите й пръсти бяха отпуснати. Цялата бе притихнала в очакване. У нея имаше сила, която го привличаше много повече от всякакви физически качества. Външният вид на хората се променяше, но характерът — не.

— Знаеш ли, не е за вярване колко много неща не чуват търговците, докато си разменят клюки — каза Сам. — Всички, на които показах снимката, реагираха горе-долу по следния начин: „Я, страхотен камък!“. И само толкова.

— А като им показа значката си, съвсем млъкваха — предположи тя.

— О, напротив, говореха. Само че не ми казваха нищо съществено. Най-много научих от Стафорд от УХЕД.

— Какво ти каза той? — заинтересува се Кейт.

— Беше изненадан, че не са се обърнали към УХЕД, за да купи сапфира.

— Аз също съм изненадана.

— Защо? — попита Сам, приближавайки се към нея. Беше си заповядал да не я докосва. Искаше само да усети дали тя все още излъчва онова лимоново лятно ухание. И да е достатъчно близо, за да се увери, че е топла, жива… И в безопасност.

— Ако клюките, които Лий е чул, са верни (което е под въпрос между другото) — добави Кейт. — УХЕД би свършила чудесна работа като параван за крадени стоки. Всъщност УХЕД бяха сред първите, с които се свързах след изчезването на Лий. Беше на изложението в Маями.

— Със Стафорд ли си говорила? — попита Сам. Несъзнателно, той отново докосна косата й. После пръстите му се плъзнаха по шията й.

— Какво… — Тя отпусна ръце и тихичко простена от удоволствие. — Това, което правиш, е толкова хубаво, че сигурно е противозаконно. Ако някога решиш да смениш кариерата си, ще те препоръчам за масажист на местните здравни центрове. — Той се засмя и дъхът му нежно погали косата й. Тръпки пронизаха цялото й тяло. — На изложението в Маями не беше Стафорд — бързо каза тя. — Беше някаква жена. Мога да проверя как се казваше, ако искаш.

Онова, което той искаше, бе да усети как тялото на Кейт се отпуска в ръцете му. А онова, което още повече би му харесало, бе да я накара да се разтопи в прегръдките му.

— Ако Стафорд или някой друг от УХЕД направи нещо, което да привлече вниманието ми — отвърна Сам, — тогава ще ми трябва името на жената. Иначе… — Той се наведе и вдъхна уханието й.

Кейт почувства как близостта му премахва по чудодеен начин напрежението й, натрупало се в нея след изчезването на Лий. Когато усети ръката му, притисната между рамото и бузата, тя се поколеба, после въздъхна и отпусна глава в дланта му. Той обгърна с ръка нежната й брадичка.

— Трябва да поговорим — каза той, опитвайки да се овладее.

Докосването му сякаш спираше дъха й.

— Мислех, че вече го правим — прошепна тя.

— Имаме два проблема.

Кейт се извърна съвсем леко, колкото да достигне с устни ръката му.

— Кой е първият? — Сам сякаш застина, когато усети мигновеното, парещо докосване на езика й върху кожата си. — Сигурен ли си, че не е това? — Тя захапа леко палеца му.

— Господи, така ме убиваш! — тихо простена Сам.

— Странно, аз пък си мислех, че те съблазнявам.

Той се приведе над ухаещата й коса. Желаеше я по начин, който бе нов за него. Искаше да вземе онова, което тя копнееше да му даде.

Но не можеше. Не и преди да й каже. А след това тя нямаше да иска да му даде нищо, освен презрението си.

— Кейт — започна напрегнато Сам. — Не бива да правим това…

— Говори за себе си.

Той притвори очи и опита да се пребори с обзелата го страст. Желаеше я толкова силно, че го усещаше почти като физическа болка.

Кейт погледна измъченото му лице. После изруга, скочи от мястото си и рязко и се отдръпна от него.

— Това не е честно спрямо никого от нас! — едва не проплака тя. После скръсти ръце пред изцапаната си от смазката синя риза и погледна Сам право в очите. — Колко време мислиш, че ще е нужно, за да приключи със задачите си проклетата ти оперативна група, така че да може да бъдеш съблазнен от жена, която някога е била твой поверителен информатор, без да те уволнят?

Сам понечи да отговори, но млъкна безсилно. Сетне въздъхна:

— Сигурно съм луд.

Кейт се засмя горчиво:

— Страхотна двойка сме!

— Като неизвестни карти — каза Сам. — Тя го погледна предпазливо. — Така ни нарече моят специален надзорен агент. Жокери, неизвестни карти — поясни мъжът.

— Той знае ли за мен?

— Кенеди знае за Натали Катър, благодарение на онова плямпало Бил Колтън.

— Кой е той? — заинтересува се Кейт.

— Специален агент от бюрото във Финикс, който би искал да ми отреже квитанциите.

— Има ли някакви специални причини?

— Обичайните служебни интриги — отвърна Сам.

Кейт прокара пръсти през свободно пуснатата си коса.

— Добре, значи твоят тъй наречен специален надзорен агент…

— … Кенеди — подсказа й Сам.

— Та този знае, че си попаднал на някоя си Натали Катър. И какво от това?

— Беше ми наредено да я проверя и да докладвам.

— И намери мен — довърши Кейт. Тя отбранително скръсти ръце пред гърдите си. — Не ми харесва накъде върви разговорът. Обеща ми, че можеш да запазиш поверителния си информатор в тайна.

— Така е.

— Тогава къде е проблемът?

— Казах ти, че има два. — Тя зачака напрегнато. — Първият е този — каза той и се пресегна към досието на Мандел, за да вземе плика, който бе донесъл със себе си. — Тук са лабораторните изследвания на багажника на една кола под наем.

Кейт изтръпна и едва прошепна:

— Лий е мъртъв, нали?

— Не можем да сме сигурни, докато не получим съвпадение с кръвните му изследвания от медицинския му картон или още по-добре, ДНК съвпадение от негова коса, четка или гребен в апартамента му. Или ако се е порязал, докато се е бръснал, и не е изхвърлил самобръсначката. Няма да знаем, докато не погледнем вътре.

Тя кимна сковано.

— Кога?

— Вече съм подал молба за съдебна заповед. Не би трябвало да има проблеми, тъй като задачите на оперативната група са с предимство пред рутинната работа в Бюрото. Ще стане след ден, два или дори по-скоро, зависи кой е съдията. В лабораторията използват по-бързи тестове за ДНК пробите, така че щом получим съдебната заповед за обиск, няма да отнеме много време.

— Мислиш ли, че е Лий?

Сам се поколеба, преди да отвърне:

— Мисля, че вероятността е много голяма.

— Колко? — отчаяно попита тя.

— Деветдесет и девет процента.

Младата жена посърна.

— Макар здравият ми разум да ми подсказваше, че е мъртъв, все се надявах…

Той посегна към нея, но отпусна ръка, преди да я докосне.

— Не можем да сме сигурни без потвърждение от лабораторията.

Кейт притвори очи и изхлипа.

— А лошата новина е — продължи Сам с равен глас, — че в мига, в който резултатите влязат в системата, досието на Лий ще бъде допълнено с новата информация. Ако твоят „тайнствен глас“ има достъп до досиетата на ФБР, той ще разбере, че досието отново е активно.

— Но няма да знае, че именно аз съм била причината то да се отвори отново — възрази Кейт.

— Изхождаш от предположението, че е разумен човек и няма да обвини теб. Но аз не мога да приема това. А дори и да можех, само въпрос на много кратко време е името ти отново да бъде свързано с досието.

— Защо?

— Кенеди започва да се изнервя от моя поверителен информатор — отвърна Сам. — Разбира се, в Бюрото има правила, но на практика нещата стоят по-различно. Истината е, че Кенеди не ме обича, Бил Колтън много би искал да ме компрометира чрез теб, а е достатъчно компетентен да те издири, така както го направих и аз.

— Питах се как си успял. Как ме намери?

— Видях те с Гавин, научих името му от значката му за конференцията. Сетне му показах снимката ти…

— Каква снимка? — учуди се Кейт.

— Взех я от охранителните камери в хотела. Гавин веднага те позна. Моят специален надзорен агент Кенеди има копие на снимката, което означава, че Бил трябва само да я покаже наоколо, за да разбере истинската ти самоличност.

Кейт обмисли мълчаливо ситуацията. После додаде ободрено:

— Няма проблем! Никой не може да получи информация от чичо Гавин, той си заминава днес. — Погледна часовника си. — След два часа ще се срещна с него във фоайето на „Роял“ и ще го закарам до летище „Скай Харбър“.

— Искаш да те видят точно с мъжа, който може да те идентифицира като Катрин Джесика Чандлър, известна още като Натали Катър! Жената, която вероятно е моят поверителен информатор, а също и номер едно в нечий списък за убийства? Това наистина е много умно, скъпа! Да не би да страдаш от мания за самоубийство, за която още не си ми казала?

— Господи! — Кейт отново се замисли. След като Сам изложи нещата по този начин, наистина да я видят с Гавин, може би не бе най-разумната идея. — Добре, ще му се обадя и…

— Не, аз ще му се обадя — прекъсна я Сам. — Ще го предупредя да не говори с никого за теб. И да ми звънне, ако някой се интересува от твоята особа.

Тя понечи да възрази, но си спомни за Лий и млъкна.

— Сигурно има нещо, което бих могла да свърша, освен да наваксвам с рязането на камъни — каза тя накрая.

— Това, което трябва да направиш, е да идеш в някакъв мотел и да не казваш на никого, освен на мен къде си. Ще платя стаята в брой, за да не могат да проследят кредитната ти карта. Така няма да има начин да те открият.

— Но това е нелепо! — възропта Кейт.

— Има много причини да постъпиш както ти казвам — грубо я прекъсна той. — Всичко, което те предпазва от някой негодник, въоръжен с нож, е фалшивата самоличност на Натали Катър.

— Ала засега върши работа — настоя Кейт.

— А какво ще стане, когато те помоля да обиколиш търговците заедно с мен?

Тя го погледна учудено:

— Молиш ли ме?

— Обмислям го. Определено не постигам много сам. Колко от търговците те познават по физиономия?

— Не много — колебливо отвърна тя.

— Това какво точно означава?

— Тук ли? На това изложение? — Тя смръщи чело. — Никой от тези, които работеха с Пърсел, не ме познава.

— И на това трябва да сме благодарни — измърмори Сам. — Ами тези, които сега излагат стоката си?

— Зависи кой стои зад щанда на различните компании.

— Ще направя списък.

— Това означава ли, че ме молиш за помощ?

— Моля те да изложиш живота си на голям риск, да — ядно отвърна той.

— И как бих могла да усетя разликата? — иронично попита Кейт.

— Страшно се надявам да не разбереш.