Елизабет Лоуел
Седемте гряха (3)

Трета глава

Глендейл, Аризона

Пет дни по-късно

Кейт Чандлър не успяваше да се съсредоточи. Изруга приглушено и се обърна с гръб към микроскопа, на който имаше закрепен красив необработен камък. Проучваше тъмнозеления екземпляр и се опитваше да реши как да го шлифова, така че да извлече максималното както от размера, така и от блясъка му.

Обикновено й доставяше удоволствие да разполага с толкова различни възможности и да взема решенията, които ще превърнат един доста обикновен на вид необработен камък в зашеметяващи скъпоценности. Но точно сега й бе трудно да мисли за каквото и да било, освен за телефона, който отказваше да звънне.

— По дяволите, Лий! — измърмори притеснено тя. — Обади се.

Погледна екрана на мобилния си телефон, който се намираше върху работната й маса. Не го изпускаше от погледа си дни наред, независимо къде беше из къщата.

Нямаше нито нови, нито пропуснати обаждания. Нищо, освен тишина, която ставаше все по-тежка с всяка изминала секунда.

Търпението й се изчерпа и тя набра номера на Норм Галахър, който вдигна незабавно:

— Лий?

Стомахът на Кейт се присви.

— Не. Аз съм, Кейт. Надявах се…

— Не се е обаждал. — Гласът на Норм бе мрачен и притеснен. — Какво ще правим сега?

— Аз… — Тя си пое дъх. — Не съм казала на мама и татко, но позвъних на ФБР и им съобщих, че Лий е отвлечен. Ала дори не ме изслушаха. Опитаха се да ме успокоят и ми казаха да оставя всичко в ръцете на властите във Флорида. Предупредих ги, че местните полицаи са идиоти, които повече се стараят да опетнят името на Лий, отколкото да го открият.

— Лий е прав, ти си истинска фурия! — обади се Норм. — Нямам търпение да се срещна с теб и със семейството ви.

— Ще бъде едно голямо и весело събиране — съгласи се Кейт, стараейки се да звучи безгрижно.

Всъщност бе притеснена до смърт, боеше се за Лий. Беше изтръпнала от страх до мозъка на костите си.

— Норм… — отрони тя колебливо.

— Да?

— Татко направо ще побеснее, ако разбере, че скрих от теб истината. Е, сега ти казвам, че колата, която Лий е взел под наем, е била върната в компанията с един ден закъснение, а пратката, дето е пренасял, така и не е пристигнала на адреса.

Последва дълго мълчание и приглушени звуци, които подсказваха, че мъжът от другата страна на линията много се старае да прикрие вълнението си.

— Няма ли следи от… насилие?

— Не.

— Не звучиш много уверено.

— Уплашена съм и ядосана. И… притеснена. — Кейт затвори очи, махна шнолата от косата си и разтърка тила си. Лий, къде си, по дяволите?

— И аз съм притеснен — призна Норм. — Ядът ми мина след първите двайсет и четири часа.

— Това е толкова нетипично за Лий — прошепна тя. — Дори и да е забравил да ми се обади, след като е доставил „Седемте гряха“, той е направо луд по теб. Би ти позвънил, каквото и да става.

Норм се отказа да сдържа чувствата си и сълзите задавиха гласа му.

— Благодаря, Кейт.

— Истина е.

— Мислиш ли, че е претърпял някаква катастрофа и сега не си спомня името?

Кейт се облегна уморено на работната си маса. Долови в думите на Норм същия страх, който свиваше и нейното сърце: никой от двамата не искаше да изрече на глас: Ами ако Лий е мъртъв?

— Обадих се във всички болници между Форт Майърс, откъдето е взел кола под наем, и остров Каптива, където трябваше да остави пратката — поясни Кейт. — Никъде няма приет мъж с амнезия през последните пет дни или неидентифициран пациент, който не помни името си.

— Сигурни ли са?

Кейт не отговори. Думите на Норм бяха по-скоро отчаян вопъл и зов за надежда, отколкото въпрос.

— Обади ми се веднага, щом научиш нещо — помоли тя.

— Ти също.

Тя прекъсна връзката и позволи на собствените си сълзи да потекат по лицето й. Мъката и страхът се сляха ведно и я разтърсиха.