Елизабет Лоуел
Седемте гряха (38)

Тридесет и осма глава

Скотсдейл

Петък, 4:45 ч. следобед

Сам огледа мъжете, събрани в апартамента на Борис Петерсон, и се запита защо жените носят скъпоценностите, а мъжете са тези, които ги купуват, продават, разменят и шлифоват. Кейт бе изключение.

— А аз си мислех, че само Бюрото е мъжки клуб — тихо каза Сам.

Кейт трепна, усетила допира на устните му до косата си. Макар да бяха минали два часа от горещата сцена в асансьора, тя още се чувстваше разтърсена. Това не й харесваше. Но определено й допадаше да целува Сам.

— Свикнала съм — отвърна тя. — Вече дори не го забелязвам.

— Някои от жените във ФБР казват същото.

— Вярваш ли им?

— Не.

— Умен човек си — отбеляза тя.

— Понякога съм изключително глупав — измърмори той тихичко.

Кейт не искаше да навлиза в тази тема отново. Страшно се разгневи, че той смята за глупаво това, което се случи между тях. Но трябваше да го преглътне и да го забрави.

А също — и него.

Макар че му беше длъжна, понеже с подходящите си връзки той й осигури покани за частните сбирки, до които тя нямаше достъп. Това бе възможност, която тя не биваше да пропилее заради мъж, който в един миг я целуваше до полуда, а после се обвиняваше, че е глупак.

Тогава спри да мислиш за него.

Кейт въздъхна дълбоко и се съсредоточи върху мъжете в стаята. Без да се брои охраната на вратата, в апартамента имаше около шестнайсет души. Шумът от гласовете, обсъждащи достойнствата на различните скъпоценни камъни, не заглушаваше съвсем новините, които се чуваха от телевизора в ъгъла. Навсякъде по масите имаше изложени шлифовани камъни в прозрачни кутии, с електронни етикети, вградени в пластмасата. Кутиите улесняваха разглеждането, а електронните етикети предотвратяваха кражби.

Някой глупак можеше и да се опита да грабне скъп камък, но на единствения изход стоеше охрана, точно до преносимата електронна „врата“, която щеше да запищи, ако я активира действащ етикет. Тъй като всички етикети бяха действащи, докато не минеха през устройство, до което имаше достъп само един служител на „Батъруърт Джем Трейдинг Кампъни“, кражбите не бяха голям проблем.

Ако потенциален купувач искаше да разгледа камъка по-обстойно, някой от „Батъруърт“ го придружаваше до съседната стая, където имаше на разположение различни микроскопи, лампи, поларископи и най-различни други инструменти. След като служител на „Батъруърт“ прекараше защитната кутия на скъпоценния камък през специално устройство — подобно на това, което правеха с музикалните дискове в магазина, — кутията се отваряше и камъкът бе готов за сериозно проучване.

— Госпожице Колинс — извиси се глас откъм другия край на стаята. — Днес, изглежда, се появявате на всяко от най-добрите частни изложения.

На Кейт й трябваше само миг да се сети, че тя е госпожица Колинс, и след това се усмихна на приближаващия се мъж. Бе се запознала с Картър пред заключената врата на апартамента на „Брансън и синове“ — една бележка ги приканваше да дойдат отново след няколко часа. Кейт, Сам и Картър бяха отишли заедно на следващото частно изложение. И тогава, както и сега, Картър бе облечен елегантно и скъпо, със сиви копринени панталони и риза. Часовникът на китката му беше „Ролекс Ойстър“. Двайсеткаратовият овален сапфир на пръстена му бе първокласен син бирмански камък. Прическата му бе като от холивудско списание, което показваше последните модни тенденции. На него му стоеше добре.

— Радвам се да ви видя отново — поздрави го тя. — Имахте ли късмет в покупката на онзи рубин?

Белите му зъби светнаха. След като удостои Сам с бегъл поглед, той хвана Кейт под ръка и я поведе към една близка маса.

— Онзи петдесеткаратов рубин ли? — Картър въздъхна и поклати глава. — Човекът просто бе влюбен в камъка си. А също и в приличащия му перидот. Прекрасна стока, но той искаше безбожно голяма сума. Дори и клиентите ми от Холивуд не биха платили такава цена. Няма инвестиционен потенциал, ако купиш стоката прекалено скъпо.

— Много жалко. Изпуснала ли съм някой хубав необработен сапфир или чудесни шлифовани сини сапфири?

— Именно това исках да ви покажа — отвърна мъжът и й се усмихна покровителствено. — Ето тук има един много хубав тъмножълт необработен камък. Не е нещо, което бих препоръчал на моите клиенти — аз се занимавам само с шлифовани камъни, — но веднага се сетих за вас.

Сам се надяваше, че онова, което той мисли за Картър, не личи по лицето му. Ако питаха него, този мъж беше един безполезен подмазвач. Веднага щом бе разбрал, че Сам е бодигард на ослепителната червенокоса дама, а не неин съпруг, любовник или приятел, Картър бе започнал да я сваля. Нямаше нужда Сам да е опитен следовател, за да разгадае какво се върти в ума на лукавия негодник.

Във всеки случай не беше бизнес.

Кейт усещаше как очите на Сам я пронизват. Беше раздвоена между чисто женската наслада от раздразнението в погледа му и желанието да му каже, че трябва да й има по-голямо доверие. Или той смяташе, че е прекалено глупава, за да не забележи леката гънка на безименния пръст на лявата ръка на Картър, където брачната халка се бе впивала в кожата му. За нея нямаше значение дали халката е била свалена преди малко, за да се позабавлява, или е наскоро разведен. И двете означаваха големи неприятности за всяка разумна жена.

Картър заведе Кейт в другия край на стаята, където имаше изложени необработени камъни, групирани по вид, а не по цвят. Тези образци не бяха в кутийки. Просто имаха електронен етикет, залепен дискретно там, където обикновената каменна основа се виждаше през скъпоценния материал.

Тя погледна мострата и после се обърна към един служител наблизо.

— Може ли?

— Разбира се. — Той забърза към нея. — Желаете ли лупа?

— Не, благодаря, нося си няколко.

Кейт извади лупа с десетократно увеличение от чантата си и се зае да разглежда наситеножълтия сапфир, който бе донесен от някоя източноафриканска мина. Независимо от коя страна го гледаше и променяше ъгъла, под който пада светлината, част от красивото замъгляване, което бе отличителен белег на нетретираните сапфири, оставаше да грее в камъка. За разлика от азиатските сапфири жълтите и оранжевите камъни от Източна Африка нямаше нужда да бъдат нагрявани, за да бъде засилен естественият им цвят.

В необработената мостра имаше дефекти, но не и такива, които да попречат да се изреже и шлифова камък с крайно тегло между тридесет и четиридесет карата, в зависимост от умението на бижутера. Цената на необработения материал бе такава, че при трийсеткаратов шлифован камък бижутерът щеше да излезе на чисто. А при четиридесеткаратов щеше да има добра печалба.

— Микроскоп, моля — обади се Кейт.

Сам оглеждаше зорко стаята, докато тя изучаваше подробно камъка. Картър се въртеше наоколо като лешояд, очакващ плячката си. Останалите също поглеждаха към Кейт, но явно никой не се зазяпваше в нея повече, отколкото би се загледал в една красива жена в стая, пълна с мъже. Всички бяха дошли тук по работа. Ако искаха свежа плът, щяха да са долу в бара или да подкупват пиколото.

Какъв идиот!, помисли си Сам, докато наблюдаваше как Картър се надвесва над Кейт. Беше толкова близо, но не я докосваше. Сам нямаше да има извинение, ако го настъпеше по лъскавите италиански обувки.

— … спукана гума, представи си — каза някой зад гърба на Сам. — Можеш ли да повярваш? Каква цена плащаме само за куриерски услуги, а тези стиснати негодници дори не вземат свястна кола под наем за доставката.

— „Брансън и синове“ ще си платят за това — отбеляза събеседникът на мъжа. Очите му бяха приковани в дългата маса с шлифовани камъни. — Изтърваха най-голямото шоу. Имахме цял ден на разположение да разгледаме стоката на всички и да направим избора си и ако „Брансън“ не успеят да ни покажат нещо навреме на това изложение, няма да останат свободни пари за тях.

— Да, особено след като всички знаят, че най-хубавата им стока вече беше открадната.

— Така ли? Познаваш ли някого, който да не е бил ограбван?

— Не и през последните две години. — Мъжът чукна с пръсти по близката маса за късмет.

Сам слушаше, докато част от вниманието му бе ангажирано с Картър. Ако този нахалник се доближеше още малко до Кейт, щеше да я докосне.

— … Можеш ли да си представиш колко иска?

Сам дискретно огледа двамата мъже, които бавно крачеха покрай дългата маса с шлифовани скъпоценни камъни.

— О, мога — отвърна вторият мъж. — Голям къс обработен кунцит, чудесен цвят и прозрачност, както и яркост. Страхотно! Бижутерът, който го е шлифовал, е бил голям майстор. Кунцитът е дори по-капризен за обработка от изумрудите.

— Но той дори не ще да погледне моя инвентарен лист за евентуална размяна.

— Поговори отново с него след изложението. Ако камъкът още е у него, може да размисли.

Сам слушаше и оглеждаше хората, които се навъртаха наоколо в търсене на сделка, която да ги направи още по-богати, отколкото са били преди влизането си в стаята. В това нямаше нищо необичайно — такава си беше недотам чистата човешка природа. Това бе добрата новина. Лошата бе, че никой в стаята не събуждаше подозрението му. По-голяма част от разговорите не значеха почти нищо за него. Може би Кейт щеше да успее да извлече някаква ценна информация от клюките, които се разменяха наоколо.

Голяма част от следователската работа беше чисто губене на време. Такива бяха правилата на играта. Човек никога не знаеше докъде ще го доведе някоя следа, докато не стигнеше до задънен край.

Кейт се появи пред него, а Картър я следваше плътно.

— Пари, моля — каза тя и театрално протегна ръка. Сам извади портфейла, който бе напълнил с банкноти.

За да съберат парите, почти бяха опразнили нейните банкови сметки, както и неговата собствена. Той не бе посмял да подаде заявление до ФБР за финансиране, което да му позволи да утвърди статута на поверителния му информатор в средите на търговците на скъпоценни камъни.

А Кейт му бе дала да разбере, че кредитните карти и чековете не са добре приети в този бизнес. Тук се почитаха парите в брой.

Подаде й портфейла, без да трепне, но междувременно се постара Картър добре да види ремъка на кобура, който „бодигардът“ на Кейт носеше. Може би видът на оръжието му щеше да поохлади малко страстите на нахалника.

С безизразно лице Сам гледаше как Кейт брои парите. След две минути му върна портфейла, а необработеният камък бе опакован и прибран в чантата й.

Без да каже и дума, тя се върна до масата, на която бе изложено пъстро многообразие необработени камъни.

Сам я последва, избутвайки Картър, само за да си достави удоволствие. На екрана в ъгъла течеше надпис: „На живо от Скотсдейл Роял“. Сам забрави за Картър за известно време и се приближи до телевизора. В едър план се виждаше сериозното лице на руса жена, която държеше микрофон пред силно начервените си устни. Не можеше да разбере всичко, което казваше Тони Доун, но чу достатъчно.

— Източници, близки до разследването… Семейство Пърсел са били замесени с латиноамериканските банди… които създават неприятности на търговците на скъпоценности. — Тони се извърна настрани. Камерата се премести. — Специален агент от ФБР Марио Хернандес, бихте ли ни казали…

Сам едва не изруга от възмущение. Явно Кенеди бе притиснат до стената, щом се бе захванал с изпитаната стратегия: „разследвай жертвите, щом не можеш да разследваш самото престъпление“, която разиграваше пред жадните за сензации репортери.

Сега поне не се налагаше да се обажда на Марио или на Дъг. Ясно му беше какво щяха да му кажат, а и не искаше да го чува.

Съжалявам, че изтегли късата клечка, Марио. Но погледни го от този ъгъл — трупаш опит в общуването с телевизионните репортери, отбеляза Сам.

Картър реши да се присламчи към Кейт и скъси съвсем дистанцията помежду им. Три секунди по-късно Сам го настъпи здраво по обувката.

— Внимавай! — ядоса се Картър.

— Престани да я притискаш — заплашително прошепна Сам, но така, че само Картър да го чуе.

Мъжът наистина бе красавец, но съвсем не и глупак. Достатъчно му беше да погледне Сам в очите, за да се отдалечи чак в другия край на стаята.

Сам отново се зае да наблюдава и слуша какво си приказват мъжете, които се разхождаха наоколо, докато Кейт внимателно оглеждаше някакъв камък в наситено син цвят. Тя смени четири различни лупи, които измъкна от чантата си. После остави мострата и поклати глава.

— Помолих ви да ми покажете само естествени мостри — отчетливо каза тя.

Нивото на шума в залата спадна забележимо.

— Извинете, госпожице…? — обади се служителят на „Батъруърт“.

— Колинс — подсказа му Кейт.

— Госпожице Колинс, имате грешка. Това е чудесен бирмански екземпляр, необработен. Разполагам със сертификат, който го доказва.

Служителят бръкна в чекмеджето под витрината. Само след миг извади оттам документ от швейцарска лаборатория, който удостоверяваше, че това е син бирмански сапфир с тегло 43,7 карата. Той го остави на масата пред Кейт.

Тя го прочете със скорост, която говореше, че е виждала много сертификати на скъпоценни камъни.

— Много добре — заяви тя спокойно. — Има само един проблем.

— Така ли? И какъв е той? — попита служителят. По гласа му личеше, че не й вярва.

Макар никой да не се бе приближил, всички бяха притихнали и слушаха. Не беше необичайно събитие да се оспорват качествата на някой камък, но винаги бе интересно, когато това се случеше.

— Необработените сини бирмански камъни с произход като този, посочен в сертификата, трябва да имат перотитни инклузии — спокойно заяви Кейт. — Не намерих никакви следи от тях, дори с лупата си с четиридесеткратно увеличение. Може би вие бихте могли да ми ги покажете?

Служителят я изгледа смаяно. Поколеба се за момент, после взе въпросния камък.

— Извинете ме.

Запъти се към стаята, в която имаше оборудване за подробно изследване на стоката.

Разговорите в стаята се подновиха, но се долавяше едно напрегнато очакване, което липсваше по-рано.

Сам погледна Кейт. Тя разглеждаше друг необработен сапфир — този път оранжев. Надяваше се, че не смята да го купува. Общата им банкова сметка не можеше да си позволи такива високи залагания.

— Нова покупка ли? — попита той тихо.

— Не, успокой се — отвърна шепнешком тя.

Стаята отново притихна.

— Изглежда ми добре — каза Сам на висок глас, загледан в блестящия оранжев камък. — Не е ли естествен?

— Естествен е. Като образец е много хубав — отвърна му Кейт.

Сам знаеше, че парите бяха единият начин да си създадат реноме. Другият бяха знанията. Смяташе, че разполагат с много повече знания, отколкото пари. И най-добре бе да го изтъкнат пред събраната наоколо публика.

— Но когато оглеждам образците, се опитвам да преценя печалбата си след шлифоването им — продължи Кейт достатъчно високо, че всички в стаята да я чуят. — Циркониевите инклузии в този камък имат класически ореол с тъмен център, който доказва, че цветът е естествен, а не резултат от топлинна обработка. Но начинът, по който са разположени инклузивите… — Тя сви рамене. — Те са били радиоактивни и това е подложило на натиск заобикалящия ги сапфир. В крайна сметка не виждам относително безопасен начин да срежа този камък така, че да имам печалба.

— А някой друг бижутер?

— Досега не се е появил такъв — сухо заяви тя. — Това е седмото изложение, на което виждам този образец. Както вече казах, има чудесен цвят за естествен камък и е от най-добрите. Но цената му е такава, сякаш „Батъруърт“ очакват, че който купи камъка, ще получи в крайна сметка петдесет каратов шлифован камък или в най-лошия случай — три камъка от десет до дванадесет карата. Според мен онзи, който се заеме да нареже образеца, ще има късмет, ако накрая разполага с два петкаратови камъка. Вярно, те ще бъдат прекрасни, но няма да покрият цената на необработения камък.

Мнозина в стаята закимаха.

Служителят излезе от вътрешната стая. По израза на лицето му бе ясно, че Кейт е била права.

— Госпожице Колинс — каза той, — благодарим ви, че привлякохте вниманието ни към потенциален проблем с този камък. Ще го сертифицираме отново, преди да го предложим за продажба.

— Мъдро решение — рече тя. — А имате ли други естествени сини бирмански камъни с отлично качество?

— Тъкмо се канех да извадя няколко — отвърна той и поведе Кейт към една маса в дъното на стаята. — Нашият купувач беше много доволен от тези.

Разговорите в стаята се подновиха. Повечето се въртяха около червенокосата дама с остро око, която предпочита сапфири. Постепенно заговориха и на други теми.

— И той ми каза, че жена му казала, че Джони бил заловен в чуждо легло.

— Е, това обяснява всичко.

— Кое?

— Наистина е решил да продава. Бракоразводните адвокати са скъпи. Същото стана и със…

Сам внимателно погледна мобилния си телефон — три обаждания — от Дъг, Марио и някого от офиса в Маями. Но по това време във Флорида се стягаха да затварят офиса.

Сам избра последния номер. След няколко позвънявания най-после се чу:

— Специален агент Меклин.

Сам каза:

— Търсил си ме преди около час — за няколко интервюта, които те помолих да направиш.

— Как се казваш?

— Къде ти е главата? — обади се Сам с нисък, заплашителен глас.

— О, не можеш да говориш, така ли? Извинявай. Приготвях се да си тръгвам и си мислех за рождения ден на детето ми. Не ме карай да закъснявам, че жената ще ме изяде с парцалите.

— Кажи ми нещо, което ме интересува.

Човекът от другата страна на линията угаси цигарата си и прелисти бележника си.

— Добре. Ти си специален агент Сам Гроувс, нали?

— Да.

— Така. Разпитахме собствениците на всички заложни къщи в Малкото Маями, както и служителите им. Само един си спомни нещо. Казва се Хименес, на улицата е познат като Сегуро. Призна, че някаква зашеметяваща блондинка с невероятни гърди се опитала да му продаде камък, отговарящ на описанието на сапфира, който търсиш. Но той й отказал, понеже се опасявал, че е краден. И я изпратил да си върви. Тъй като вече бяхме заплашили да издадем Сегуро и шестнайсетте му братовчеди на местните имиграционни власти, за да измъкнем това от него, нямаше как да го притиснем повече. Искаш ли да се върнем пак при него?

Сам обмисли бързо предложението и си спомни за професионалния уебсайт на Кейт.

— Има една снимка в интернет. Разполагаш ли с принтер?

— Ще я сваля на джобния си компютър.

Докато диктуваше интернет адреса на Меклин, Сам погледна към Кейт. Никой не я притесняваше.

— Веднага щом получиш информацията, се върни в Малкото Маями и направи портрет на жената, която е искала да го продаде на Сегуро.

— Не мисля, че онзи негодник е вдигнал поглед по-високо от гърдите й — възрази агентът.

— Опитай все пак. Поизпоти го малко, ако се наложи. Искам описание. А също и подробна информация за миналото му, както и всичко, което разбереш за братовчедите му. Какви са настоящите, предполагаемите и някогашните му връзки. Какво пише в досието му. Всичко. Ясно ли е?

— За кога го искаш?

— За вчера. А онзи ден би било още по-добре. Или желаеш да го чуеш от моите специален надзорен агент и специален отговорен агент?

— По дяволите, отиде ми партито за рождения ден!

— Домът ти на път за Малкото Маями ли е?

— Да. И какво от това?

— Ами нали трябва да се преоблечеш и да си вземеш неща за из път. Покажи се на партито, колкото да не ядосаш жена си, и зарадвай детето си. После свали онази снимка от интернет и се залавяй за работа. Искам на закуска да разполагам с този портрет.

Сам прекъсна връзката. Погледна другите две съобщения. Вече бе разбрал защо го е търсил Марио, а каквото и да искаше да му казва Дъг, Сам не желаеше да го чуе.

С безизразно лице той се потопи отново в клюките, които го заобикаляха. И му се прииска да е в Маями и да разпитва Сегуро Хименес за блондинката със страхотните гърди.