Елизабет Лоуел
Седемте гряха (39)

Тридесет и девета глава

Скотсдейл

Петък, 5:20 ч. следобед

— Сигурен ли си, че ще издържиш още една сбирка? — попита Кейт. — Можем да изчакаме и да сме първи утре тук, когато ще открият официалното изложение.

Той сви рамене и отпи от противното кафе на хотела.

— Ще преживея още едно такова шоу. Поне бързо се разнесе мълвата, че имаш набито око за сапфири.

— Няма по-големи клюкари от хората в бизнеса със скъпоценни камъни. — Кейт погледна списъка си и отново го пъхна в чантата. — Брансън ще трябва да почака до утре, ако куриерът му изобщо пристигне. Запазила съм най-добрия търговец на сапфири за накрая. „Калърд Джем Спешълтис Интернешънъл“. Те са ориентирани по-скоро към колекционерите, отколкото към желаещите да инвестират. Сред най-важните им клиенти са всички колекционери по света, които могат да похарчат милион долара за хубава стока. Необработеният камък, от който бяха шлифовани „Седемте гряха“, вероятно е дошъл от тях. Ако завършените камъни бяха излезли на пазара, именно КДСИ щяха да са компанията, която да ги купи и продаде.

— Запазила си най-хубавото за накрая, така ли? — отбеляза Сам. — Да не би да си искала да има достатъчно време, за да се разпространят клюките?

— Точно така.

Той се наведе по-близо и прошепна толкова тихо, че никой друг, освен нея не би могъл да чуе.

— Винаги мислиш. От теб ще излезе добър агент.

— Много по-добра съм като бижутер. Няма никакви комисии, събрания или неприятни заповеди. Просто поставям камъка в машината и нагласям ъгъла, под който дискът ще срещне повърхността му. Повтарям същото, докато камъкът стане готов.

— Ако беше толкова лесно, всеки щеше да го прави.

— Много хора се занимават с това. Дори баби и дядовци.

— Така ли? Тогава как успяваш да свързваш двата края?

— Не съм казала, че всеки го прави добре.

Широко усмихнат, Сам остави бакшиш на масата в кафенето и последва Кейт до асансьора. Ставаше все по-добър в това да я следва. Мъж, който би искал жената да върви крачка след него, не би се задържал дълго около Кейт Чандлър.

А това бе само поредното нейно качество, което той много харесваше.

Приятно му беше и да си я спомня как бе реагирала в асансьора: как главата й се бе замаяла само от една целувка; как го бе прегърнала, сякаш той бе най-важен на света.

Потули този спомен. Сложи му надпис „Грешка“, забрави го!, заповядваше си Сам. Но как би могъл да забрави и многозначителния поглед, който Кейт му бе хвърлила, когато се озоваха за втори път в асансьор. Очите им се срещнаха само за миг, но и това бе достатъчно.

Ала сега трябваше да мисли за работата. Например, като неин бодигард днес, той трябваше да минава пръв през вратите.

Вратата на асансьора се затвори. Отново бяха сами.

— Колкото и да ми харесва да те следвам… — подхвана той.

— Тази проклета перука… — започна тя.

И двамата млъкнаха изведнъж. Кейт се зачуди дали и Сам толкова отчаяно се опитва да намери тема, която да не е заредена със сексуален подтекст.

— Като твой бодигард на предварителните сбирки — продължи той, — би трябвало аз да проверявам най-напред мястото, преди ти да минеш през вратата.

— О, да — отвърна неопределено тя.

— А защо мислиш, че именно „Калърд Джем Спешълтис Интернешънъл“ са продали необработения камък за „Седемте гряха“? — бързо попита Сам, сякаш се боеше от мълчанието помежду им.

Тя пооправи внимателно перуката си, като се стараеше да не я размести.

Той не я поглеждаше. Казваше си, че не може да долови деликатния й, подлудяващ парфюм. Убеждаваше се, че не усеща още дъха й по устните си. Повтаряше си много лъжи, докато гледаше как номерата на етажите бавно пълзят нагоре, сякаш в тях се криеше тайната на голямата печалба от лотарията. И съвсем скоро щеше да бъде разкрита.

— Има много търговци на скъпоценни камъни — каза тя накрая, побутвайки отново перуката си, — но са малцина тези, които могат да закупят и препродадат първокласен необработен камък, както и завършените скъпоценни камъни.

— Защо не го спомена по-рано?

— Не мислех, че е важно. Камъкът не е бил откраднат от КДСИ. Не може да се каже, че те правят някакви редовни доставки, затова не са понесли загубите, които имат по-големи и по-малко специализирани компании.

— Опитвала ли си да говориш с представител на КДСИ на някое друго изложение след изчезването на Лий?

— Не бяха сред участниците на никое друго изложение. Това в Скотсдейл е нова арена за първокласните стоки. КДСИ иска да се покаже тук, в случай че някъде наоколо има богат колекционер, който живее под някой кактус и не е чувал за тях. А и да не забравяме немските колекционери и бижутери. Те се появяват за всяко изложение, което е на един ден път с кола от Червените скали. А това означава, че Аризона е сред любимите им места.

— Значи никой от хората тук не би могъл да те познае?

— Не. Никога не съм купувала нищо от КДСИ. Не можех да си го позволя.

— Все още не можеш, не го забравяй.

— Не бива да изглеждаш толкова притеснен. От един бодигард се очаква да е спокоен и в същото време нащрек.

Той измърмори нещо и потропа на затворената врата на стая 1516. Тя се открехна точно толкова, че да разкрие малка част от физиономията на мъж, който бе дружелюбен колкото куче пазач.

— Госпожица Колинс и бодигардът й — каза Сам, надявайки се мъжът да не се окаже толкова познат, колкото му се струваше.

Мъжът от охраната почти затвори вратата, прелисти списъка си и после отвори. Беше с кобур и имаше вид на човек, който е свикнал да носи оръжие.

Беше Бил Колтън.

Никой от двамата не показа, че познава другия, но Колтън огледа Кейт така, сякаш искаше да я запомни добре.

Сам изобщо не се съмняваше в това.

Кейт бегло погледна непознатия и се запъти направо към масата, която блестеше във всички цветове на дъгата, освен червения. За разлика от другите търговци КДСИ не разделяха необработените и шлифованите камъни, а ги оставяха заедно, за да подсилват взаимно качествата си. Ако можеше да се съди по оживените коментари наоколо, явно тази стратегия бе печеливша.

Чудейки се как да я предупреди за Бил Колтън, Сам застана до нея, докато тя се бе привела към изложените на масата сапфири.

— Кой беше този? — тихо попита Кейт.

Сам отново изпита благодарност, че тя е толкова умна и схватлива.

— Съквартирантът ми.

Тя си спомни саркастичното описание, което бе направил по-рано на Колтън.

— О, по дяволите! — Искаш ли да си тръгваме? — прошепна Кейт.

— Белята вече е станала. Нека видим дали ще извлечем някаква полза от това.

— Могат да се направят невероятно красиви камъни, ако притежавахме необработения материал — въздъхна замечтано Кейт. Сам погледна масата. Дори за неговото нетренирано око камъните тук изглеждаха по-ярки, по-чисти и по-цветни, отколкото всичко, което бе видял досега. Той не скри възхищението си.

— Да — съгласи се Кейт, докато галеше с върха на пръста си един наситено син скъпоценен камък, който бе точно като цвета на очите на Сам. — Все едно да идеш в музея „Смитсониън“ и да се прехласваш по техните скъпоценности.

— Добре че портфейлът е у мен.

Кейт само изви очи към тавана.

На масата зад Сам имаше рубини във всеки оттенък, нюанс и тон на червения цвят. До нея стояха двама мъже — единият разглеждаше, а другият говореше.

— Това е камъкът на бъдещето, казвам ти — настоятелно повтаряше мъжът, сочейки към изложените рубини. — Изумрудите са омърсени от политиката, сапфирите са прекалено обикновени, а в диаманти не си струва да се инвестира, защото „Де Биърс“ вече не държат пазара заради многото синтетична стока. Остават рубините. А това, приятелю, са невероятни рубини.

— Този продавач ли е? — попита Сам тихо, почти допрял устни в косата на Кейт.

Дъхът й секна, когато усети топлината му.

— Така се нарича само ако продава коли на старо. Мога да се обзаложа, че мълчаливият е инвеститор, а шумният е търговец, който има уговорка с КДСИ.

— Значи хваща риба на въдицата и получава част от улова — обобщи Сам.

Кейт тихо се засмя:

— Точно така.

Както и при последните пет частни сбирки, Кейт разглеждаше камъните, а Сам — хората. Нямаше нито един, който да изглежда не на мястото си. Никой не изучаваше старателно охранителните системи…

— „Седемте гряха“ ли? — попита някой зад Сам. — Никога не съм чувал за тях.

— Малцина са чували — отвърна друг глас. — Единственият, който ги е виждал някога, е бижутерът. И Маклауд, разбира се.

Сам се извърна много внимателно и мъчително бавно, така че да вижда и двамата мъже с периферното си зрение. Изглеждаха като всички останали в стаята — американци или европейци, добре облечени, но не прекалено официално, решени да изкарат добра печалба. Онзи, който знаеше за „Седемте гряха“, бе тъмнокос, а тенът му подсказваше, че живее в Южна Флорида или прекарва голяма част от времето си на голф игрищата в Аризона. Другият бе плешив, пълничък и с хитри очи.

— Артър Маклауд ли? — попита плешивият.

— Чувал ли си за него?

— По дяволите, да. Измъкна ми под носа един необработен рубин, за който бих дал всичко на света — освен прекалено много пари.

Зъбите на тъмнокосия мъж блеснаха, когато се усмихна мрачно, и поклати глава.

— Такъв си е Маклауд. На мен ми отмъкна от ръцете страхотен син сапфир, какъвто някога хората са боготворели заедно с езическия си идол.

— Той винаги печели при наддаванията на търговете и разполага с най-добрата колекция шлифовани камъни, извън големите световни музеи — заключи пълният мъж. — Последното, което чух за него, бе, че купува изумруди от потънали испански кораби. Само слух, разбира се. В момента не знам да има официално изследване на някое корабокрушение.

— И аз чух същото. — Тъмнокосият сви рамене. — Не се интересувам от изумруди. Но малко преди Деня на благодарността миналата година Маклауд ми се обади да се похвали със „Седемте гряха“, които направо ми открадна. Онзи необработен камък, за който бях наддавал, бил превърнат в седем нетретирани и изключителни като качество сини сапфири с различно тегло и форма и абсолютно еднакъв цвят. Най-големият бил почти сто карата.

Плешивият остана със зяпнала уста.

— Нетретирани? Изключително качество? Боже мой. Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм. Трябваше да предложа повече пари. Не вярвах, че някой бижутер ще може да извлече толкова много от необработения камък. Мислех си, че ще има най-много шест големи камъка и нищо по-голямо от петдесет карата.

— Кой ги е шлифовал?

— Някаква жена, представи си!

Плешивият се ухили цинично.

— Представям си. Виждал ли си някога работата на жена ми?

— Не, но определено исках да видя „Седемте гряха“.

— Обзалагам се, че здраво си се облизвал, докато си ги разглеждал.

— Изобщо не съм ги доближавал.

— Какво стана, да не би да си разсърдил Маклауд?

Тъмнокосият поклати глава.

— Обади ми се няколко седмици след това и каза, че застрахователите му не позволявали да показва на никого колекцията си за известно време.

— Странно…

— Да, странни хора са колекционерите.

Сам внимателно се придвижи към вратата, където стоеше Колтън със списъка с гостите.

— Тъмнокосият тип с тена — тихо каза Сам.

— Онзи, който стои до ниския плешив мъж ли?

— Да, кой е той?

Колтън сякаш се канеше да откаже да му даде информацията, но после размисли. Прегледа списъка с имената на гостите и каза:

— Джереми Бакстър. Не е свързан с някоя определена компания. Стая 1818.

— Благодаря. — Сам се извърна на другата страна.

— Чакай — повика го Колтън. — Какво е направил?

— Ще ти кажа веднага щом разбера.

Сам прекоси стаята и отиде до Кейт.

— Колко още време ти е нужно тук?

Тя вдигна глава.

— Ти също ги чу, нали?

— Толкова си схватлива, че направо ме плашиш. Да, чух ги.

— Чудя се на колко ли други се е обадил Маклауд.

— Това е само един от въпросите, които ще му задам.

— Междувременно можеш да попиташ КДСИ кои са били другите участници в търга за онзи необработен камък, които са загубили от Маклауд. Някой от тях може да е бил достатъчно ядосан, че да убие човек.

Сам бавно се усмихна.

— Харесва ми начинът ти на мислене.

— Сега вече аз се плаша.