Елизабет Гейдж
Интимно (9)

8

Чикаго, 23 юни 1971 г.

Ърл Оуънс, когото всички наричаха Бъд, седеше зад директорското бюро в кабинета си в „Огълви, Торп и Оуънс“, една от най-големите и най-успешни рекламни агенции в Чикаго.

Бъд Оуънс бе рекламен магнат от старата школа. Имаше диплом по бизнес отпреди двайсет години и преди да се издигне, бе започнал като обикновен простосмъртен. Бе работил графично оформление и копиране на всички нива — от най-долното до най-престижното и както времената го изискваха, се бе специализирал в демография и Пазарни проучвания.

Бъд Оуънс се бе изкачил до върха бавно, без приятели, без влиятелни и високопоставени познати. Трябваха му дванайсет години, за да получи висок пост в „Огълви и Торп“, а съдружник стана едва след като робският му труд по няколко ключови поръчки донесе на фирмата петнайсет милиона долара.

Той се гордееше с постиженията си, ала не можеше да забрави горчивината от тежките години на черна работа. Възмущаваше се от новите „деветдесетдневни чудеса“, които университетите и колежите бълваха — новоизлюпени журналисти и бизнесмени, които никога не бяха пипвали истинска поръчка, но се считаха за експерти по най-новите теории по маркетинг, мениджмънт и продажби. Беше ги виждал с дузини как идват и си отиват от тая агенция и с радост ги изхвърляше, когато се издънваха.

Днес Бъд Оуънс имаше работа с още една персона от тоя род, тоя път кандидатка за работа. Казваше се Лесли Чембърлейн и тъкмо си беше получила отличната диплома от „Корнел“ факултетният й наставник, професор Джеймс Незбит, беше състудент на Бъд и някогашен колега от занаята.

Бъд Оуънс отмести поглед от привлекателната млада жена срещу него към папката пред себе си. После затвори папката и се облегна назад.

— Казах ви, че ще ви приема лично, понеже ценя Джим Незбит и съм работил с него. Той е опитен и си знае работата. Твърди, че от години не е срещал по-талантлив човек от вас. И аз му вярвам.

Лицето му стана по-сериозно.

— Но аз ще бъда откровен, госпожице Чембърлейн. Не обичам университетските таланти. Откакто съм тук, много като вас са идвали и са си отивали. Студентите по университетите си мислят, че рекламата е шега работа. Когато видят колко е тежко, се отказват и тръгват да си търсят друго.

Лесли не му отвръщаше. Просто го гледаше с откритите си умни очи.

— И още нещо — добави той с открита враждебност. — Нямам много доверие на представителките на вашия пол. Поне що се отнася до тая професия. Колкото и да са усърдни и компетентни, един ден се влюбват и не могат да работят както трябва. И без това рано или късно любовта слага край на работата — женитба, деца, напускане и така нататък. Рекламата е нещо, което изисква сто процента от времето на човек, трябва изцяло да й се посветиш. Не можеш да се издигнеш току-тъй. За всичко трябва да плащаш. Трябват години. За аматьори тук място няма.

Лесли продължаваше да мълчи. Гледаше безизразно, сякаш отказваше да се хване на въдицата, която той й хвърляше.

— Е? — запита той раздразнено. — Чухте ли всичко, което ви казах?

— Да, господине — каза тя. — Чух всичко.

— Вие какво ще кажете по този въпрос?

— Ако искате от мен това, ще ви го дам. Ако работата ми не ви задоволява, просто ми го кажете. Това е всичко, което мога да ви обещая, и то е всичко, което имам.

Бъд Оуънс не знаеше какво да прави. Още от минутата, в която това момиче влезе в стаята му с младото си лице, хубавото тяло и страхотното университетско досие, той бе настроен да не я хареса, дори да я ненавиди. Но смелостта, с която го слушаше, без дори да се опита да парира основателното му недоверие, силно го впечатли. Освен това зад тези странни очи явно имаше мозък. Не можеше да го отрече.

— Това може да не е достатъчно — започна той подозрително.

Тя продължаваше да го гледа право в очите. После добави:

— Що се отнася до това, че съм жена, страхувам се, че в рамките на едно интервю, не мога да приведа кой знае какви доводи, за да намаля опасенията ви. Ако имате такова отношение към жените, може би ще е най-добре е да вземете някой мъж. Ако трябва, ще си потърся работа другаде.

Тя млъкна. Той намръщено я огледа — внимателните очи, стройното тяло под изрядния делови костюм. Беше честна, амбициозна и надарена. Неизвестно защо, това ужасно го дразнеше. Бъд имаше опит с хората и чувстваше, че тя може да се окаже полезна за фирмата. Но никак не искаше да върви срещу собствените си предразсъдъци. Времето и извоюваните с труд успехи го бяха направили такъв.

Той отново я огледа. После стана, отиде до големия шкаф зад бюрото си, извади една дебела папка и я сложи пред нея.

— Я вижте това.

Лесли отвори папката. Вътре имаше поредица от печатни реклами за голяма компания за кухненско оборудване на име „Орора Аплайънс Корп“.

— Известно ли ви е това име? — попита Бъд Оуънс.

— Разбира се — кимна Лесли. — Компанията съществува отдавна. Доколкото знам, продуктите им са солидни и издръжливи. Баща ми има хладилник „Орора“ и откакто се помня, все си е там.

Бъд Оуънс се засмя и посочи към една от рекламите.

— Точно както се казва тук.

Лесли погледна към папката. Най-горната реклама й беше позната. „Орора Аплайънс Корпорейшън“ си служеше с нея поне от двайсет-трийсет години. Една съпруга-домакиня с престилка, застанала насред кухнята, подаваше на децата си пликчета със сандвичи за обяд. Лицето й бе озарено от любяща усмивка. От цялата реклама навяваше нещо старомодно.

В долната част се четеше следният текст:

„Орора Аплайънс Корпорейшън, където надеждността е традиция“.

— Какво ще кажете за това? — попита Бъд Оуънс.

— Много е старомодно — намръщи се Лесли. — Мисля, че откакто съм се родила, не са променяли нито художественото оформление, нито текста. Това е стара компания.

— Което дава отражение върху продажбите им — заключи Бъд Оуънс. — В момента имат само шестнайсет процента от пазара. Преди двайсет години държаха четирийсет. Западнали са, меко казано. Искате ли да знаете какво ги крепи още?

Лесли смръщи чело и неубедено попита:

— Верността на клиентелата?

Той се усмихна.

— Не точно, но нещо подобно. Чисто и просто техните уреди са най-доброто, което може да се намери. Освен това бият конкуренцията с два пъти по-голяма издръжливост и два пъти по-евтини сервизни услуги. Гаранциите им са най-добрите в бранша. Може би сте права в определен смисъл. Ако бабата е имала печка „Орора“, майката и дъщерята ще да са чували от нея колко е доволна. Струва ми се обаче, че по-скоро става дума за умни потребители, които купуват „Орора“ заради качеството.

— Но компанията държи все по-малка част от пазара — каза Лесли.

— Това е лесно обяснимо, нали? — попита той.

Тя погледна към рекламите и отсъди:

— Мисля, че да. Тези реклами са наистина от памтивека. Никой не се опитва вече да продава продукцията си по този начин. Вижте тая майка на снимката. Днес майките ходят на работа. Не носят кухненски престилки, нито пък сутрин раздават сандвичите на децата си в пликчета.

Бъд Оуънс се усмихна, затвори папката и каза:

— Сега вече знаете с какво си имаме работа.

Лесли го погледна. Умните й очи вече бяха готови за среща на ново предизвикателство.

— Председателят на управителния съвет се казва Бартън Хатчър Четвърти — започна той. — Компанията е еднолична и се притежава от семейство Хатчър. Основана е преди седемдесет и пет години от прадядото на Хатчър в град Орора, щата Минесота. Оттогава си е все там. Това са много старомодни хора, закоравели провинциални републиканци. Не обичат промените. Много са богати и не ги е било особено грижа, че продажбите на „Орора“ непрестанно са намалявали. До момента, в който пазарният им дял е спаднал до осемнайсет процента. Сега вече са поуплашени.

— Не е толкова страшно — каза Лесли. — Ако се направи една модерна рекламна кампания.

— Не познавате Бартън Хатчър — поклати глава той. После се усмихна. — Но ще го опознаете.

Лесли го погледна въпросително.

— Какво имате предвид?

— Понеже от този момент сте натоварена с проекта на „Орора Аплайънс“ — каза Бъд Оуънс с неприкрит садизъм. — Той е ваш.

Лесли си пое дълбоко дъх.

— Ами… може би трябва да ви благодаря.

— Няма да сте ми много благодарна, когато разберете с какво снимате работа. От три години се занимаваме с „Орора“. През този период ни отказваха всички нови идеи за реклама, развитие или маркетинг, които им предлагахме. Принудиха ни да се върнем към старите реклами. А сега ни заплашват, че ще се прехвърлят в друга агенция, понеже не получават очакваните резултати. Повечето от най-квалифицираните ни хора опитаха да работят с тях, но резултатът е само стомашни язви. „Орора“ е най-неподатливият клиент, с който сме си имали работа. Сега е ваш ред. Ако успеете, това ще бъде голям плюс за вас. Ако ли пък не…

— Губим поръчката — каза Лесли.

Той кимна самодоволно.

Тя премисляше положението си. Бъд Оуънс не губеше нищо, независимо от изхода. Очевидно не я харесваше и го беше яд на университетското й образование и на препоръките й. Ако започнеше работа по поръчката и се провалеше, щеше само да му докаже, че е бил прав, когато й е оказвал недоверие. Ако ли пък успееше, той щеше да обере лаврите като човекът, който я бе назначил и й бе поверил работата по поръчката.

Разбира се, вторият изход щеше да бъде в нейна полза.

Бъд Оуънс следваше посоката на мисълта й, отразена в откритите й очи. Виждаше, че е заинтригувана от предизвикателството. Но той също знаеше нещо, което тя самата не знаеше. На последния директорски съвет „Огълви, Торп и Оуънс“ практически се бяха отказали от поръчката „Орора“. Бяха се примирили с факта, че Бартън Хатчър така или иначе скоро ще се прехвърли другаде. Всъщност шефовете на „Огълви, Торп и Оуънс“ бяха очаровани от възможността да се отърват от Хатчър и тежката му фирма. Нищо не принуждаваше Бъд Оуънс да спасява положението, понеже то и без това се смяташе за неспасяемо.

Затова Бъд Оуънс се забавляваше, когато виждаше как неопитната млада жена срещу него се напряга пред поставената й задача.

— Добре — каза тя и стана. — Кога започвам?

— Да не отлагаме днешната работа за утре! Ще наредя на Арлин да ви намери временно някоя стая — каза той и посочи пълната с реклами папка. — Можете да я вземете със себе си.

Лесли се усмихна бегло и протегна ръка.

— Благодаря ви, че ми възложихте работата, господине. Ще направя всичко, каквото мога.

— Това е добре! — отвърна той и стисна ръката й. — Ще видим дали вашето „всичко“ е достатъчно.

Когато излизаше от кабинета му, тя още чувстваше изпитателния му поглед.

Вече знаеше, че е принесена в жертва.