Елизабет Гейдж
Интимно (47)

46

Ню Йорк

Всичко се разви като по план.

Джордан Лазаръс и Барбара получиха развод след серия кратки разговори, в които бе казана твърде малко истина. Тяхното споразумение било изпълнило целта си, настояваше Барбара, и било време да продължат напред. Джордан се съгласи не без чувство на съжаление към съпругата си, както и с чувство на вина заради скритите мисли, които обуславяха поведението му.

Два месеца след развода Джордан се ожени за Джил Флеминг. Техният годеж бе обявен от деловата и жълтата преса не само в Америка, но и по целия свят. В края на краищата Джордан Лазаръс беше най-богатият човек в Америка, копнеж на милиони жени и герой за още толкова мъже. Той беше символът на издигналия се със собствени сили човек и архитектът на най-революционния проект, създаван някога, за облагородяване на вътрешността на големите градове в Америка.

Джордан Лазаръс бе човекът на бъдещето. И сега, след една шеметна любовна история, Джил Флеминг бе станала негова съпруга.

Нещата едва ли биха вървели по-гладко, ако бяха нагласени от орисниците. Всички късчета на мозайката бяха подредени по местата си.

Всъщност всичко щеше да изглежда твърде съвършено, твърде неизбежно, ако не беше едно непредвидено събитие, един инцидент, който се случи насред цялата суматоха и добави нов и зловещ ореол към нещата. Поне в съзнанието на Джил Флеминг.

Стана през време на сватбеното й пътешествие.

Те прекараха тези две седмици на малък остров в Егейско море, където Джордан имаше вила с изглед към пристанището. Правеха любов денонощно. Ходеха на дълги разходки. Наслаждаваха се на залеза. Съществуваха в мълчанието, изградено от удовлетворението на двете страни и пълното чувствено доволство.

Джил се чувстваше като котката, изяла канарчето. Беше изпълнила най-грандиозния таен замисъл в живота си. Успешно беше разделила един от най-богатите и влиятелни мъже на света от неговата властна и обсебваща съпруга.

Тези първи няколко дни в Гърция за Джил бяха великолепни. Беше обзета от въодушевление и в същото време в душата й цареше покой, какъвто не бе изпитвала до този момент.

Това, осъзна тя, се дължеше на Джордан. Имаше нещо отпускащо и успокояващо в грижовното отношение на Джордан като младоженец. Той изглеждаше доволен, дори ведър, че е с нея.

Наистина, дори когато я държеше в обятията си, между тях съществуваше бледа, едва доловима дистанция. Докато съзерцаваха Егейско море или се разхождаха дълго из селото и околните хълмове, интимната тишина ги съпровождаше, но Джил чувстваше, че не го познава добре. Той беше по-скоро като ухажор, отколкото като съпруг. Нежността му бе лишена от задълбоченото познание за нея.

Но тази дистанция беше необходима. Последното нещо на земята, което Джил би искала от него, бе той да я познава такава, каквато е. Маската, която бе надянала, бе единственият начин да го притежава. Друга връзка със сърцето му тя нямаше.

По време на продължителното изкусно прелъстяване на Джордан тя бе съсредоточила вниманието си върху реакциите на тялото си и личността си на едва доловимите импулси, които се излъчваха от някакво съкровено място в него. За Джил нямаше значение, че изворите на неговото желание оставаха невидими за нея или че маската, която тя използваше, за да го прелъсти, беше фалшива. Целта бе не да го опознае, а да го плени. Нейният голям талант се състоеше в способността й да следва с импровизация указания, давани на момента, без предварително предупреждение.

И тази цел бе постигната. Тя бе отнела Джордан от съпругата му като лисица, грабнала пиленце от гнездото на майка му. При всяка стъпка по този път тя беше безпощадна, енергична и вдъхновена.

И ако съществуваше известна липса на духовна близост в новия й брак, неспособност на съпруга и съпругата да се опознаят, Джил не виждаше какво й пречи въпреки това да направи Джордан щастлив. В края на краищата, разсъждаваше тя, нима всички жени нямат своите малки тайни, своите дребни човешки слабости или скрити прегрешения пред мъжете, с които сключват брак. Нима бе по-различна от която и да е друга жена с това, че показваше най-красивото си лице и криеше грешките си, за да спечели Джордан?

Освен това по време на техния меден месец Джордан изглеждаше толкова доволен и щастлив, че основното усещане, което й се натрапваше, бе, че той сякаш не иска от нея нищо повече от тази повърхност, която тя му бе предложила.

А сексът, който правеха заедно, така пламенен и буен, бе доказателство, че между тях нещо ставаше.

В поведението на Джордан нямаше копнеж. Само този покой, сякаш някаква дълга и мъчителна борба бе приключила и сега той бе постигнал мир със самия себе си.

В началото това положение не разтревожи Джил. Просто я заинтригува.

Но после нещо се случи.

Една нощ двамата правиха любов в малките часове след късна вечеря и плуване в топлия басейн зад къщата. Моментът беше доста романтичен. Имаше пълна луна и отражението й огряваше водната шир почти като нощно слънце.

След като доплуваха, двамата се почувстваха възбудени от лунната светлина и собствената си голота и се любиха върху копринените чаршафи на леглото си. Джордан никога досега не бе проявявал такава страст. Облада я с продължителни, вещи ласки и тя бе разтърсена от спазмите на екстаз, който я остави без сили. От онзи съдбоносен ден на тяхната първа разходка с яхта там у дома, когато се любиха с Джордан, Джил всеки път изпитваше оргазъм. Това бе удоволствие, което тя не бе изживявала по-рано и дори не си бе представяла. А сега вече започваше да чувства потребност от него и бе благодарна на Джордан, че й го доставя.

Докато лежеше в обятията му, тя разсъждаваше спокойно над своето завоевание. Сега Джордан бе неин. Държеше го здраво. Нима той не бе доказвал многократно, че тялото й за него представляваше някаква натрапчива идея?

С тази мисъл Джил потъна в сън.

Час по-късно се събуди. Лежеше, вперила поглед в лунната светлина, която заливаше стаята. После стана и погледна през прозореца. Сега луната бе по-ниско, невероятно ярка и сияйна, и обсипваше с искрящи водопади морската шир.

Джил изпита непознато досега доволство. Луната сякаш я галеше от топлата морска шир и благославяше брака й с Джордан.

Джил се върна в леглото.

Той лежеше гол сред завивките и на лицето му бе изписан онзи момчешки израз на невинност, който винаги я очароваше. Изглеждаше открит и уязвим като дете.

В този миг той промълви:

— Обичам те.

Думите бяха неясни, избликнаха от съня му и потънаха във възглавницата. Но погледът на Джил бе привлечен от изражението на лицето му.

Това не бе израз на щастие или доволство. Лицето му излъчваше безкраен копнеж и болка, сякаш нещо му се изплъзваше и той се опитваше да си го върне.

— Обичам те — повтори Джордан. Думите изразяваха печал, бяха мъчително стенание, заседнало в гърлото му. После той се обърна на другата страна и замлъкна.

Тя лежеше там, вперила поглед в гърба му, заслушана в тихото му равномерно дишане. И когато се опита да заспи, установи, че сънят бе избягал от затворените й клепачи.

Продължи да мисли за болката, прозвучала в гласа му, за мъката, набраздила челото му в съня. Знаеше, че тази болка няма нищо общо с нея, абсолютно нищо.

И тя сравни този дълбок съкровен копнеж с израза на тихото доволство, щастливото, но малко безлично спокойствие, което той излъчваше, докато бяха заедно през деня.

Джордан бе добър, внимателен съпруг. Но в поведението му към Джил нямаше копнеж или неутолена страст. Дори когато говореха и тя му разказваше нови неща за себе си — повечето от които, разбира се, лъжи — Джил виждаше, че той изпитва към нея просто вяло любопитство. Знаеше, че е доволен от нея сега, когато вече бяха женени, и това доволство нямаше да се наруши, ако тя не му беше разказала всички тези неща за себе си. Единственото, което го интересуваше, бе, че я притежава, че тя му принадлежи и е с него. Обвивката вече бе негова собственост; съдържанието не го интересуваше.

Огромната природна интелигентност на Джил, досега приспивана от фалшивото чувство за триумф, започна да й праща предупредителни сигнали, че се намира в по-дълбоки води, отколкото предполага. Нейният съпруг току-що бе промълвил: „Обичам те“ на някаква безплътна фантазия в мислите му.

Джордан Лазаръс никога не беше казвал „Обичам те“ на Джил Флеминг.

От онази нощ нататък чувствата й към Джордан се промениха съществено.

Тя вече не бе така самодоволна от завоеванието си. Струваше й се, че Джордан крие нещо основно от себе си, което тя изобщо не бе доловила.

Тя го притежаваше като прелъстителка, която бе открила слабото му място и го бе запленила с прелестите си. Но не го познаваше като човек. Отгатнала желанието му, тя не бе успяла да разгадае същностното у него.

Тази миниатюрна липса се превърна в песъчинката, около която у Джил започна да расте перлата на ревността.

Тя усещаше присъствието на друга жена в сърцето на Джордан не само от неговото изпълнено с копнеж „обичам те“, изречено в невинността на съня, но и в неговото твърде отвлечено доволство, когато беше със самата Джил. Сякаш тя бе някакъв опиат, който му бе необходим, за да уталожи болката по незримата жена, която бе загубил.

Тази мисъл караше Джил да се чувства по-скоро като пионка, отколкото като господарка на съдбата си.

Чувството определено не й харесваше.

Върна се от Гърция с добре замаскирани противоречиви емоции и побърза да окачи приятната, женствена усмивка за репортерите, които обсадиха нея и Джордан за интервюта.

Тя стана любимката на пресата, която отдавна се чувстваше потисната от безцветния брак на Джордан с Барбара Консидайн и сега искаше да отпразнува неговия романтичен съюз с една красива млада жена.

Джил даде много интервюта за това какво е да си съпругата на великия Джордан Лазаръс. Видя собственото си лице в най-нашумелите женски списания, а снимката на Джордан — във всички водещи бизнес издания. Господин и госпожа Джордан Лазаръс се превърнаха в любимците на Америка. Никоя двойка след Джак и Джаки Кенеди не беше печелила така категорично симпатиите на обществото.

Известно време Джил се наслаждаваше на цялото това внимание, криеше се зад маската на своя имидж и почти забрави за глождещата тревога, изтласкана в тайните кътчета на съзнанието й.

И тогава се случи друго неочаквано събитие, което строши огледалото на нейното щастие.

Напоследък Джил заспиваше все по-трудно.

Непрекъснатите й срещи с представители на пресата я изнервяха. Не й беше лесно понякога с часове да играе ролята, която изискваха от нея репортерите. Освен това се измъчваше от принудителната раздяла с Джордан, чиито дни бяха прекалено заети, тъй като той ръководеше „Лазаръс Интърнешънъл“ и освен това работеше върху своя проект за вътрешността на големите градове.

Въпреки това младоженците никога не пропускаха своята интимна вечеря, макар че доста често Джордан се прибираше късно. После се любеха. Нищо не се бе променило в личните им отношения след връщането им от Гърция. Бяха съпроводени от същата изпепеляваща страст на плътта, но Джил се чувстваше разделена от Джордан с този неизменен незрим параван, който й позволяваше да види лицето му, но не и сърцето му.

Установи, че започва да проявява към него някакво собственическо чувство, молеше го да прекарва повече време у дома, нежно го укоряваше за дългите часове, прекарани в офиса или на телефона. Очарован от нейната привързаност, той се опитваше да й отделя повече време. Но и тогава тя усещаше, че той се изплъзва между пръстите й. По този начин тяхната интимност служеше по-скоро да засили нейния копнеж, отколкото да го утоли.

Все по-често започна да страда от безсъние — оплакване, което до този момент тя не познаваше. Лежеше в огромното легло на Джордан, наблюдаваше го как спи, без да може да се унесе. Ставаше, вземаше приспивателно и отиваше в друга стая, за да изчака, докато лекарството почне да действа. Понякога сядаше в просторната всекидневна с мекия диван и абстрактните експресионистични картини. Друг път отиваше в солариума с неговия възхитителен изглед към Ийст Ривър и Рузвелт Айлънд.

От време на време сядаше в библиотеката и четеше, докато й се приспи. Чак когато усещаше, че заспива и буквите от книгата започват да танцуват пред очите й, тя се връщаше и лягаше до съпруга си.

В този период опозна колекцията му от книги. Той беше ревностен читател на класиците, както и на съвременните автори, и бе събрал безценна колекция от редки книги и първи издания. Джил обичаше да се свие в голямото кожено кресло в библиотеката, заобиколена от старите томове, които миришеха на кожени подвързии и стара хартия. Тези томове познаваха стотици вече забравени читатели и до един бяха почувствали ръцете на Джордан Лазаръс и ласката на очите му.

Безсънието на Джил, комбинирано с очарованието й от библиотеката, щеше да доведе до нейната гибел.

Една нощ Джордан бе извън града на неотложна командировка и Джил бе вкъщи сама. Опита се да си легне рано, изпълнена с нетърпеливо очакване на утрешния ден, когато Джордан щеше да се върне. Но не можа да заспи, затова стана и отиде в библиотеката да си потърси някаква книга.

Забеляза трите красиви тома на Шекспир, които Джордан бе купил на един търг преди няколко години и често препрочиташе през свободното си време. Джордан обожаваше Шекспир и понякога цитираше реплики от пиесите му или стихове от сонетите му в речи, които изнасяше пред бизнесмени и политически лидери.

Тя измъкна един том, усещайки приятна тръпка, когато пръстите й докоснаха книгата, така скъпа за Джордан. Прелисти разсеяно няколко страници и видя, че те сами се разтвориха някъде в средата на „Макбет“.

Внезапно долови шумолене на хартия и сведе поглед към скута си. Нещо беше изпаднало от последните страници на тома, където се намираха любовните сонети.

Джил го взе и го обърна.

Беше снимка.

Снимка на млада жена, приблизително на възрастта на Джил. Беше облечена в мека лятна рокля на цветя с леко смъкнати от раменете ръкави. Дълбоко деколте откриваше заоблена гръд и гладка, осеяна с лунички кожа. Беше права, така че ясно се виждаха бухналите поли на роклята й и дългите й аристократични крака. Носеше обувки с високи токчета, но явно не се чувстваше особено удобно с тях.

Беше с колие от смарагди. Вратът й беше дълъг и нежен. Това се виждаше, защото косите й бяха прибрани назад и откриваха раменете й. Държеше лятна шапка с широка периферия и розова панделка. Имаше блестящи зелени очи с цвета на огърлицата. Очевидно бе облечена за някакъв специален случай. Усмихваше се, а в очите й искреше смях, че я снимат. Джил отново изпита усещането, че младата жена не е свикнала да се облича по този начин и намира нещо смешно в ситуацията.

Косите й бяха червеникаворуси и доста буйни, с естествени живи къдри, които приличаха на фризирани. Неслучайно бяха опънати назад за този официален вид. Те сякаш не съответстваха на спокойната овладяност, която се чувстваше в тялото й, но пък бяха в хармония с дяволитите пламъчета в зелените й очи. Това бе най-впечатляващата и привлекателна нейна черта.

При по-внимателен поглед се виждаше, че смехът в искрящите й очи е премесен с тиха нежност, струяща към фотографа. Без съмнение това бе мъжът, когото тя обичаше. Очите й го галеха ласкаво и изглеждаха пълни с тайни, която я свързваха с него по начин, който снимката не можеше да отрази.

Беше красива млада жена. А от любовта красотата й просто сияеше.

Ръцете, стиснали фотографията, се вледениха. Джил стана и отиде до огледалото в библиотеката. Отмести поглед от снимката към собственото си отражение. Косите на непознатата бяха досущ като нейните.

Джил усети как се разтреперва. Спомни си деня, в който Джордан така небрежно й бе показал червеникаворусите коси на онзи модел в списанието. Самата Джил тогава настоя да си направи косата в този цвят. Но Джордан беше този, който даде по-точни указания на фризьорката, така че косите й да станат точно каквито ги искаше.

Съвсем като на снимката.

След като направи новата си прическа, Джил като че ли го привличаше много повече. Именно след тази промяна, след това преобразяване, той най-неочаквано й предложи да отидат на разходка с яхта.

И там на пристанището старият лодкар бе поздравил Джил толкова ласкаво, защото се бе припознал и я бе взел за друга жена. Тя все още си спомняше смущението му, когато разбра, че е сбъркал.

Друга жена…

Джил се върна при креслото и поднесе снимката към лампата. Внимателно я огледа, като се опитваше да запомни чертите на момичето.

Но бе поразена не толкова от чертите, колкото от общото излъчване. Внушаваше младежка прямота и откритост, добро здраве и свеж хумор в съчетание с нещо фино и деликатно. Това бе момиче, в което нямаше нищо притворно, което щеше да бъде открит и страстен партньор в секса и в любовта — което със самата си уязвимост щеше да предизвика мъжкия респект.

Джил се опита да си представи по-ясно странното момиче, но образът непрекъснато се местеше и замъгляваше чертите й. Сведе поглед и осъзна, че собствените й ръце трепереха и не можеха да задържат снимката неподвижно.

Едва сега Джил си даде сметка защо. Тя се взираше в образа на жената, в която се беше превърнала с помощта на Джордан. Невероятно достоверен модел!

Не можеше да има никакво съмнение, абсолютно никакво. Онова, което Джил видя на снимката, не толкова върху лицето на момичето, колкото под него — деликатността, откровеността, силата на характера, гордостта, младежката уязвимост — цяла гама от качества, които се съчетаваха така безупречно, като нишките на огромен гоблен — това бе лицето, което самата тя създаваше инстинктивно, за да привлича Джордан непрестанно.

Обичам те.

Думите внезапно отекнаха в съзнанието й със звънка поетичност, която бързо стана злокобна. Тъй като едва сега Джил почувства със сърцето си, че Джордан я бе открил, ухажвал и накрая направил своя съпруга, защото тя му напомняше за това момиче.

По някакъв начин тази проста идея, която изобщо не бе притеснявала Джил във всичките й досегашни прелъстявания, която всъщност не й бе хрумвала, сега внезапно придоби огромна разрушителна мощ, енергия да попари, да изгори самата сърцевина на съзнанието й.

С треперещи пръсти тя вдигна томчето на Шекспир. Отгърна на любовните сонети, които се намираха в края. Проклинайки се, че е загубила къде точно е била скрита фотографията, тя я мушна между страниците.

Стиховете на един от сонетите се мярнаха пред погледа й, така странни в своята нежност.

Джил мушна снимката между страниците, затвори томчето и го върна на рафта. Отиде в банята си, намери шишенцето с приспивателни, взе едно хапче, после още едно.

Легна си и затвори очи. След секунди разбра, че тази нощ нямаше да спи. Присъствието на проклетата фотография в дома й беше като отрова в сърцето й.

Десет минути по-късно тя се върна в библиотеката, започна трескаво да разлиства страниците на томчето със сонетите, докато усмихнатият образ се появи отново.

Отмествайки поглед, така че да не гледа право в момичето на снимката, Джил си помисли, че Джордан ще се върне едва на следващия ден следобед. Това щеше да й позволи сутринта да направи копие на снимката в някое фотоателие и да остави оригинала на мястото му преди връщането на съпруга си.

В известен смисъл този план помогна на Джил да се овладее. Въпреки че идеята да размножи снимката й се струваше като опасно увеличаване на нейната сила, тя не можеше да устои на потребността да притежава собствено копие, за да може да я разгледа внимателно, да научи тайните й и може би да намери някакъв начин да се защити от нея.

Върна се в спалнята си. Повдигна две възглавници, за да се облегне на тях, светна лампата и се настани между завивките, все още със снимката в ръка. Погледна я спокойно. Планът за действие, който бе измислила, изглежда й помогна да овладее треперенето на пръстите си.

Остана така през цялата нощ. Двете приспивателни имаха въздействието на две глътки слаб чай. Когато зората се превърна в кехлибарено сияние зад прозорците и звуците на пробуждащия се град забръмчаха долу на улицата, Джил стана от леглото, взе си душ, облече се бързо и излезе от апартамента.

Снимката беше в чантата й.