Елизабет Гейдж
Интимно (14)

13

Ню Йорк

Есента на 1971 г.

По ирония на съдбата проблемите на Джордан Лазаръс започнаха, когато той за първи път откри нещо голямо.

През петте години, последвали многомилионната му победа над Ребека Джармън и съпруга й, Джордан си бе извоювал собствено място под небето. Притежаваше корпорация от двайсетина компании, пръснати из Съединените щати и Канада — най-вече средно големи фирми за производство на канцеларско оборудване и стоки за бита. Джордан бе скромен в придобивките си, ала всяка една от новите му компании търпеше бурно развитие. В резултат на това корпорацията, наречена от него „Лазаръс Интърнешънъл Инк“ се превърна в национална, реализирайки продажби от над половин милиард долара, а личното богатство на Джордан нарастваше с милиони с всяка изминала година.

Джордан отдавна вече бе разрешил личните си и семейните финансови проблеми и бе на път да стане голям играч в света на бизнеса. Подхождаше консервативно към всички въпроси, свързани с кариерата си, избягваше да рискува с неизпитани методи и предпочиташе да гради империята си върху солидни основи и да я развива в здрави структури, гарантиращи бъдещ растеж.

Направи изключение само един-единствен път. В началото на 1967 година му хрумна да купи една компания в Охайо, занимавала се преди с животинска храна и прераснала в дребен производител на лекарства за добитък. За четири години Джордан успя да превърне западналата фирмичка в процъфтяваща фирма за ветеринарни лекарствени средства с добри печалби и блестящо бъдеще.

Всичко това можа да се осъществи благодарение на една личност на име Лио Камински — неугледен и раздърпан млад биохимик, който, след като прекъснал навремето доктората си по фармакология и впоследствие бил уволнен от друга голяма фирма за доставка на химикали, от четири години работеше в „Бакстър Фидс“ — така се казваше компанията.

Когато започна да ходи във фирмата, Джордан чуваше фантастични истории за невероятните методи на работа на Лио и за смелите му изобретения. Отиде да разгледа лабораторията му, в която цареше пълен хаос от клетки с животни, епруветки и колби със зловещи смески, и дори посети апартамента му, където миришеше още по-лошо и беше още по-разхвърляно, отколкото в лабораторията.

Аспирантурата на Лио била прекратена поради пълната му неспособност да доведе възложената работа до успешен край. Неизбежно се отклонявал от задачите си и следвал някакъв собствен път на развитие. Когато крайните резултати се окажели нулеви, това сякаш не го засягало. Освен това, когато научните му проекти получавали ниски оценки и когато най-после го изхвърлили от аспирантурата, нямал вид на много загрижен.

Лио бе кльощаво момче от Бронкс, носеше очила, притежаваше всевъзможни награди от научни състезания, беше набрал 800 точки на матурата по математика, нямаше никакви приятели от училище и нищо друго, освен науката не го интересуваше. Обичаше животните и им отдаваше цялата си душа. Но не разбираше хората. Отношенията му с тях бяха в по-голямата си част с плачевни резултати.

Генералният директор на „Бакстър Фидс“ го взел на работа, за да услужи на родителите му, с които го свързвало старо приятелство. Плащаше му ниска заплата и не очакваше нищо от него.

Тогава най-ненадейно Лио получи в лабораторни условия ваксина срещу една от най-опасните болести по добитъка. Лио беше специалист по имунната система на копитните и работеше по десетки проекти, но през последните две години не бе довел нито един от тях до краен етап. И сега изведнъж бе успял.

Точно в този момент Джордан Лазаръс купи „Бакстърс Фидс“, смени името на компанията на „Ветеринари Фарма Сютикалс“ и я превърна в малък, но бързо растящ филиал на „Лазаръс Интърнешънъл Инк“.

Джордан задържа Лио, повиши заплатата му и намери начин да го предразположи към себе си. След като Лио беше неспособен да довършва проектите си, Джордан започна да иска от него тъкмо това, което му харесваше — да следва естествения ход на въображението си, да се движи встрани от отъпканите пътища във фармакологията и да търси решения на научните загадки.

Двамата се сприятелиха. Джордан научи Лио да чисти, да яде както трябва и дори малко да спортува. Ходеха да тичат заедно. Джордан бе мечтаният началник за Лио. Оставяше го да се развива свободно. През определен период от време го канеше на вечеря и обсъждаха как върви работата. Наложи му се да понаучи някои неща, свързани с тайните на фармакологията, за да разбира за какво му говори Лио, но успя да се справи.

И така Джордан Лазаръс се остави на шестото си чувство и се сдоби с нов подчинен — ексцентрик. Колкото до Лио Камински, той пък се сдоби с първия истински приятел в живота си.

Това, на което Джордан отдавна се надяваше, стана през един прекрасен майски ден, две години след като бе купил компанията.

Лио неочаквано му съобщи важна новина.

— Успях да получа профилактично средство за сърдечни заболявания при добитъка. Не знам дали ти е известно, но удебеляването на артериите е една от основните причини за смъртността при говедата.

И Лио показа на Джордан спецификацията на новото си лекарство. Ставаше дума за ново химическо съединение на амини и неорганични соли, което оказваше радикално влияние върху абсорбцията на холестерол в кръвта. В правилна дозировка можеше не само да предпазва от сърдечни заболявания, но и да лекува вродена сърдечна недостатъчност при добитъка.

Джордан насърчи Лио да продължи да работи по проекта. Резултатите бяха много оптимистични. Лабораторните опити на Лио пожънаха невероятен успех. У животните, подложени на експеримента с новото лекарство, предразположението към развиване на сърдечни заболявания намаляваше с 90 % в сравнение с контролните групи, а при много от тях лекарството лекуваше сърдечни смущения в напреднала форма.

Месец по-късно Джордан зададе на Лио следния въпрос:

— Смяташ ли, че лекарството може да се прилага и при хора?

Лио го погледна смаяно. Никога не беше мислил за това.

— Не знам — отвърна замислено. — В обмяната на веществата има някои разлики. Съставът на холестерола в човешкия серум, специфичните свойства на анионния обмен… с неорганични соли… коефициентите на абсорбция…

И Лио отново се отнесе. Джордан не успяваше да следва потока на мисълта му. Но в замяна на това му каза, че му има безгранично доверие и му отпусна неограничени средства за експерименталната работа.

Не минаха и шест месеца, откакто Джордан бе изказал идеята си, и Лио го уведоми, че при подходящо приложение експерименталното лекарство може да служи за профилактично средство срещу високо кръвно налягане, удебеляване на артериите, мозъчен удар и сърдечна недостатъчност. Той изрече всичко това доста объркано, в някаква странна смесица от професионален жаргон и несвързани екзалтирани изречения, но Джордан го разбра.

— Лио, гордея се с теб — каза му. — Искам да продължиш да работиш с всички сили. От днес нататък ти давам картбланш за всичко, от което имаш нужда — и пари, и оборудване. Но искам да ми обещаеш нещо. Този проект трябва да остане в тайна между теб и мен. Никой друг не трябва да знае каква е крайната ни цел.

Вдъхновен от задачата да създаде нещо голямо в полза на приятеля си, Лио се хвърли да работи с невиждан ентусиазъм.

А Джордан Лазаръс стоеше неотлъчно до него и го подкрепяше. Ходеше в лабораторията поне веднъж седмично, понякога запретваше ръкави и му помагаше в самите опити. Отклони над два милиона долара от други компании и вложения и ги внесе в проекта на Лио.

И мислено пресмяташе милионите, дори милиардите, които би донесло, на която и да е компания патентоването на лекарство, способно да предотвратява сърдечни заболявания при хората.

Към края на първата година упорита работа проектът наистина даде невероятни резултати. Лио постигна изумително прецизен сравнителен анализ на кръвния състав при хора и добитък и бе на път да синтезира специална лекарствена формула, даваща възможност за идентични и дори още по-добри резултати при хора.

Джордан вложи цялата си душа в това начинание и надмина себе си във финансово отношение, като осигури на Лио всичко необходимо за научната му работа. Посвети голяма част от времето си на изучаването на всички правни и процедурни въпроси около подобна експериментална програма, включваща човешки същества. Предстоеше им много работа. Освен това случаят изискваше както експериментален контрол, така и строг правен контрол. Въпреки всичко, с малко късмет Джордан и Лио скоро щяха да могат да подадат заявка за патентоване на най-революционното лекарство за сърдечно болни от дигиталина насам.

Но преди още Джордан да стигне до вълнуващия финален етап на проекта, от най-неочаквана посока го връхлетяха неприятности.

Бяха изминали четири години от първата среща на Джордан с Лио Камински и почти две години, откакто Лио бе започнал работа по строго секретния проект. През един мразовит четвъртък в началото на ноември при Джордан дойдоха двама представители на „Консидайн Индъстрис“ — една от най-големите американски корпорации, с филиали в четирийсет страни из целия свят. Единият посетител беше адвокат, а другият — административен началник. И двамата бяха на средна възраст и имаха вид на преуспели хора.

— Имаме сведения, че научният ви отдел се занимава с нещо много интересно — започна администраторът.

Джордан го погледна изпитателно.

— Как разбрахте за това?

— Хората говорят — отвърна администраторът. — Както и да е, господин Консидайн лично се интересува от научни разработки в областта на сърдечните заболявания, понеже самият той страда от сърце. Разбира се, в лека форма — добави той предпазливо.

— Ние работим по много неща — започна Джордан. — Но правим опити само с животни. Много ни трябва още, преди да постигнем нещо, което може да се прилага на хора.

Казвайки това, той вече мислеше как да утрои охраната около работата на Лио.

— Бихме искали да ви направим едно предложение и смятаме, че ще ви заинтересува — намеси се адвокатът. — „Консидайн Индъстрис“ е готов да ви отпусне всички средства, за да ускорите разработката на този продукт. В замяна на това „Консидайн“ ще участва в патентоването на продукта, разбира се, на етапа, когато това стане възможно.

Джордан погледна към двамата мъже. Наложи си вид на силно изненадан и изпълнен със страхопочитание пред могъществото на „Консидайн“.

— Много интересно предложение — започна. — Бихте ли го изготвили в писмена форма? Правният ми отдел ще го разгледа.

— Разбира се, с най-голямо удоволствие.

И посетителите му стиснаха ръка и си тръгнаха с усмивки.

След седмица юрисконсултите на Джордан получиха подробна оферта. Както Джордан и предполагаше, в нея имаше уловка. Патентът за продукта, разработен от Лио, какъвто и да бе той, щеше изцяло да принадлежи на „Консидайн Индъстрис“. „Лазаръс Интърнешънъл“ нямаше да получи нито признание за изобретението, нито огромните печалби от бъдещите продажби. Единствената награда на Джордан за това, че изцяло е разработил продукта, щеше да бъде малък „благодарствен“ хонорар.

Джордан нареди на юрисконсултите си да отговорят с формален отказ, като същевременно взе мерки за най-строго засекретяване на всичко, свързано с Лио Камински. Никой нямаше да може да се доближава до Лио и до работата му без специален пропуск, издаден от специално натоварени длъжностни лица.

Джордан реши, че с това въпросът е приключен. Престана да мисли за „Консидайн Индъстрис“ и отново насочи цялото си внимание към Лио и експериментите му.

Седмица по-късно обаче му стана ясно, че не е толкова лесно да се отърве от „Консидайн Индъстрис“.

В понеделник се получиха телеграми от компанията му за пластмаси в Албърта, от приборостроителната му фирма в Скрантън и търговската му верига за стоки на дребно във Флорида, в които се казваше, че всичките банки — заемодатели ги заплашват с прекратяване на договорите.

Във вторник се получи съобщение, че конкуренцията тотално е подбила цените на фирмата за превоз на стоки в Ню Джърси. Същото бе станало с фирмите за фина механика във Вирджиния и за електронни елементи в Ню Мексико.

В четвъртък се разбра, че в няколко от заводите му на Запад се готвят профсъюзни вълнения.

В течение на една-единствена седмица повечето от ключовите предприятия на Джордан Лазаръс бяха подложени на невиждан дотогава финансов натиск. И както го потвърдиха съвещанията с юрисконсултите, във всеки един от случаите натискът бе от страна на банки или други обекти, директно или индиректно подчинени на „Консидайн Индъстрис“.

Джордан проведе дълъг разговор с адвокатите си, които го посъветваха да сключи с „Консидайн“ по-приемлив договор. Времената не бяха добри за финансови борби с толкова мощен противник. Неотдавнашната петролна криза бе поразила и по-малки компании в цялата страна, а младата бизнес империя на Джордан и без това бе отслабнала поради милионите, вложени в експерименталната работа на Лио Камински.

Но Джордан реши да не отстъпва.

— Да правят каквото щат. Не могат да ме уплашат толкова лесно.

Сякаш самият Виктор Консидайн бе чул предизвикателството, произнесено от Джордан. През следната седмица натискът се засили по нов, още по-застрашителен начин.

Цените на акциите на „Лазаръс Интърнешънъл“ на Уолстрийт изведнъж започнаха да се движат хаотично. В продължение на няколко дни бурно се колебаха, после изведнъж скочиха и се задържаха на твърде необичайно ниво — 51,82 долара.

Три дни по-късно в „Уолстрийт Джърнъл“ се появи на цяла страница рекламна оферта за изкупуване на акциите на „Лазаръс“ на стойност 75 долара на акция. „Консидайн Индъстрис“ или филиалите му бяха съумели да придобият 32 процента от акциите на „Лазаръс Интърнешънъл“ и се мъчеха да достигнат мнозинство от 51 процента.

— Как е положението? — попита Джордан главния си специалист по акционерните въпроси.

— Тежко е — отвърна му той. — Ще ни погълнат.

— Как ще го направят?

— Законът им дава възможност да предложат на акционерите ти каквато си искат цена. Ако нямаш финансов гръб, за да се бориш с тях, не ти остава никакъв изход. Могат да придобият контролния пакет и да станат собственици на компанията ти. От този момент твоите хора ще станат техни подчинени.

„И изобретенията ни ще им принадлежат“ — каза си Джордан и попита:

— Няма ли някакъв начин да им попречим?

— Би могъл да потърсиш помощ от друг промишлен конгломерат, готов да се пребори с „Консидайн“ — отвърна специалистът. — Някой „спасител“, както ги наричат в наши дни. Но тогава „спасителят“ ще си извоюва място в управителния ти съвет, а аз мисля, че това няма да ти е приятно.

— Нещо друго? — попита Джордан.

— Има някои стратегии, към които би могъл да прибегнеш, за да създадеш финансови пречки на враговете си.

И специалистът му описа разните законни и полузаконни начини, които само няколко години по-късно щяха да получат названията „обгорена земя“, „отровен хап“, „минно поле“ и „бомба със закъснител“. Всички те бяха печелещи популярност мерки за възпиране на заграбването на чужди имоти, но в същността си се базираха на пари. А Джордан вече си даваше сметка, че Виктор Консидайн е заложил всичко на картата „Лазаръс Интърнешънъл“.

— Мисля, че това няма да ни свърши работа. Нещо друго?

— Може да се опиташ да убедиш акционерите да не продават. Но това ще е тежка задача, като се има предвид, че Консидайн предлага по седемдесет и пет долара за акции, които в момента струват най-много по петдесет. Цената е твърде добра, за да й се устои. Но въпреки всичко можеш да отложиш събранието на акционерите, доколкото е възможно, като междувременно се опиташ да измислиш някаква причина, нещо, което ще ги накара да задържат акциите си.

Джордан усилено премисляше. Най-после попита:

— Какво нещо?

Специалистът сви рамене.

— Ами например да опиташ да усъвършенстваш онова лекарство и да го пуснеш на пазара преди събранието на акционерите през март. Или поне да убедиш акционерите, че лекарството е пред пускане на пазара и че е в техен интерес да задържат акциите си, а не да ги продават.

При тези думи Джордан изправи гръб. Точно така щеше да направи. След като цялата тая бъркотия се дължеше на Лио Камински, може би тъкмо Лио щеше да я изведе до успешен край.

Същата вечер Джордан и Лио дълго се съвещаваха. Без много да обременява отнесения и погълнат в работа Лио с парични проблеми, Джордан просто му каза, че ако не успее да създаде в най-скоро време формула, годна за патентоване, има опасност цялата му корпорация да премине в други ръце.

Когато Лио осъзна, че всичко това означава той самият да работи за други хора и да изгуби Джордан като приятел и близък съдружник, веднага обеща да удвои усилията си. Но за да може „Лазаръс Интърнешънъл“ да получи разрешение от Дирекцията по храните и лекарствата за започване на опити с препарата на Лио върху хора, трябваше съответната дирекция да е одобрила експериментите, а следователно и самата формула за препарата.

Нямаше да има време. Джордан просто го чувстваше. Той също разбираше, че Консидайн разчита тъкмо на това. След като „Лазаръс Интърнешънъл“ още нямаше готовност да патентова експерименталния си продукт, единственият начин да се контролира продуктът беше като се придобие изпяло „Лазаръс Интърнешънъл“. И тъкмо това правеше Консидайн.

След двайсет и четири часа усилено мислене Джордан свика юристите и финансовите си експерти.

— Приемам направеното ми вчера предложение — започна той. — Събранието на акционерите през януари се отлага за март. През това време аз ще опитам да постигна нещо, което евентуално ще убеди акционерите да останат при нас. Междувременно подаваме жалба срещу „Консидайн“ в Комисията по разследване на акционерните дружества. Не вярвам да има ефект, но поне може да спечелим време.

Джордан освободи финансовите експерти и юристите. Задържа само един от тях — мъж на негова възраст на име Дан Маклафлин — единственият адвокат, комуто имаше пълно доверие. Бе му възложил аферата „Консидайн“ от самото начало.

— Дан, какво можеш да ми кажеш за Виктор Консидайн?

Дан отвори куфарчето си и извади жълта картонена папка.

— Вдовец е. Жена му е починала преди десет години, всъщност от сърце. Била е наследница на заможни фабриканти. Консидайн е започнал да гради империята си както със свой, така и с неин капитал. Той е финансова акула от най-висок ранг. Унищожавал е всеки, изпречил се на пътя му. Поне сто пъти е съден за неетични действия, но има добри адвокати и дълбоки джобове. Играе грубо. Благодарение на данъчните закони, през последните десет години е станал доста агресивен. Поглъща по-малки компании и после в повечето случаи ги препродава. Богатството му възлиза на милиарди. След още десет години сигурно ще се е изравнил с Крайслер.

— Кажи ми нещо за личния му живот.

— Живее с дъщеря си. Тя е единственото му дете. Разбира се, играе голф. Ходи на почивка по две седмици годишно на малък остров около Северна Каролина. Два пъти в седмицата играе покер. Иначе е саможив. Почти не го виждат в обществото. Няма постоянна прислуга. Къщата се чисти, когато не си е у дома. Вижда се само с дъщеря си. Тя му готви.

Джордан кимаше с интерес.

— Какво знаеш за дъщеря му?

— Има висше образование. Завършила е „Суортмър“ и „Харвард“. Имала е някои проблеми с дисциплината в училище, които, разбира се, са били потулени. Иначе успехът й е добър. Много е умна. Говори се, че след завършването си е имала годеник, но бащата е развалил работата. Той е много властен. След смъртта на жена си е станал още по-властен. Почти не я изпуска от очи.

Той се пресегна през заседателната маса и подаде на Джордан снимки на бащата и дъщерята. Виктор Консидайн беше червендалест, възпълен мъж с кръгло като месечина лице и жестоки малки очички. Дори на снимката изглеждаше опасен. От розовия му тен си личеше, че е сърдечно болен.

— Каква е прогнозата на лекарите?

— Не е много добра — отвърна адвокатът. — Страда от хронична сърдечна недостатъчност и удебеляване на артериите. А е само на петдесет и девет. Съмнявам се дали ще изкара още десет години, освен ако по някакъв начин не се повлияе на съдовото му заболяване. Той е идеален кандидат за масивен инфаркт.

Джордан кимна. Сега му ставаше ясно защо Виктор Консидайн иска да притежава препарата на Лио колкото може по-скоро и нищо не е в състояние да го спре.

После погледна снимката на дъщерята Барбара. Не беше хубава. Имаше дебели тъмни вежди, беше бледа и меланхолична на вид. Но за сметка на това очите й бяха големи и много красиви, сякаш чужди на всичко останало в безличната физиономия. Беше около двайсет и седем — двайсет и осем годишна.

— Е? — попита юристът. — Какво ще правим сега?

— Ще печелим време — каза Джордан. — И ще търсим друго решение.

Изричайки тези думи, той многозначително погледна към снимката на младата Барбара Консидайн.