Елизабет Гейдж
Интимно (27)

26

През пролетта на 1976 година се случи нещо, което щеше да предизвика неочаквана промяна в подредения живот на Джордан Лазаръс.

Европейският конгломерат „АМЗ“, който през последното десетилетие бе придобил огромни авоари в капитали и фирми в Съединените щати, изведнъж се оказа в положението на жертва на стремежите на друга, още по-голяма многонационална корпорация, базирана в Южна Африка, да го погълне.

Опитвайки се да се измъкне от ситуацията, „АМЗ“ започна да търси „спасител“ — приятелски настроена корпорация, готова да го купи при по-добри финансови условия от предлаганите от южноафриканския хищник.

Оказа се, че „спасителят“ е не друг, а „Лазаръс Интърнешънъл“. Специалистите на Джордан Лазаръс по тези въпроси го съветваха да приеме предложението, тъй като с печелившите си предприятия в САЩ „АМЗ“ бе много изгодна сделка за „Лазаръс Интърнешънъл“, който в момента и без това разполагаше с предостатъчно налични капитали и можеше спокойно да си позволи такава голяма покупка.

На 1 март „АМЗ“ стана част от корпорационното семейство „Лазаръс“. Акционерите на „АМЗ“ бяха доволни, понеже знаеха, че ще имат разбрани и напредничави ръководители. Акционерите на самия Джордан Лазаръс бяха доволни, понеже сливането покачваше цените на акциите им. Всъщност всички бяха доволни, с изключение на южноафриканския хищник, който бе изгубил шансовете си и трябваше да си търси жертва другаде.

Джордан и банкерите му бяха прекалено заети с голямата игра, за да си дават сметка, че някъде в плетеницата от американски компании, придобити от „АМЗ“ през последните десет години, бе и националната верига от малки рекламни агенции, обединени под името „Модърн Имиджис“.

А една от тези агенции, превърнала се в миниатюрно винтче в многонационалната машина на „Лазаръс Интърнешънъл“, бе „Уилър Адвъртайзинг“ от Джонсънвил, Лонг Айлънд.

На 25 март в хотел „Хилтън“ в Бостън се откри работно съвещание за „добре дошли“ на представителите на множеството филиали на „Модърн Имиджис“ в голямото семейство от компании на „Лазаръс“. По време на същото съвещание щяха да им бъдат представени мениджърската политика и процедурите, развити от специалистите на Лазаръс относно новопридобитата корпорация.

Джордан Лазаръс лично се появи в деня на откриването на съвещанието. Негово правило бе да се среща лично със служителите на всяка новопридобита корпорация, за да разсейва безпокойството им и да ги уверява в намеренията на новото ръководство относно сигурността на работата им. Никой не знаеше по-добре от Джордан колко деморализиращо се отразяват сливанията по финансови причини на служителите на новопридобити компании. Той чувстваше, че това съсипва производителността, затова правеше всичко по силите си, за да ги накара да почувстват, че „Лазаръс“ е техен дом, че трудът им ще бъде оценен и добре възнаграден.

Следобедната реч на Джордан пред представителите на „Модърн Имиджис“, събрани в банкетната зала на хотела, се прие възторжено от присъстващите. Той вече се готвеше да тръгне към летището, за да се качи на частния си самолет и да отлети обратно към Ню Йорк. Имаше някои важни срещи, насрочени за рано сутринта в главната квартира на фирмата, а същата вечер се налагаше да направи някои отдавна отлагани телефонни обаждания.

Караше алфа-ромеото, което стоеше в Бостън. Колата бе нискосериен модел с високи обороти и специално проектирано окачване. Беше я взел сутринта и след час щеше да я остави на един от помощниците си на летището. Не обичаше да разчита на лични шофьори при всяко излизане — когато караше сам, се отпускаше дори и в натоварено движение като бостънското. Не му се искаше огромната му власт и богатство да го изолират от реалния живот. Караше колата си сам, пазаруваше си сам, помагаше на Барбара в готвенето, когато и двамата имаха време за това, и дори правеше мебели в едно ателие, което си бе подредил в покривния им апартамент в Манхатън.

Той тъкмо си проправяше път през редиците паркирали коли пред хотела, когато стана произшествие. Някаква кола излизаше на заден ход и се заби в лявата му предна врата.

— По дяволите! — измърмори под носа си Джордан и удари спирачката. Всичко това щеше сигурно да го забави най-малко с час, ако не и повече. Той отиде малко по-напред, излезе от колата и затръшна вратата. Другият шофьор също излизаше от колата си. Беше жена. Той тъкмо щеше да я попита закъде толкова се е забързала или нещо от този род, когато занемя от учудване. Беше толкова красива, че гневните думи застинаха на устните му. Най-красивата жена, която беше виждал.

— Защо не внимавате повече? — попита с известна нотка на съчувствие.

Тя гледаше колата му. Лявата предна врата беше доста хлътнала.

— Мислех, че гледам — отвърна. — Явно колата ви ми е била доста ниско и не съм я видяла в огледалото. Или пък — въздъхна тя — може би прекалено съм бързала.

Джордан я разгледа по-добре. Бе доста висока, тънка и добре сложена. Краката й бяха стройни и фини. Гърдите — малки и закръглени. Беше облечена с права пола и копринена блуза. Явно бе свалила сакото си, понеже беше доста топло. Имаше хубава коса. Ситно къдрава, червеникаворуса и изглеждаше като жива — трептяща и невероятно женствена. Създаваше прекрасна хармония с млечнобелите й бузи, посипани с лунички, и загадъчните зелени очи, обрамчени с дълги мигли. В нея имаше нещо сдържано и може би малко свенливо, с което бляскавата й коса и искрящите й очи очарователно контрастираха. Въпреки че хубостта й го вълнуваше силно, Джордан успя да изрече с нападателен и укорен тон.

— Знаете ли колко време трябва, за да пристигне една такава врата от Италия?

Тя го погледна учудено.

— Каква марка е колата ви?

— Алфа-ромео — отвърна той. После добави мрачно: — И то доста хубав модел.

— Няма ли дилъри, на които може да се закара? — запита тя разтревожено.

Той поклати глава.

— Правена е по поръчка. Внесена е от Рим. Няма да е лесно да се оправи.

Жената въздъхна. Изглеждаше много уморена и разтревожена, но от това му се стори още по-красива.

— Най-добре да си разменим данните от застраховките — започна тя. — Разбира се, грешката е моя. Много съжалявам. Наистина не ви видях.

Ядосваше се на себе си. Разстроеното й лице го накара да я съжали. Колата й бе стар модел. Може би не беше добре финансово. Изглеждаше толкова млада въпреки деловата си външност. Много му харесваше. Беше невъзможно да не му хареса.

Тя затършува в чантата си, намери портфейла си и му подаде застрахователната си карта. Джордан я погледна и прочете името й. Дори и не понечи да извади своята карта. Мислеше трескаво.

— Не бихте ли ми направили една услуга? — започна той и отиде да погледне задната броня на нейната кола. — Вашата броня е леко засегната. Тъкмо си спомних, че застраховката ми изтече преди три седмици и просто нямах време да я подновя. Все забравям. Ще бъде малко… неприятно, ако се разбере за произшествието. Може да получа голяма глоба за това, че карам без осигуровка. — После я погледна и продължи.

— Нека забравим за това. Аз ще се погрижа сам за колата си. Не бих искал да намесваме застрахователните компании или законите. Какво мислите за това? Ще ми направите услуга.

Жената сякаш бе разтревожена от предложението му.

— Щом вие смятате така… Но на мен ми се струва малко странно да не съобщим за произшествието.

— Никой няма да разбере — каза той. — Ще си остане между нас.

Гледаше я и се наслаждаваше на честността й. Вината всъщност бе колкото нейна, толкова и негова, но тя бе готова да я поеме върху себе си, в резултат на което застраховката й щеше да се увеличи. Дори и сега й беше трудно да вземе решение, което заобикаля закона.

— Добре — каза най-после и погледна отново колата му. — Много съжалявам за вратата ви.

— Не се притеснявайте, аз и без това не я харесвах.

Опитът му да се пошегува му прозвуча жалко. Жената се усмихна сякаш насила. Настъпи мълчание. Джордан не можеше да й се нагледа. Когато говореше, ставаше още по-красива. Честността и откритостта й бяха като отворена врата към нещо по-дълбоко в нея — някакъв скрит чар, срещу който Джордан нямаше никаква съпротива. Интересно му беше дали знае кой е. До този момент не го беше показала.

— Слушайте — започна той. — Ще вечеряте ли с мен? Просто за да си докажем, че всичко е забравено. Много ми станахте симпатична. А аз като някой престъпник карам без застраховка.

По лицето му се разля момчешка усмивка, примесена с очакване и надежда.

Тя се изчерви, но запази самообладание.

— Не, благодаря. За съжаление съм заета. Но държа да ви благодаря, че бяхте толкова мил.

— Напротив, аз ви благодаря.

Тя постоя още миг, загледана в него. Сякаш чакаше нещо. После каза:

— Ще ми върнете ли картата?

Джордан се засмя. Беше забравил, че застрахователната карта е още у него. Подаде й я. Пръстите им не се докоснаха.

Тя се качи в колата си. На Джордан му се искаше да повтори поканата за вечеря, но неочаквано го завладя някаква младежка стеснителност и не му достигна смелост.

Той отмести колата си от пътя й и я изчака да излезе от мястото си и от паркинга. Остана загледан в отдалечаващата се кола. Видя малката вдлъбнатина в бронята и запомни номера.

И името от застрахователната карта.

Лесли Чембърлейн.

 

 

Тази вечер Джордан не отлетя за Ню Йорк.

Остана в строшеното алфа-ромео на паркинга и мисли в продължение на четирийсет и пет минути. После паркира колата, върна се в хотела и се обади на пилота на летището, за да му каже, че полетът за Ню Йорк се отменя.

Влезе в бара на хотела и си поръча пиене. Отпи разсеяно, после отиде до най-близкия телефон и се обади в главната квартира на „Лазаръс“ в Ню Йорк. Каза на главния си секретар, че ще се забави в Бостън поне до края на вечерта и че срещите му в Ню Йорк трябва да се отменят.

След разговора довърши питието си, отиде отново до телефона и се обади на Барбара, за да й каже, че вечерта няма да се прибере. Каза й, че имал проблеми с управлението на „Модърн Имиджис“ и не искал да обижда ръководството на компанията, като отлети след кратката си реч и ги остави да вършат черната работа на съвещанието.

Барбара се държа мило и с разбиране.

— Ще ми липсваш. Връщай се бързо.

— И ти ще ми липсваш — каза Джордан. — Ще ти се обадя утре сутринта.

Когато остави слушалката, въздъхна с облекчение и си поръча второ питие. Но нито алкохолът, нито успешната промяна в плановете успокоиха лудия пламтеж на чувствата му. Повика един от помощниците си и му нареди да донесе списъка на присъстващите на съвещанието. С треперещи пръсти прехвърли страниците.

„Чембърлейн, Лесли. Помощник-ръководител по поръчките. «Уилър Адвъртайзинг», Джонсънвил, Лонг Айлънд.“

Списъкът не даваше повече информация за младата жена. Налагаше се да се обади на регистрацията, за да открие номера на стаята й. Джордан затвори очи. Питието стоеше почти недокоснато пред него. Някакво прелестно опиянение го правеше почти неспособен да реши какво да прави по-нататък.

Тогава се сети за номера на колата й.

Отиде до телефона за трети път и се обади още веднъж.

Когато се върна, за да довърши питието си, се чувстваше освежен и изпълнен с решителност.

Беше задвижил нещата.

 

 

На следната сутрин Лесли стана рано.

Беше настанена в скромен мотел на две мили от хотела, в който се провеждаше съвещанието. Тъкмо се гримираше в миниатюрната баня, когато телефонът иззвъня. Тя изтича по гащи и го вдигна.

— Ало?

— Госпожица Чембърлейн? На рецепцията има нещо за вас.

Лесли се облече и тръгна по не особено чистия коридор към рецепцията.

— Добро утро, госпожице — поздрави я управителят. — Донесоха ги за вас.

И той посочи две дузини рози, опаковани с вкус. Докато Лесли се мъчеше да осъзнае неочаквания подарък, един мъж в черна ливрея стана и се приближи до нея.

— Извинете, госпожице. Изпратен съм да ви отведа на съвещанието. Бронята на колата ви ще бъде оправена тази сутрин, докато сте в хотела. Довечера ще ви върна тук.

Лесли го погледна учудено. После се сети да прочете бележката, пристигнала с розите. Тя гласеше:

„Извинете ме за неудобството, което ви причиних вчера следобед. Надявам се, че ще прекарате добре остатъка от съвещанието.“

Имаше и подпис: „Джордан Лазаръс“.

Лесли за момент разгледа картичката, после погледна към шофьора.

— Кой ви изпраща? — попита тя.

— Господин Лазаръс, госпожице.

Лесли за момент прецени положението. После занесе розите в стаята си. Няколко минути по-късно се върна с куфарчето си. Шофьорът я откара до хотела, остави я във фоайето и обеща да я чака на същото място в края на деня.

Лесли му благодари учтиво и отиде на съвещанието.

Сутринта беше доста натоварена. Лесли посети едно финансово съвещание и два семинара за отговорни работници в рекламата. В обедната почивка тръгна към една от банкетните зали, където имаше среща с някои нови познати от света на рекламата. Неочаквано я спря едно вече познато лице. Беше Джордан Лазаръс.

— Здравейте! Как върви съвещанието?

— Добре — отвърна Лесли. — Научих много нови неща.

— Получихте ли цветята?

Тя кимна.

— Да, благодаря. Наистина не трябваше.

— Шофьорът дойде ли, за да ви докара? — попита той с известно безпокойство.

Тя кимна отново.

— Да, беше много мил.

— Радвам се — каза той. — Понякога опитваш да уредиш нещо, а все нещо се обърква.

Тя не отвърна. Гледаше го приятелски, но определено предпазливо.

— Искате ли да обядваме заедно? — попита той.

Очите й се изпълниха с напрежение.

— Няма да мога. Съжалявам, но съм заета.

Той не скри разочарованието си.

— Още не мога да си простя това, което стана с колата. Сигурно ви е дошло наистина много след тежкия ден, след толкова съвещания. Довечера свободна ли сте за вечеря?

Тя отново се усмихна, но поклати отрицателно глава.

— Съжалявам, но имам уговорена среща.

С всяка друга жена Джордан би се държал по-настойчиво. Тя явно вече знаеше кой е. Никоя друга среща не можеше да бъде по-важна от среща със самия Джордан Лазаръс. Но да си служи пред нея с факта, че е толкова високопоставен, за да я склони, бе най-недодяланото нещо, което можеше да направи. Не можеше да се принуди да го направи.

— Е, тогава друг път. Впрочем аз още не съм ви се представил. Джордан Лазаръс.

Тя стисна ръката му.

— Известно ми е кой сте.

Той почувства, че е изтълкувала представянето му като опит да я впечатли с името си. Това го накара бързо да даде заден ход.

— Радвам се, че сте доволна от съвещанието. Съобщете ми, ако имате други проблеми с колата си.

Тя просто се усмихна.

— Довиждане. И още веднъж благодаря за цветята. Много беше мило от ваша страна.

За Джордан започна едно от най-мъчителните денонощия в живота му.

Беше събота по обяд. Конференцията щеше да приключи по същото време на следния ден. Джордан имаше цяла дузина важни срещи в Ню Йорк за събота. Много добре знаеше, че жена му с нетърпение го очаква да се върне още същата вечер.

Върна се в стаята си, обади се на главния си сътрудник в Ню Йорк и му каза, че още не може да се прибере. В Бостън имал проблеми, които трябвало да разреши. Имало шанс да се върне късно следобед. Щял да го държи в течение. Помоли го да се обади веднага на Барбара и да й съобщи за новото забавяне. Джордан също щял да й се обади по-късно.

Когато остави слушалката, Джордан нервно хапеше устни. Нямаше да му е лесно да се обясни с Барбара.

После тръгна из коридорите и залите на хотела, ръкувайки се с гости и организатори на конференцията. Всички го гледаха със страхопочитание. В техните очи той бе нещо повече от обикновен човек — истински принц в света на бизнеса. Но Джордан се чувстваше като покосен от любов младеж, тръгнал по дирите на хубаво момиче, в което е безнадеждно влюбен — момиче, което нехае за съществуването му.

Пътят му неумолимо го отведе до конферентната зала, където се намираше Лесли Чембърлейн. Беше научил личната й програма от секретарката и не можеше да стои настрана от местата, където знаеше, че ще бъде тя.

Междувременно размишляваше над незабравимите спомени от двете му срещи с Лесли. Сякаш всяка нейна чертица се бе врязала в паметта му. Памучното костюмче, с което бе облечена на паркинга вчера следобед и пастелните пола и блуза, които носеше сутринта, буйните къдрици на паркинга и по-пригладената, прибрана прическа от следната сутрин. Изразът на изненада и тревога в очите й веднага след произшествието и благодарния поглед, съчетан с нарочна предпазливост, когато я срещна отново.

И той си спомняше всичките й усмивки и нежната, особена стойка на красивото й тяло, когато разговаряше с него. Дори в сдържаността й имаше някакъв необикновен финес, някаква женственост, които още повече го очароваха.

Следобед я срещна на три пъти. Първите два пъти успя да се сдържи и я поздрави от разстояние, след което продължи пътя си. Третия път си даде сметка, че времето неумолимо изтича, и се доближи до нея.

— Всичко наред ли е? Все още ли сте доволни от съвещанието?

— Всичко е наред — отвърна тя с усмивка и отхвърли едно кичурче коса от очите си.

— Дали няма да ви остане време за чашка с мен по-късно вечерта? След края на заседанията.

— Благодаря, но трябва да си легна рано. Утре тръгвам веднага след сутрешните заседания и ме чака дълъг път.

— Закъде пътувате? — попита той.

— Лонг Айлънд. Джонсънвил — едно малко градче до Саутхамптън.

— Наистина пътят е дълъг — каза Джордан. — Разбирам ви.

Той отчаяно се мъчеше да каже още нещо, но му липсваха думи. Тя промърмори нещо тактично за довиждане и изчезна в тълпата от хора в коридора. Джордан се чувстваше като смазан.

През остатъка от следобеда се движи без посока, мислейки за усилията, които помощниците му полагат, за да пренасрочат срещите, които в момента пропуска. Но не можеше да се откъсне оттук. Въпреки че Лесли Чембърлейн не се съгласяваше да вечеря или да пие нещо с него, той просто трябваше да я види отново. Не можеше да понесе мисълта, че толкова скоро ще я изгуби.

В четири часа чувството му за служебна отговорност най-после надделя над разтърсващата го буря от чувства. Беше време да се откаже и да се върне вкъщи.

Той се обади от стаята си в Ню Йорк и съобщи, че след двайсет минути тръгва за летището. Щял да уреди някои сделки по телефона от самолета и от къщи по-късно вечерта.

Тръгна към фоайето на хотела с ръчния си багаж. Чувстваше се отчаян и победен. Постоя нерешително за миг в коридора, събирайки кураж. После реши да се обади на Барбара от някоя от телефонните кабини. Трябваше да я чуе и да й каже, че след няколко часа ще бъде при нея.

Слушалката беше в ръката му и той вече набираше номера, когато по коридора се зададе Лесли Чембърлейн. Беше сама.

Джордан остави слушалката и забърза към нея.

— Съвещанието приключи, нали?

— Да — отвърна тя. — Беше дълъг ден.

Той погледна часовника си.

— Сигурно трябва да се приготвяте за вечеря.

Тя сви неопределено рамене. Въпросът бе прекалено глупав, за да му отговаря. Вече и без това му бе отказала.

— Имате ли време да пием по нещо набързо? — настоя той. Умолителната нотка в гласа му го отвращаваше.

Тя поклати глава.

— Вече имам уговорена среща. Все пак благодаря ви за поканата.

Джордан бе сразен. Нямаше повече сили да го увърта.

— Няма ли да ви видя повече? — попита той окаяно.

Тя замълча. После каза:

— Не виждам някаква причина за това.

— Госпожице Чембърлейн… Мога ли да ви наричам Лесли?

— Разбира се, щом искате.

— Лесли, моля ви, бъдете мила и ми кажете, че ще прекарате няколко минути с мен, преди да си тръгнете. — Гласът му звучеше, сякаш я молеше на колене. Чувството бе непоносимо и все пак прекрасно. Не помнеше да се е чувствал така, откакто бе момче.

Тя отново замълча. Присви очи, погледна го и въздъхна.

— Трябва да тръгна утре сутринта към десет. Ако искате да пием по едно кафе преди това, можем да се срещнем в кафенето.

— Не искате ли да закусим заедно в бизнес залата на ресторанта?

— Аз не закусвам — отвърна тя. — Освен това ще съм притеснена с времето. Както вече ви казах, чака ме дълъг път.

— Добре тогава — предаде се Джордан. — На кафе в девет часа?

— Ще може ли в девет и половина? — попита тя. — Наистина имам много работа.

Джордан отсече с въздишка:

— Добре, в девет и половина.

Джордан телефонира в Ню Йорк, за да съобщи на сътрудниците си, че ще се върне на следния ден следобед. Обади се и на Барбара и й каза същото. Барбара прие извиненията му благосклонно. Дори и да го подозираше в нещо лошо, изобщо не го показа.

Джордан бе съсипан от умора и си легна рано. Час по-късно все още се въртеше отчаяно в леглото. Запали лампата и се опита да чете, докато заспи. Никакъв резултат. Накрая угаси и остана да лежи в тъмното, мислейки за Лесли Чембърлейн. Минаваше полунощ. Часовете се точеха неимоверно бавно.

Пред очите му бе лицето й. Образът бе изчистен и ясен, благодарение на честите им срещи, и все пак замъглен от обърканите му чувства. Не можеше да дочака да я види отново. Трябваше веднъж завинаги да запечата бягащия образ в съзнанието си така, че каквото и да се случи в бъдеще, никога да не го изгубва.

Когато Лесли пристигна в кафенето точно на уречения час, в девет и половина, Джордан вече я чакаше. Тя носеше ръчно куфарче и шлифер.

— Добро утро! — каза Джордан, като стана и й протегна ръка. — Днес изглеждате много добре.

Беше си намислил този комплимент предварително — да не бъде много фамилиарен, но да звучи колкото може по-мило — и все пак, когато го изрече, му се стори ужасно недодялан и нахален.

А тя изглеждаше наистина прекрасно. Бе облечена удобно за шофирането, в тъмносини панталони и памучна блузка, която красиво оформяше нежните й гърди. Бе сменила токчетата с ниски обувки, а косата й бе прибрана назад в опашка. Не носеше обеци. В това просто облекло изглеждаше още по-красива.

Седнаха в едно сепаре до прозореца. Залата бе почти празна, понеже повечето клиенти си тръгваха, а тези, които оставаха, бяха по съвещания.

— Значи си отивате вкъщи — започна Джордан.

— Да — отвърна тя.

— Доволна ли сте, че този маратон свърши? — усмихна се той.

— О, аз не бих го нарекла така — възпротиви се тя. — Беше много напрегнато, но научих много неща. Нали затова ме изпратиха тук.

— Какво мислите за „Лазаръс Интърнешънъл“? — попита той.

Лесли сви рамене и се усмихна.

— Огромно е.

— Да, наистина — потвърди Джордан.

Очите на Лесли незабележимо се разшириха, когато забеляза тъгата в гласа му.

Настъпи мълчание, тягостно и за двамата.

— Сигурно това е голяма отговорност за вас — каза тя.

Джордан кимна, без да сваля очи от нея. Разкъсваше се между обожанието си към нея и чувството за силната й съпротива. Зад нежната й външност се чувстваше непоклатима воля. Ако й предложеше да се видят отново и тя му откажеше, щеше да бъде категорично.

— Започва да взима връх над теб. Започваш да създаваш нещо, понеже си мислиш, че по този начин защитаваш нещо. Но работата се увеличава толкова много, става толкова всепоглъщаща, че започваш да забравяш за какво става дума. Нещо като лавина.

— Какво защитавахте? — попита Лесли.

— Отначало семейството си — отвърна той. — Бяхме много бедни и отвсякъде ни удряха. Исках да спечеля пари, за да не може това да се случва никога вече.

— Смятам, че сте успели доста добре — каза Лесли.

Той кимна неопределено. Сякаш искаше да смени темата.

— А вие?

— Аз просто работя — отвърна тя.

— Но сте отдадена на работата си — добави той.

— Предприятието не е голямо — каза Лесли. — Аз върша по малко от всичко. Срещам се с клиенти, измислям текстове, правя проекти, развеждам по обяди. Още не ми се е случвало да чистя клозетите, но може и това да стане.

— Звучи интересно — каза той.

Настъпи мълчание. Джордан се чувстваше ужасно неловко, а му се струваше, че и с нея е така. Но не можеше да каже дали причината е в това, че сега, когато се почувстваха по-близки, тя го харесва повече или по-малко.

Накрая не можа да издържи.

— Какво знаете за мен?

— Не много. Много сте богат и известен. Женен сте. Управлявате огромна корпорация. — Тя се усмихна. — И колата ви е с ударена врата.

— Виждате ли, вече сте част от живота ми — пошегува се той. Ала отново му се стори, че чувството му за хумор издиша.

Значи тя знаеше, че е женен. Важността на тази забележка не му убягна.

— А вие? — попита той.

— Дали съм богата ли?

— Не. Омъжена ли сте?

Тя поклати отрицателно глава.

— Не, не съм омъжена.

При тези думи тя се протегна и отстрани от очите си един непокорен кичур коса. В жеста й имаше нещо отсечено и нервно, но същевременно и много женствено. На Джордан му се струваше, че го е забелязвал и по-рано. Естествената й грация го опиваше.

„Не съм омъжена“. Джордан се опитваше да скрие вълнението в очите си при отговора й, но не успя и знаеше за това.

Думите лудо танцуваха в главата му и замъгляваха незначителния разговор, който се опитваше да води с нея. Не можеше да свали очи от нея. Гледаше я как отпива от кафето си, как върти разсеяно чашката в ръце и срамежливо го поглежда. Последните десет минути съставляваха може би най-прелестния вид мъчение, което Джордан Лазаръс бе изживявал. Едва чуваше думите й — така го омайваха извивките на гласа й. Не знаеше какво говори. Чувстваше се като актьор, когото се принудили да излезе на сцената, без да е научил репликите си. Всичко, което казваше, беше фалшиво — опитваше се да звучи естествено, но непрекъснато се проваляше.

Накрая тя погледна часовника си.

— Трябва да тръгвам. Благодаря ви, че се грижихте за мен. Искам да кажа за колата ми. И съвещанията ми бяха много полезни. Наистина.

— Радвам се! — каза той.

Изпрати я до колата.

— Бронята изглежда добре — усмихна се той.

Тя хвърли куфарчето на задната седалка, сгъна шлифера, сложи го отгоре и седна зад кормилото.

Той се наведе, за да се сбогува. Тя ухаеше на нещо прекрасно — свежо и естествено като току-що окосена ливада.

— Е, сега сме, така да се каже, в едно семейство — каза той. — Надявам се, че пак ще се видим.

— Приятно ми беше да се запознаем — отвърна тя уклончиво.

— Надявам се, че ще получите новата врата без затруднения.

— О, това няма значение — сви рамене той.

Ужасно му се искаше да каже още нещо, но тя се усмихна и обърна глава към предното стъкло. Колата потегли. Той отстъпи назад и загледа как тя се отдалечава от него. Не можеше да си спомни откога не се е чувствал толкова самотен.

Чакаше го дълъг път. Обратният път до Ню Йорк и до Барбара, а дотогава — поне десет важни телефонни консултации. За момент си помисли с надежда, че всичко това ще го накара да забрави за Лесли Чембърлейн. После се отказа. Знаеше много добре, че нищо не е в състояние да я извади от мислите му.

„Не съм омъжена“. Не беше омъжена. Но той бе. И знаеше, че всичко, което тя му каза, се дължи на този факт.

Той стоеше и гледаше отдалечаващата се кола. Сърцето му се късаше от мъка. Тя даде мигач — готвеше се да завие. Джордан въздъхна. В този момент му се струваше, че нещо в него умира.

Той не знаеше, че отдалечаващата се Лесли също гледа към него в огледалцето за обратно виждане. Ръцете й трепереха на кормилото и тя с мъка се опитваше да се съсредоточи в пътя пред себе си.

След малко Джордан се обърна и влезе в хотела.

Но ръцете на Лесли не спряха да треперят на кормилото из целия път, докато напускаше града. И силният трепет още разтърсваше душата й, когато четири часа по-късно се прибра у дома.