Елизабет Гейдж
Интимно (58)

57

Ню Йорк, 10 януари 1980 г.

Това бе първата пресконференция на Джил.

По настояване на медиите и на личните си съветници Джордан най-накрая бе помолил съпругата си да позволи да бъде интервюирана заедно с бебето. Представителите на пресата по целия свят поглъщаха с любопитство всяка новина за първата рожба на най-богатия американец. Самият брак на Джордан с Джил толкова време не слизаше от заглавията, особено след развода му с Барбара, че плодът на този брак бе голяма новина.

Но имаше и по-важна причина Джордан да помоли своята съпруга да отстъпи пред настоятелните молби на медиите. Джордан се нуждаеше от подкрепата на всички реномирани вестници, които можеше да спечели в този решителен момент от първоначалното осъществяване на проекта „Лазаръс“. Той беше установил, че прокарването на законопроекта през Конгреса е само началото. Съдействието на какъвто и да е брой влиятелни личности, вън и вътре в правителството, се изискваше на всеки етап от този продължителен процес. Много от тези хора вече започваха да отказват подкрепа, докато Джордан или ги принуждаваше, или им предлагаше някакви услуги.

В този момент беше от първостепенна важност Джордан да запази не само задкулисното си въздействие, но и своя положителен обществен имидж. От това можеше да зависи бъдещето на неговия проект. Като най-младият и дръзновен богат бизнесмен на Америка, Джордан вече имаше блясък, който липсваше на равните му от света на финансите.

Красивата му жена и новороденото бебе увеличаваха този блясък и го превръщаха в обожавана от обществото фигура. Той трябваше максимално да се възползва от това преимущество.

Затова имаше нужда да спечели пресата на своя страна. А тя искаше Джил и Мег.

— Ще отнеме не повече от час — каза той на Джил. — Ще кажа на моя секретар по печата да режисира всичко.

Докато говореше с Джил, той държеше Мег на ръце. Усмихваше й се и я вдигаше над главата си.

— Искаш да се срещнеш с журналистите, нали, миличка? — попита той, като я гъделичкаше под брадичката и я целуваше по бузката. Мег, вече на два месеца, гукаше и се смееше гърлено на вниманието на татко си.

Джил седеше тихо до прозореца и ги гледаше. Беше взела успокоително, което след раждането на детето за нея бе нещо обичайно. През тези последни месеци действителността за нея бе приела нови измерения. Имаше нещо нереално по отношение на Мег, на растежа й, на усмивките й и преданата любов, с която я обграждаше Джордан. Сякаш всичко се развиваше зад някакъв екран, потискащо и дори зловещо, въпреки че образът на повърхността бе на радост и доволство.

— Предполагам, че нямам друг избор — каза Джил без всякаква сърдечност в гласа. Напоследък тя си създаде навика да говори на съпруга си доста хладно. Инстинктивен защитен механизъм я караше да го държи на разстояние.

След раждането на бебето Джордан не беше проявявал желание да се люби с Джил. Известно време тя се беше надявала, че възстановената й безупречна фигура ще го привлече. Правеше старателно упражненията си, полагаше специални грижи за грима и гардероба си, за да изглежда по-въздействаща. Напразно. Предишната страст, която тялото на. Джил разпалваше у Джордан, бе угаснала завинаги.

Настоящата му страст беше Мег.

Той държеше бебето, докато предумваше Джил.

— Направи го за мен — каза. — И за проекта. Ако от пресата решат, че харесват теб и бебето, това може да ни спечели преднина от месеци и дори година. Знам, че няма да е Бог знае колко приятно, но те моля да го направиш.

Той беше искрен. В същото време обаче в поведението му към нея имаше някаква безличност, някаква официалност, която беше там още отпреди раждането на бебето и това караше Джил да се чувства мъчително самотна в собственото си семейство.

Долавяйки тази студена нотка и сега, тя дръзна да го предизвика.

— А ако откажа?

Той я погледна както държеше бебето на ръце. В очите му проблесна гняв, който бе заменен от разочарование.

— Ако откажеш, ще трябва да се помъчим да измислим нещо друго — отвърна. Тя почувства как той още повече се отдръпна от нея. Реши да отстъпи с надеждата, че като му даде онова, което той искаше, може би щеше да открие малка пролука в тази все по-плътна завеса, която ги разделяше, да направи стъпка към връщането на съпруга си.

— Добре — каза.

Усмивката на облекчение върху лицето на Джордан бе нейната награда. Той целуна бебето. После, очевидно съобразил по-късно, отиде при Джил и я целуна по бузата.

— Ще те покажат по телевизията — изгука й той с щастлива усмивка. — Не е ли забавно?

 

 

Репортерите бяха приети в красивата детска стая, която Джордан бе обзавел за Мег. Бебето беше в леглото си и лежеше тихо между плюшените животни, докато репортерите си задаваха въпросите.

— Кажете, госпожо Лазаръс — попита един интервюиращ от нюйоркската телевизия, чийто репортаж щеше да бъде пуснат по телевизионната мрежа. — Как се чувствате като майка на момиченцето на Джордан Лазаръс?

Полагайки максимални усилия да пренебрегне непреднамерената ирония в думите на репортера, Джил успя да се усмихне. През дългия си живот на измама тя никога не се бе чувствала така безпомощна. Наистина лекарствата, облекчаваха значително болезненото психическо състояние, в което изпадаше, когато беше сама. Но от тях ставаше твърде нервна и притеснена в ситуации, в които от нея се изискваха бързи решения или действия. Тя се помъчи да намери думи, които щяха да прикрият истинските й емоции и в същото време щяха да прозвучат искрено и да се отразят добре на Джордан и Мег.

— Никога не съм била толкова щастлива — отвърна Джил. — От малка си мечтая за подобно щастие, но никога не съм смятала, че детската ми мечта може да се превърне в реалност.

Собственият й фалш я шокира. Усети как успокоителното се устреми нагоре и почти замаза думите й. Тя се запита дали ще бъде в състояние да лъже убедително в това състояние на омаломощеност.

— На кого според вас прилича бебето — на майка си или на баща си?

— Е — усмихна се Джил, — има характера на баща си. Това е сигурно. Но мисля, че е взела моето…

Трудно й беше да намери думата. В продължение на два месеца тя не бе успяла да открие нито една своя черта у дъщеря си.

— … моето чувство за хумор — излъга тя накрая, без дори да знае какво точно казва.

— Как се чувства господин Лазаръс като баща на момиченце? — попита друг репортер. — Мислите ли, че е искал син?

Джил се засмя високо.

— Да се каже, че е доволен, че има момиченце — отвърна тя, — би било най-сдържаното изказване на годината. И то именно това. Луд е по нея.

— Предполагам, че чувството е взаимно? — усмихна се репортерът.

Джил кимна.

— Разбират се чудесно — отвърна. — Много са близки и смятам, че много си приличат.

— Какво имате предвид? — попита репортерът.

Успокоителното сякаш бе изсмукало способността на Джил да мисли ясно. Какво имаше предвид, наистина? По какво си приличаха Джордан и Мег? И за какво говореше тя? Какво правеше тук с тези репортери със студени погледи, които нито я харесваха, нито се интересуваха от нея, а просто бяха жадни за сензации?

— Вижте — започна тя, — те и двамата притежават невероятната способност да се забавляват. Мег може да лежи с часове и просто да се взира в камиончето в леглото си. По същия начин Джордан може да съзерцава някоя картина безкрайно и дори да наблюдава минувачите по улицата. Или просто да гледа Мег. Те и двамата се чувстват така непринудено на този свят, че ме учудват. Докато аз… аз съм някак по-напрегната, струва ми се. Винаги тичам насам-натам, върша разни неща. Не притежавам тази съзерцателност…

Думите й заглъхнаха. Тя не знаеше какво говори. С всяко изречение сякаш потъваше все по-дълбоко в някаква яма без дъно и смисъл.

Въпросите продължиха още час, безмилостни, натрапчиви, понякога нетактични. Повечето от тях бяха баналните въпроси, които представителите на пресата задават на съпругите на популярните мъже. И въпреки това много от тях като че ли дълбаеха раните в психиката на Джил, причинени от отчуждението й от Джордан и неговата близост с бебето. И колкото повече засягаха болката й, толкова по-изобретателна трябваше да става в лъжите си, за да им отговаря. Никога през живота си не бе изживявала нещо толкова изтощително.

Защо според вас господин Лазаръс обича толкова много своята дъщеря?

Сега, след като вече имате дете, чувствате ли се по-близка със съпруга си?

Смятате ли, че бебето прави брака ви още по-проникновен?

Как се чувствате като жена на един от най-обожаваните секс символи на Америка?

И така нататък, все по-безпощадно. Джил продължаваше с лъжите си, потъваше все по-дълбоко в ямата и през цялото време чувстваше как жестоката истина за брака й постепенно изплува на повърхността на лъжите й. Страдаше неимоверно.

След деветдесет мъчителни минути всичко приключи. Секретарят на Джордан за връзки с пресата насочи репортерите към студения бюфет в гостната. Джил едва дочака да си тръгнат. Канеше се да остави Мег на бавачката, да се качи горе, да глътне още едно успокоително и да си вземе гореща вана. Чувстваше как потта се стича под мишниците й, провокирана от прожекторите и от собствения й емоционален хаос.

Точно се канеше да се сбогува с репортерите, когато се случи нещо озадачаващо.

Една фигура се отдели от групата и се отправи към нея. В същия момент няколко репортери се обърнаха да видят какво ще стане. Блестяща, във великолепен костюм на Шанел, който й придаваше небрежно-елегантен вид, с боядисани в по-светъл цвят коси и ярка весела шапка, съчетана с подходяща чантичка, към Джил се приближаваше Барбара Консидайн.

— Джил! — възкликна тя достатъчно високо. — Толкова се радвам да те видя!

Джил се помъчи да си придаде непринудено изражение, защото видя как фотографите вече се извръщаха, за да заснемат двете съпруги на Джордан Лазаръс, които се срещаха в общество. Запита се как, за бога, Барбара се бе озовала там. Пристъпи напред и протегна ръка.

Барбара я пое, притегли Джил към себе си и сърдечно я прегърна.

— Много ми е приятно да те видя след толкова време! — възкликна Барбара.

За ужас на Джил няколко репортери се втурнаха обратно към тях с отворени бележници. Телевизионният оператор отново насочи прожекторите си. Барбара се усмихваше подканващо към журналистите.

— Наистина е трогателно да ви видим двете заедно — заяви един репортер от известно клюкарско списание. — Това е доста необичайно.

Барбара поверително се обърна към него.

— Ни най-малко — каза тя. — Двете с Джил сме отдавнашни приятелки. Между нас никога не е имало лоши чувства. С Джордан имахме добър брак, но после се разделихме. Когато се ожени за Джил, аз бях щастлива заради него. Тя е красиво момиче и великолепен човек.

Барбара се обърна към Мег, която бавачката държеше на ръце.

— Но днес дойдох да видя нея! — поясни Барбара и взе бебето. — Как си, скъпа? — попита тя. — Тези глупави репортери изморяват ли те?

Репортерите я наблюдаваха с усмивка.

— Изглеждате като член на семейството — отбеляза един от тях. — Такава ли се надявате да бъдете и за Мег?

— Разбира се! — отвърна Барбара. — Аз съм нейната стара леля Барбара и такава възнамерявам да остана. Никое дете няма да бъде глезено така, както аз ще глезя това момиченце тук, само някой път да убедя Джордан и Джил да я пуснат да ми гостува едно денонощие. Засега човек не може да я изтръгне от ръцете на баща й.

Барбара бе в удивителна форма, шегуваше се с репортерите, гушкаше бебето, обясняваше колко е привързана към Джил и как с Джордан ги свързва дълго и искрено приятелство. Нямаше и сянка от някогашната й срамежливост, която я правеше толкова притеснителна в общество. Държеше се като истинска знаменитост, която разцъфтява от вниманието на медиите.

В един момент стана сериозна и заговори за любовта си към Джордан, за техния брак и раздяла.

— В известен смисъл — каза тя — аз имам специални чувства към Мег и Джил. Виждате ли, аз не можах да даря Джордан с детето, което исках да има от мен. Опитвахме всичко, но явно не ни е било писано. Не това бе причината за раздялата ни, но винаги съм го чувствала като голяма загуба. Когато Джордан се ожени за Джил, аз самата ги насърчавах за бебе. А сега Мег вече е сред нас и аз се чувствам като кръстница. Никой не я е желал на бял свят повече от мен. И никой не може да я обича повече… с изключение на родителите й, разбира се.

Джил наблюдаваше всичко това с удивление. Барбара сипеше лъжите си виртуозно. Репортерите бяха истински трогнати от привързаността й към детето. Едва ли някой подозираше, че Барбара не бе стъпвала в дома им до този ден, че не бе изпратила поздравителна картичка нито за бременността на Джил, нито за раждането на Мег и нито за миг не бе проявявала и капчица сърдечност към Джил.

Това бе едно възхитително представление, достойно за самата Джил, и то в най-добрата й форма.

Тя обаче изобщо не подозираше каква бе целта на всичко това.

След петнайсетина минути бъбрене с репортерите Барбара каза, че трябва да си тръгва. Джил нямаше търпение да я изпрати и да се оттегли в спалнята си.

Фотографите настояваха за снимка на двете жени с бебето. Мег започваше да се унася, но Джил я вдигна внимателно и я гушна до гърдите си. Барбара застана до Джил. Направиха снимки на Мег с Джил, после на Мег с Барбара и накрая с двете заедно. За облекчение на Джил бебето се примири с всичко това, без да се оплаква.

После бавачката взе Мег и Джил остана насаме с Барбара, а репортерите за втори път започнаха да си прибират нещата. Джил погледна Барбара, която съзерцаваше малката Мег в ръцете на бавачката.

— Как влезе тук? — попита тя тихо, когато беше сигурна, че никой от репортерите няма да я чуе.

— Една от тях ми е приятелка — отвърна Барбара. — Спомена ми за това мило събиране и аз реших да намина. Исках да видя малката.

Както гледаше Мег, присви очи.

— Красива е, нали? — попита тя.

Джил кимна.

— Да.

Последва кратко мълчание, само колкото изпънатите нерви на Джил да усетят оръжието, което се точеше в мисълта на Барбара, за да бъде използвано срещу нея.

— Но не прилича на теб — добави Барбара. Гласът й беше суров, поверителен и недостъпен за останалите.

Джил направи усилия да прикрие реакцията си на тези думи. Трябваше да продължава да се усмихва за един-двама фотографи, които продължаваха да снимат.

— Не разбирам какво имаш предвид — каза Джил.

— Много добре разбираш — каза Барбара и покровителствено хвана ръката на Джил, докато тя се усмихваше към репортерите. — Не прилича на теб. Прилича на нея. Затова Джордан е така луд по Мег.

— На кого? — попита Джил, пребледняла.

Барбара се обърна и погледна Джил в очите.

— Ако още не си го разбрала, жал ми е за теб.

Джил усети, че й се завива свят. Стаята буквално се залюля пред очите й. Думите на Барбара бяха толкова възмутителни и в същото време така близко до раната вътре в нея, че ги почувства палещи като отрова.

Събитията се нижеха като картини на разкривен екран. Върнаха бебето на Барбара за прощална целувка. После Барбара прегърна Джил, преди да се сбогува на фона на аплодисментите и благопожеланията на репортерите.

Джил успя някак си да се сбогува с нея и после да се отърве от журналистите. Пелената, която я отделяше от околния свят през тези последни мигове, бе станала още по-плътна. Чувстваше се така, сякаш се промъкваше през море от плаващи пясъци.

„Тя не прилича на теб. Прилича на нея.“

Думите бяха като зловещ хорал, който отекна мрачно в душата на Джил. Прозвучаха правдоподобно, ужасно реалистично, защото отразяваха ирационалните страхове, които я бяха обсебили още от раждането на детето, страхове, които я откъсваха от Мег и Джордан и я оставяха в миазма от отчаяние и самота.

„Тя прилича на нея.“

Джил остави Мег на бавачката и се довлече до горния етаж. Глътна две успокоителни вместо едно и успя да си вземе горещ душ, след което се строполи на леглото си. Репортерите си бяха отишли и Мег спеше. Джил беше сама. Но не можеше да заспи. Дори сънотворните не успяха да й осигурят някакво отпускане. Думите отекваха в нея, невъзможни и в същото време реалистични, безумни и едновременно с това жестоко логични.

Тя прилича на нея.

Лежеше на леглото си и наблюдаваше как сенките на следобеда пълзят по тавана тайно и зловещо. Чудеше се дали някога ще може да заспи отново. Думите в съзнанието й нямаше да й позволят, защото бяха отворили вратата към нещо невъобразимо.

В другата стая, някъде отдалече, долови гласа на дъщеричката си, която сладко мълвеше нещо в съня си.