Елизабет Гейдж
Интимно (45)

44

Тони не изглеждаше по-малко изненадан от Лесли. Всъщност видът му беше на човек, видял призрак.

— Госпожа… госпожа Уилър? — попита той с изкуствен глас.

Настъпи мълчание. Лесли го гледаше с широко отворени очи.

— Лесли? — попита той изумен.

В този момент тя осъзна, че той не беше дошъл тук, за да я намери, а се е озовал на прага й по някаква странна случайност.

— Тони — промълви тя, като се мъчеше да възвърне самообладанието си.

— Аз… Господи, невероятно е — изрече той.

Запази достатъчно присъствие на духа да не го покани вътре. Стоеше там и държеше вратата полуотворена между тях. Но внезапната му поява я разтърси. От една страна, той бе толкова отдавнашна история, реликва от безразсъдната й младост, един мъж, с когото изобщо не трябваше да има нищо общо. Той бе най-голямата й грешка и най-голямото й разочарование.

От друга страна, бе бащата на детето й. Като такъв за нея притежаваше изключителна, почти фрапираща достоверност. Сега стоеше срещу нея, гледаше я с тези красиви тъмни очи, странно непроменен от времето, и тя почувства как цялото й същество се разтърси. Виждаше историята на собствения си живот и на тялото си, както бе застанал пред нея съвсем реален, от кръв и плът.

— Какво те води насам? — успя да попита тя накрая.

— Работя за застрахователна компания „Бенефит Лайф“. Търговски посредник съм. Имате полица при нас. Пратиха ме да разбера дали проявявате интерес към някаква допълнителна сума за риск по застрахователния договор.

Докато обясняваше всичко това, лицето му се обля в червенина. Лесли далеч не беше в състояние да си го обясни. Толкова бе погълната от собствените си вълнения, че изобщо не забеляза смущението на Тони, който явно се притесняваше да признае, че работи като търговски посредник. При вида на удобната й, типична за предградията къща той неволно сравни живота й със собствения си и изпита срам. Толкова бе пропаднал от времето, когато познаваше Лесли.

Тя го наблюдаваше със смесица от раздразнение и изненада.

— „Бенефит Лайф“? — попита тя.

— Да — повтори той някак притеснено.

Лесли поклати глава озадачена. Всичко това й дойде твърде много.

— Ние получихме помощта си от вас — поясни тя. — Предвид настоящото положение мисля, че последното нещо на света, което „Бенефит Лайф“ биха искали да направят, е да ни продадат още застрахователни полици.

— Мога да обясня. Аз… би ли имала нещо против да вляза за момент? — попита той.

Лесли най-накрая разбра неудобството му. Тази размяна на въпроси и отговори, както и положението, в което той в качеството си на застрахователен агент, бе държан на вратата, за него бе унижение.

— Разбира се — отвърна тя. — Но само за момент, защото точно тръгвах на работа.

Пусна го във всекидневната. Той се огледа. Видя снимки на дъщерите на Рос, на самата Лесли и на Лесли заедно с Рос. Там бе и инвалидната количка на Рос и бастуна, който той използваше понякога.

— Как е съпругът ти? — попита Тони.

Лесли го стрелна с поглед.

— Добре — отвърна неловко.

Тони се усмихна. Изглежда, започваше да възвръща самообладанието си. На красивото му лице се появи следа от типичното за търговския посредник благоприличие.

— Нека обясня защо съм тук — каза той. — Имаме специална оферта за собствениците на полици със съществени здравословни проблеми. В известен смисъл това е повишение. Предлагаме високорискова застраховка Живот по специална ниска тарифа само за ограничено време. Пратиха ме тук заради инсулта на съпруга ти. Той е отличен обект за офертата.

Погледна я в очите и изражението му помръкна.

— Съжалявам за мъжа ти — добави той.

Лесли безмълвно се взираше в него. Не можеше да повярва, че при миналото, което я свързваше с този човек, сега двамата стояха тук един срещу друг и си говореха за нещо толкова абсурдно като застраховането. Съдбата бе проявила почти клоунска прищявка да ги събере по този начин. Пълно безумие беше, че на практика именно ударът на Рос бе причината техните пътища да се пресекат отново.

— Благодаря ти — отвърна тя. — Много си любезен.

— Освен това съжалявам, че трябваше да се срещнем отново при подобни обстоятелства — добави той.

Продължи да я наблюдава внимателно. Тя се запита какво ли вижда. Знаеше, че е по-слаба и по-стара. Знаеше също, че трагедията се бе отпечатала върху чертите й точно както и при Рос. Виждаше го в огледалото всяка сутрин.

В следващия миг бе изненадана, че в съзнанието й можеха да изникнат подобни нарцисиански мисли. Последното нещо, което я вълнуваше, бе да изглежда добре за Тони Доранс. Той вече не съществуваше за нея.

— Трябва да тръгвам на работа — каза тя припряно. — Защо не ни пратиш офертата си по пощата? Ще я обсъдя със съпруга си и ще видим. — Имаше неволна следа от снизхождение в тона й, небрежността на нетърпеливия и неохотен клиент.

— Разбира се — каза той. — Съжалявам за безпокойството.

Но очите му не изразяваха съжаление. Той по-скоро я преценяваше. В дъното на ирисите му проблясваше странен пламък.

Лесли го придружи до вратата, избърза пред него и я отвори.

— Е — каза тя, без каквато и да било сърдечност, — довиждане.

Той й протегна ръка. Тя я пое с неохота. При допира е плътта му вече знаеше, че това е старият Тони. Лицето й се обля в червенина.

— Наистина е абсурдно, нали? — усмихна се той почти приятелски. — Да се срещнем по този начин.

Тя се усмихна сдържано. Сметна думите му за самонадеяни.

— Не смятах, че някога ще те срещна отново на този свят — каза той.

Тя не отвърна нищо.

— Добре — каза той, обръщайки се със странна напереност.

— Веднага ще ви изпратя документите. Офертата е добра. Убеден съм, че мъжът ти ще бъде доволен.

Тя реши, че последните му думи бяха провокация и не се усмихна.

Той понечи да си тръгне и спря. Тя знаеше какво му минава през ума.

Обърна се към нея с изражение, на което бе изписана болка.

— Слушай — каза й, — знам, че нито е времето, нито мястото, но какво се случи между нас, Лесли…

Неудобството му бе очевидно. Но Лесли си помисли, че в същото време съзира в него и проблясък на триумф. Той беше наясно какво бе означавал за нея едно време.

— Прав си — каза тя. — А и това е отдавна отминала история, Тони. Няма защо повече да се тормозиш с нея. — Тонът й сега бе твърд и нескрито презрителен.

Все още разкъсван между професионалната си роля на любезен търговски посредник и интимното познание, което го свързваше с нея, той просто сви рамене и тръгна към улицата, където бе паркирана колата му. Тя забеляза следа от старата му самоувереност в начина, по който хвърли куфарчето си на седалката и затръшна вратата.

Проследи с поглед как той потегли и остана в къщата, докато изчезна съвсем. После внимателно заключи къщата и се качи в колата си. Едва когато докосна лоста за скоростите, си даде сметка, че ръцете й треперят неудържимо.

Въздъхна с раздразнение към самата себе си и рязко обърна колата. Но въздишката й прозвуча като ридание. А когато спря, за да погледне лицето си в огледалото за обратно виждане, с изненада установи, че по страните й се стичат сълзи.

Същия следобед Лесли взе Рос от болницата, както беше обещала, и го отведе в офиса за едно от честите му посещения. Той побъбри с персонала, прегледа свършената работа — една дейност проформа, както всички знаеха — и после Лесли го отведе у дома.

Вечеряха почти мълчаливо и тя през цялото време се стараеше да прикрие състоянието си. Но Рос, винаги изключително чувствителен за настроението й, видя, че е разстроена.

— Случило ли се е нещо, скъпа? — попита той.

Тя видя загрижеността в погледа му. Той непрекъснато се притесняваше, че бремето, с което я бе натоварила болестта му, я изтощаваше и изсмукваше силите й.

— Нищо, с което да не можеш да се справиш — каза тя и се пресегна да хване ръката му.

Той стисна нейната и смени темата. Един масивен инсулт не беше направил Рос Уилър по-малко тактичен или грижовен отпреди.

След вечеря той й каза:

— Ела с мен.

Отведе я в спалнята, накара я да му помогне да си легне и протегна ръце към нея. Тя легна до него, той я прегърна и прошепна:

— Моето момиче.

Лесли се сгуши в него и усети, че очите й се пълнят със сълзи. Зарови лице в гърдите му.

— Аз много те измъчих — каза Рос.

Тя поклати глава.

— Не, Рос. Болестта и за двама ни е изпитание.

— Моето момиче — повтори той.

Нежно я погали. И в същия миг, без да знае защо, тя даде воля на сълзите си. Тялото й се разтърси от безмълвни ридания. Рос я беше прегърнал.

— Знам — каза Той.

Тя кимна и също го притисна към себе си. Той нямаше как да знае какво терзае мислите й. Вероятно предполагаше, че това е натрупаното напрежение от шестмесечната борба с ужасната болест. Не можеше да знае, че същия следобед бе имала посещение от предишния си живот, което бе разтърсило съществуването й и я бе накарало да разбере колко далеч бе отишла в младостта си и колко много бе понасяла.

Не, Рос нямаше как да знае какви мисли я вълнуваха, какви битки водеше за себе си и за него в същия този момент.

Но това, изглежда, нямаше значение. Неговата прегръдка не бе по-малко нежна, нито пък любовта му по-незавършена. И по някакъв странен начин разбирането, което проявяваше, все така не му помагаше да опознае сърцето й.