Елизабет Гейдж
Интимно (18)

17

Ню Йорк

През трите седмици след срещата си с Барбара Консидайн Джордан Лазаръс направи всичко в човешките възможности да предотврати поглъщането на „Лазаръс Интърнешънъл“ от „Консидайн Индъстрис“.

Консултира се с правния си отдел с надеждата, че съществува някакъв начин за съдебна победа над „Консидайн“ или поне за печелене на време чрез продължителни дела срещу гигантския конгломерат.

Изпрати спешно съобщение до притежателите на дялов капитал, стремейки се да им обясни, че краткосрочните финансови печалби от изгодните оферти на „Консидайн Индъстрис“ в бъдеще ще имат непоправими последствия.

Свърза се с инвестиционни банки и дружески корпорации, търсейки партньори за сделки, с цел да попречи на „Консидайн“. Ала никой не се наемаше да съперничи с огромните суми, предлагани от „Консидайн“.

Консултира се със специалисти по патентно право, надявайки се, че може по някакъв начин да предпази от посегателства новаторската разработка на Лио Камински. Но му казаха, че работата на Лио още не била готова за патентоване. Идеята му била твърде революционна и неизпробвана, за да се предлага във федералните патентни служби.

Оказваше се, че Виктор Консидайн е действал много хитро. След като продуктът, към който се стремеше, не бе готов за патентоване, най-бързият начин да го получи за него бе да придобие разработващата го компания. И след като компанията принадлежеше на разрастващ се конгломерат, той щеше да придобие целия конгломерат. Малцина бизнес магнати можеха да си позволят да плащат толкова много за това, което искат. И Виктор Консидайн бе един от тях.

След като се посъветва със специалистите по патентно право, Джордан поговори с Лио Камински за възможността новото лекарство да се използва при хора. Лио бе оптимистично настроен. Показа на Джордан сложни таблици с биологически и фармацевтични данни, илюстриращи, че разработката му е приложима за човешкия кръвен състав.

Но Лио не можеше да обещае бързи резултати. Можеше само да продължи опитите си в зависимост от собственото си време и ексцентричните си методи на работа.

Джордан Лазаръс ясно си даваше сметка, че младата му бизнес империя се намира в голяма опасност. Не разполагаше с оръжие срещу човек с финансовата мощ на Виктор Консидайн. Рано или късно събранието на собствениците щеше да се състои. Беше наивно да си въобразява, че акционерите на „Лазаръс“ ще устоят на оферта от 75 долара за акции, струващи най-много 50. Щяха да решат да продават и „Лазаръс Интърнешънъл“ щеше да спре да съществува като свободна стопанска единица. Самият Джордан щеше да изгуби компанията си. Целият му дългогодишен труд щеше да бъде унищожен.

Джордан не трябваше да допуска това.

Трябваше да предприеме незабавни мерки.

През тези бурни седмици Барбара Консидайн не забрави Джордан.

Той не й позволяваше да го забрави. На сутринта след приема в Юниън Клъб й изпрати дванайсет бели рози. После още дванайсет и така всеки един от следващите дни.

Джордан й се обаждаше в службата почти ежедневно. Секретарката на Барбара, инструктирана да му казва, че тя е на събрание, й предаваше съобщенията. Барбара не отговори на нито едно от обажданията.

В отговор на това Джордан започна да й изпраща бележки. Канеше я на обяд, на разходка, на вечеря. Тя изхвърляше всички бележки.

И все пак, въпреки че държеше Джордан настрана със силната си воля, Барбара мислеше много за него.

Още същата вечер, когато се целуваха на терасата на Юниън Клъб и чу името му, тя разбра кой е, понеже бе в течение на предстоящото поглъщане на „Лазаръс Интърнешънъл“ от „Консидайн Индъстрис“ и на предприетите за тази цел стъпки. Ужасът на баща й пред опасността от сърдечен удар и интересът му към фирми за производство на лекарства и научни разработки в областта на сърдечните болести й бяха до болка познати. Затова интересът към новите разработки в корпорацията на Лазаръс, докладвани от агентите му, бе за нея напълно в реда на нещата.

Сега Барбара си направи труда да се запознае лично със случая и изчете досиетата, набрани от агентите на баща й. Въпреки че не бе специалист по фармакология, тя бързо се ориентира, че научните сътрудници на Лазаръс са на прага на изключително важно откритие. Да, но формулата им бе още на експериментален етап, не бе изпитвана върху хора и не бе готова за патентоване.

Това обясняваше стремежа на баща й да купи „Лазаръс Интърнешънъл“ и невероятните му оферти към акционерите на Джордан.

Това обясняваше също наглите опити на Джордан да си осигури съдействието й срещу баща й. Джордан навярно си даваше сметка, че ако успее да запази компанията и научната разработка даде резултати, може да се окаже собственик на златна мина за лекарства, на патент, който ще му донесе безброй милиони долари.

Бидейки умна жена и познавайки се достатъчно добре при натрупания от жалкия си, извратен живот опит, Барбара Консидайн ясно виждаше как стоят нещата. Джордан Лазаръс не изпитваше към нея нищо друго, освен може би съжаление. Трябваше му оръжие, за да се бори с баща й. Тя бе последната му възможност. Той чисто и просто бе в безизходно положение.

Тя бе само оръдие в ръцете на Джордан Лазаръс, средство за постигане на целта му. Вълшебните му целувки бяха също тъй фалшиви, както и усмивките, и думите на възхищение, и нежните прояви на внимание към нея.

Лазаръс бе хитър. Несъмнено знаеше всичко за Виктор Консидайн. Даваше си сметка, че Консидайн се доверява на дъщеря си и рядко предприема каквато и да е важна стъпка, без да се съветва с нея. Лазаръс залагаше на картата, че като спечели Барбара, може да спечели и баща й.

Барбара не знаеше как да постъпи. От една страна, не можеше да предаде баща си. Откакто се помнеше, изпитваше страхопочитание към него точно като майка си. Навремето тримата живееха, сякаш бяха сами на света. Когато майка й почина, Барбара заживя сама с баща си като в робство. Всеки негов поглед смразяваше кръвта й. Самият звук на гласа му я оставяше без воля.

Противоречивите чувства, които изпитваше към него, дотолкова я объркваха, че дори в този момент, на двайсет и осем години, тя не осъзнаваше напълно кога е започнала кръвосмесителната им връзка. За нея това бе факт от живота й, нещо в реда на нещата. Всеки път, когато се случеше — а то се случваше два или три пъти седмично, Барбара сякаш преставаше да съществува и се превръщаше в мъртвец. Подчиняваше се безчувствено на волята на баща си и после почти не помнеше какво е правил с нея.

Тя бе твърде съсипана от него — и морално, и психически, за да може да прави каквото и да е друго, освен да му се подчинява. Щеше да му бъде робиня, докато е жив. Този факт бе неизбежен.

Затова тя знаеше, че не може да предаде баща си заради Джордан.

От друга страна, нещо в усмивката, в целувките на Джордан Лазаръс бе разпалило у нея неугасимо огънче, което я караше да жадува за нещо по-красиво от дългогодишното си безплодно и празно съществуване. Отначало се опитваше да го потуши, но то се разгаряше все по-силно и по-силно. Изпълваше я не само с презрение и отвращение към собствения й живот, но и с вкус към свободата.

Барбара жестоко се разкъсваше между тези две крайности. Предаността й към баща й бе всичко, което я крепеше в живота. Но влечението й към Джордан Лазаръс наподобяваше на разкриващо се пред нея неподозирано бъдеще, за каквото никога дори не бе мечтала.

С всеки изминал ден противоречието ставаше все по-болезнено. И с всеки изминал ден поканите на Джордан се умножаваха. С телефонните си обаждания, с писмата и бележчиците си той сякаш запращаше отровни стрели в досегашния й живот.

Барбара употребяваше цялата сила на желязната си воля и се мъчеше да живее постарому.

Седмица преди Коледа й се наложи да замине за Уайт Плейнс, където трябваше да замести баща си на бизнес приема в хотел „Аламбра“. Баща й беше ангажиран същата вечер с друга среща извън града и тя трябваше да предаде извиненията му, да проведе консултации с някои видни бизнесмени, чиито имена й бе дал, и като се прибере, да му съобщи резултатите. Трябваше да прекара нощта в хотела и да се върне в Манхатън на следния ден следобед.

В деня на приема тя още сутринта отиде в един луксозен магазин на Пето Авеню, за да изпробва поправките на роклята, която щеше да носи същата вечер.

В съблекалнята, застанала пред огледалото само по пликчета и сутиен, тя както обикновено мечтаеше за Джордан. Гърдите й още тръпнеха от допира на тялото му, коремът й пламтеше при спомена за чудната му топлина, устните й с невероятна точност изживяваха сладостта на целувката му.

Тя виновно излезе с новата рокля и се стъписа, когато видя пред себе си Джордан. Беше тъй висок и красив в тъмния раиран костюм!

— Изглеждаш чудесно, мила! — проговори той фамилиарно. — Знаех си, че роклята ще ти отива. Много си хубава.

После я прегърна и я целуна по устните. Продавачката, която вероятно го бе упътила, се усмихваше отдалеч.

Барбара не искаше да прави сцени и да го гони — продавачките и без това предполагаха, и то с определена завист, че й е любовник. Само успя гневно да изсъска в ухото му:

— Какво правите тук? Мисля, че вече ви казах да ме оставите на мира.

Той леко я бутна назад, за да огледа новата рокля и възкликна с блеснали от възхищение очи:

— От ден на ден ставаш все по-хубава! Не съм виждал друга жена да носи дрехите си като теб! Сигурен съм, че довечера ще бъдеш царицата на бала.

И отново я прегърна. После погледна часовника си и продължи:

— Не закъсняваме ли за обед? Нищо, заслужаваше си да те погледам — толкова си красива! Ще почакаме да я опаковат. Андре ще задържи масата.

Барбара го стрелна с гневен поглед, който остана невидим за останалите, и се скри в съблекалнята.

Докато тя се преобличаше, Джордан бъбреше с продавачките. Плътният му глас ясно се чуваше и жените определено лудееха по него. В шеговитите му закачки по отношение на Барбара се чувстваше възхищение — колко „красива“, колко „очарователна“ и жива била. Говореше за нея с обич и собственическо чувство — била упорита, духовита и интересна, но променливият й характер можел да го подлуди.

Когато тя излезе, насреща й стояха три продавачки и една управителка. Всичките бяха влюбени в Джордан до уши и умираха от завист към Барбара. Сега беше просто невъзможно да го изгони. Трябваше да изчака поне докато излязат отвън.

— Дай аз да я нося — настоя той и й отне кутията с опакованата рокля. После се обърна към продавачките, които го гледаха замечтано. — Довиждане, мили дами!

Когато излязоха навън, той се усмихна.

— Надявам се, че не те накарах да се чувстваш неудобно. Трябваше да те видя.

Колата на Барбара я чакаше. Тя се пресегна за кутията.

— Довиждане, господин Лазаръс.

Мъчеше, се да говори твърдо.

— Не казвай довиждане — отвърна той и стисна ръката й, подавайки й кутията. — Довечера пак ще се видим.

Тя понечи да каже нещо, но в този момент шофьорът й отвори вратата. Тя влезе колата и се загледа напред.

Когато шофьорът потегли, нещо я накара да надзърне през прозореца. Джордан я фиксираше с проницателните си тъмни очи.

Същия ден привечер, след като цял ден напразно се мъчи да се заеме сериозно с работа и да се подготви за деловите разговори, а лицето и тялото на Джордан Лазаръс непрестанно отвличаха мислите й, тя седна на волана и се отправи към Уайт Плейнс.

Събирането в хотела се оказа по-многолюдно, а срещите — по-трудни, отколкото очакваше. Трябваше да разговаря насаме последователно с трима президенти на корпорации и двама председатели на бордове. За всеки един от кратките разговори тя имаше специална програма по точки, съдържаща оферти за услуги и определени изисквания в замяна.

Трябваше да докладва на баща си за всеки отделен случай — той държеше да знае точния отговор на събеседниците й, но също и как са се държали. От години я товареше със задачата да му бъде и очи, и уши, когато той е зает с друго и не може да присъства. Тя винаги проявяваше остра интуиция и точни преценки и не в един случай съветите й помагаха на баща й в деликатни и решителни ситуации.

Тя се радваше, че програмата й е натоварена. Това отвличаше мислите й от Джордан. Но към десет часа мозъкът й започна да блокира от умора и тя се почувства неспособна да продължи дори и минута повече. Сбогува се с организаторите на срещата — всички я третираха с необходимото уважение, понеже бе дъщеря на Виктор Консидайн, запъти се към асансьора, свързващ банкетната зала на покрива с преддверието на хотела и с облекчение натисна копчето на етажа си.

Когато асансьорът спря и вратата се отвори, на площадката пред нея стоеше Джордан Лазаръс, облечен в копринен костюм — сякаш тъкмо бе слязъл от корицата на модно списание.

Преди да е успяла да продума, той влезе при нея и натисна друг етаж. Вратата се затвори.

— Как си позволявате! — възпротиви се тя.

В отговор той започна да я целува. По цялото й тяло се разбягаха тръпки. Силните му ръце я притискаха като в клещи, а езикът му жадно я търсеше.

— Пуснете ме — безуспешно се съпротивяваше тя.

Той неочаквано натисна стопа и асансьорът спря насред шахтата. Притегли я още по-плътно и отново я зацелува. Сега й приличаше на тигър — гъвкавото му тяло се извиваше до нея, ръцете му още по-силно я притискаха. Тя се бореше, ала неизвестно защо дланите й тръпнеха на раменете му и галеха врата му, пръстите й ровеха в косата му. Имаше чувството, че ще полудее.

— Пуснете ме!

Той поотпусна здравата си прегръдка и тя успя за секунда да си поеме дъх.

— Ще дойдеш ли за малко в стаята ми? И аз смятам, че всичко това е глупаво. Просто искам да поговорим.

Барбара не отвърна. Трескаво мислеше или поне се опитваше да мисли. Бе се облегнала назад, сякаш за да му избяга, но ръцете й още обвиваха врата му. Умът й се замъгляваше, не можеше да мисли за нищо.

— Искам да се прибера.

В гласа й се четяха нотки на капитулация, но тя се опитваше да ги скрие.

Джордан Лазаръс бавно се пресегна и обхвана гърдите й с ръце. После отново я целуна — този път нежно. Очите му я гледаха победоносно.

Асансьорът тръгна, но не към нейния етаж. Барбара наблюдаваше безпомощно как отиват все по-нагоре. Той държеше и двете й ръце и я гледаше в очите.

Най-после вратата се отвори. На площадката имаше огледало и старинни столове. Тръгнаха по някакъв коридор. Спряха пред врата с някакъв номер. Ключът беше у него. Стаята беше топла и уютна, потънала в златист полумрак — нощната лампа над леглото светеше. Тя влезе заедно с него. Той съблече мантото й и го закачи в шкафа. После се върна и застана до нея.

— Роклята ти много ми харесва.

Тя се усмихна при мисълта, че вече я е виждал същата сутрин в Ню Йорк.

— Твърде хубава е, за да я мачкаме. Дай да ти помогна.

Барбара се вледени. Стана й ясно какво иска от нея. Вече не ставаше дума за никакъв разговор.

Прииска й се да му зашлеви плесница, да изкрещи, да го накаже за насилието, да избяга от тая стая колкото й държат краката.

Но не помръдна.

Той разкопча ципа на роклята, разтвори я на раменете и я смъкна. Отдолу имаше и фуста. Ръцете му обгърнаха кръста й, разтеглиха ластика и свалиха и нея. Тя остана само по пликчета и сутиен.

— Колко си красива! Точно като в мечтите ми!

Вдигна я и я отнесе до леглото. Наведе се да угаси лампата и я целуна.

После застана до нея. Тялото му ясно се очертаваше на фона на уличното осветление зад тъмния прозорец. Той съблече сакото си, свали връзката си и погледна към нея. Тя сякаш почувства усмивката му.

После съблече и ризата си и пред очите й се откри силното му младо тяло, ъглестите му рамене, здравите мишци, дългите ръце, едрите длани с необичайно фините пръсти.

После с плавно движение той се събу. Пред очите й за миг се мярна очертанието на члена под слиповете. Накрая той махна и тях и коравият му пенис се оголи.

Барбара, не беше на себе си. Разтърсваше я неописуемо желание, но тялото й оставаше напълно безчувствено. Възбудата й срещаше в него непреодолима преграда от студенина.

Той коленичи, за да я целуне, и пъхна нежно език в устата й. После клекна и се надвеси над нея.

— Толкова отдавна ми бягаш! — шепнеше той.

Барбара не можеше да помръдне, за да го спре. Той в миг свали пликчетата и сутиена й и зацелува гърдите й, опипвайки с език меките зърна, докато те се вкоравиха от възбуда.

Сетивата й пламтяха, ала някаква студенина продължаваше да я сковава. Тя знаеше, че той усеща каква борба се разразява в нея — старата мома, опълчила се срещу дълго потисканата си чувственост. Беше готова на всичко, за да може да се освободи от самата себе си и да му се отдаде с наслада. Но тялото, което обитаваше, не й позволяваше да го направи. Нито пък животът, който бе водила през всичките тези години.

Той продължаваше бавно да я гали. Ръцете му се спуснаха под кръста й. Тялото му бе невероятно, знаеше и я даряваше с все по-силни тръпки дори когато нежно и внимателно разтваряше краката й, когато събуждаше плътта й за още по-силен копнеж и я подготвяше за това, което щеше да последва.

Тя беше на ръба на бездната, готова да се отдаде напълно, когато вътре в нея нещо се скъса.

— Не! — извика тя и се вкопчи в раменете му. От очите й неудържимо бликнаха сълзи.

Той спря и я погледна в очите. Ръцете й на раменете му го умоляваха. На лицето му се изписа озадаченост.

После осъзна безкрайното й отчаяние. Отдръпна се от нея и я прегърна като дете.

— Няма, няма… — зашепна той и зацелува обляното й в сълзи лице. — Няма нищо да ти правя, Барбара. Прости ми. Не можех да разбера…

После продължи да я гали и да я люлее в прегръдките си.

— Съсипали са те повече, отколкото си мислех — промълви той. — Съжалявам. Трябваше да го почувствам по-рано. Какъв глупак съм бил!

Утешителните му думи я караха да ридае още по-силно и тя се вкопчи в него с всички сили.

— Всичко ще мине — продължаваше той. — Искам да се чувстваш в безопасност с мен. Това е най-важно от всичко. Не бой се, Барбара, аз съм ти приятел.

Нежната му прегръдка излъчваше приспивна топлина. Малко по малко паниката й отшумя и тя започна да се чувства в безопасност, както той й бе казал. Чувствителността и разбирането му я привличаха дори повече от красивото му тяло.

— Хайде сега, почини си — продължаваше той. — Помъчи се да заспиш и всичко ще бъде наред.

Тя кимна с благодарност и обори глава на гърдите му. След малко наистина усети, че сънят я надвива. Казваше си, че трябва да стане и да се върне в стаята си, но сигурността, която й даваше прегръдката на Джордан Лазаръс, я правеше все по-сънлива. Направи последно усилие да се върне към реалността, но не успя.

Барбара заспа дълбоко.

Нощта й бе дълга, изпълнена с натрапчиви сънища. Когато се събуди, се чувстваше променена, въпреки че не можеше да каже защо.

Джордан бе до нея. Беше станал рано, за да я погледа, докато спи.

— Трябваше да ме събудиш! — каза тя. — Ще закъснея.

— Толкова си хубава заспала! — усмихна се той. — Сърце не ми даваше. Снощи изглеждаше много уморена.

Беше по халат. Докато тя ставаше, той поръча закуска. Неизвестно защо, не я беше срам да застане гола пред него. Чувстваше погледа му, изпълнен с нямо възхищение.

Тя започна да се облича, а той все я гледаше. Преди да си тръгне, тя пи кафе с него. Говориха малко, но в отношенията им имаше нещо топло и интимно, което ги свързваше, сякаш предната вечер наистина се бяха любили.

На вратата той я прегърна и я целуна.

— Надявам се, че снощи постъпих правилно. Сърдиш ли ми се, че не продължих? Или за това, че те поставих в такова положение, та трябваше да ме спреш?

— Не си направил нищо лошо — поклати глава тя.

Джордан я погледна сериозно. После каза:

— Важното е да правим това, което трябва, нали така?

После се усмихна.

— Ще ми липсва сутрешното ти събуждане. Беше много хубаво.

— Благодаря ти — каза тя и го целуна по бузата.

После прекрачи прага и огледа празния коридор. Образът му не я напускаше по пътя към асансьора. Представяше си усмивката му както при събуждането си. Защо не можеха всичките й дни да започват с тази красива, топла и окуражителна усмивка!

Тази мисъл я изпълни с копнеж. Когато прекрачваше прага на стаята си, радостното чувство от сутринта се бе превърнало в тъга.

Същата вечер Барбара се върна в Манхатън.

Когато си влезе вкъщи, беше близо девет часът. Баща й я чакаше.

— Къде, по дяволите, се губиш толкова време?

Беше по халат, с чаша бира в ръка и вестник под мишница. Гледаше я с раздразнение над очилата си за четене.

— В „Аламбра“, къде другаде — отвърна тя, опитвайки се да изглежда изморена и леко раздразнена. — Господин Фредерикс не дойде на обеда и трябваше да вечерям с него.

— Ако имаше среща с мен, нямаше да си позволи да закъснява — изръмжа баща й.

Барбара почервеня.

— Тогава следващия път иди ти! Ако ми нямаш доверие…

— Кой казва, че ти нямам доверие? Не извъртай думите ми, че ще съжаляваш!

Виктор Консидайн не я заплашваше наистина. Просто такъв му беше маниерът. По очите му личеше, че й се радва.

Тя се извърна.

— Отивам да взема душ. Съсипана съм.

— Добре, ще се видим след това — каза той.

Барбара бързо излезе. Знаеше какво означават думите му. Тази вечер той искаше да бъде с нея.

Окачи роклята си в шкафа, съблече бельото си и влезе в банята. Още чувстваше дъха на Джордан. Сутринта не се беше къпала. Ако не беше баща й, нямаше да се къпе цяла седмица, за да запази дъха му по кожата си.

Но трябваше да заличи следите от него. Не можеше да рискува, баща й да заподозре. Не можеше и да допусне скъпият й мирис на Джордан Лазаръс да се омърси от гнусния плътски контакт с баща й. Това бяха две различни неща и те трябваше да останат различни докато…

Докато какво?

Водата вече я обливаше, когато тя изведнъж прозря трудността на дилемата си.

Барбара бе нов човек. Случилото се предната нощ и същия ден бе сложило край на всякакви опити за съпротива на Джордан Лазаръс от нейна страна. Най-странното бе, че пощадявайки я, когато бе беззащитна в ръцете му, той бе пресякъл у нея всякакво желание да му отказва.

От друга страна, не можеше прекалено дълго да крие истината от баща си. Той бе твърде хитър. Нито пък можеше открито да го предаде.

Сякаш от това положение нямаше никакъв изход.

Но така или иначе, Барбара Консидайн бе дъщеря на баща си. Докато пръстите й с неохота отмиваха следите от целувките на Джордан Лазаръс, в ума й започна да назрява една смътна възможност.

Когато излезе от душа, в съседната стая отекна лаещият глас на баща й.

— Хайде, идваш ли? Цяла нощ ли да чакам?

Барбара се пресегна към нощницата си. В този момент в ума й нещо проблесна — възможността бе прераснала в решение.