Елизабет Гейдж
Интимно (64)

63

Ню Йорк, 2 април 1980 г.

Часове след изчезването на Джил Лазаръс цяла армия държавни служители на закона и частни детективи бяха мобилизирани за издирването й.

Въпреки че ФБР бяха отказали намеса, тъй като Джил не бе извършила федерално престъпление, местните и щатските агенции проявиха готовност да помогнат на Джордан Лазаръс заради огромната полза, която неговият проект бе допринесъл за полицейските участъци из цялата страна. Обичайните процедури за търсене на изчезнали бяха прескочени и Джил и Мег бяха обявени за всеобщо издирване. Полицията бе подпомогната от стотици частни детективи, които Джордан бе събрал от десетина агенции в различни щати. До второ нареждане Джил щеше да бъде третирана — неофициално, разбира се — като беглец и случай от първостепенна важност.

Но операцията беше трудна, защото издирването на Джил и малката Маргарет трябваше да се извършва в пълна тайна. В този решителен момент от осъществяването на проекта „Лазаръс“, както и предвид високия социален имидж на Джордан, за обществеността би прозвучало скандално, ако се разчуе, че жена му е избягала и е отвлякла детето. Проектът „Лазаръс“ бе трезва, реалистична цел, смятана за престижна от такава висша инстанция като президента на Съединените щати. Една потресаваща новина из личния живот на Джордан можеше да върне проекта назад с месеци, дори с години.

Джордан не можеше да не подозира, че Джил е имала точно това предвид, когато е избягала. Искала е нейният прочут съпруг да се почувства притеснен от нея. Искала е да бъде принуден да скрие, че е изчезнала, дори и ако трескаво се е заел с издирването й. Потънала в своя емоционален хаос, Джил се е чувствала безполезна, ненужна. Сега тя използваше единственото, с което можеше да му причини болка. Бе избрала идеалния момент. След като не беше способна да го направи щастлив като съпруг, след като не можеше да бъде майка на детето им, тогава можеше поне да го нарани с мъката си. Можеше да обърне срещу него собствената му омраза към нея. По този неочакван начин Джил си отмъщаваше за повече от година емоционално наказание в ръцете на съпруга си.

Полицаите навсякъде щяха да бъдат нащрек за млада, привлекателна жена, която пътува сама с бебе. Снимките на Джил бяха разпратени, но навсякъде полицаите имаха заповед да не ги излагат и да не допускат хората да ги видят.

До този момент в историята на полицейското разследване не фигурираше провеждането на такава крупна секретна акция. Всички летища и гари бяха под наблюдение. Бяха посетени всички хотели и мотели, като във всеки от тях снимката на Джил дискретно бе показвана на собствениците.

Проблемът се състоеше в това, че всеки път, когато фотографията на Джил беше показвана на страничен човек, съществуваше опасността от чисто любопитство той да сподели това с някой друг. Полицаите правеха каквото могат, за да убедят собствениците на мотели и гарови чиновници, че това не е Джил Лазаръс и че разследването няма нищо общо с Джордан Лазаръс или неговата съпруга. Но техните твърдения не предизвикваха нужния резултат. Беше само въпрос на време цялата общественост да узнае за станалото и Джордан да се превърне във фокус за безброй ненаситни репортери.

Средствата за масова информация, винаги жадни за скандал, вече надушваха разследването. Скоро някой по-съобразителен репортер щеше да разбере какво става. Тогава щеше да последва канонада от въпроси. Джордан и неговата секретарка по печата бяха подготвили една версия за тази цел, че Джил и Мег са заминали в провинцията на почивка. Това вероятно щеше да отблъсне атаките на пресата за няколко дни. Но не задълго.

Междувременно Джордан имаше много по-голяма тревога от неудобството, което можеше да му създаде изчезването на съпругата му. През първите няколко часа той дори не можа да се накара да сподели своите опасения с най-близките до него полицейски служители и частни детективи.

Той не вярваше, че Мег се намира в безопасност с Джил.

Джил бе отчаяна жена. Поведението й през последните няколко месеца ставаше все по-нестабилно. И още по-лошо, Джордан знаеше, че нейните чувства към дъщеря им не бяха като на нормална, щастлива майка. Тя виждаше Мег като чуждо същество, което стоеше между нея и съпруга й, като съперница, която бе изиграла съществена роля в разбиването на брака й.

Това бе безумна гледна точка, но Джордан не можеше да я окачестви като израз на обикновено психическо заболяване у потиснатата си съпруга, защото той лично бе направил твърде много, за да я подхранва.

Факт, който не призна пред полицията.

След като агенциите за опазване на закона се включиха с пълна сила в издирването, пред тях се разкри едно още по-зловещо препятствие.

Началникът на контингента от нюйоркската щатска полиция, бе поискал от Джордан рутинна лична информация за Джил, включваща описание на здравословното й състояние, родители, образование и месторабота. Джордан му беше казал онова, което знаеше — че Джил е родена в Мериленд, че родителите й са починали, докато е била съвсем малка, че е отгледана от родителите на майка си, след което е учила в колеж в Мериленд и накрая е взела научна степен магистър по Бизнес администрация в щатския университет в Охайо. Джордан не знаеше къде е работила Джил, преди да стане изпълнителен помощник на Джесика Хайтауър. Не го интересуваше и затова не я беше питал.

Детектив Ланиер, прехвърлил петдесетте мъж, чието лице носеше циничното изражение, отпечатък на дълги години работа в полицията, извика Джордан сутринта, след като хората му бяха изпратени по задачи във връзка с издирването на Джил.

— Вашата съпруга ви е излъгала — заяви той безцеремонно.

— Направихме проверка в Мериленд. Раждането й не е отразено в регистрите на нито една болница там. Няма никакви данни за нея в гимназиите или в който и да е от университетите, които споменахте. Номерът на социалната й осигуровка е фалшив. Родителите на майка й, за които ви е разказвала, никога не са съществували. Лично аз много се съмнявам, че изобщо някога е стъпвала в Мериленд. Поне дотолкова, че да остави някакви следи.

На суровото лице на детектива се четеше скрито съжаление. Джордан Лазаръс, най-богатият човек в Америка и една от най-уважаваните личности в целия свят, не знаеше коя е собствената му съпруга.

Когато чу тези стъписващи новини, Джордан пребледня.

— А името, което е използвала за брачното ни свидетелство? — попита той.

Детективът поклати глава.

— Фалшиво — отвърна той. — Проверихме го в нашите компютри. Не знам коя е вашата съпруга, господин Лазаръс. Но съм сигурен, че не е тази, за която се представя. Защото тази личност не съществува.

Джордан пое дълбоко въздух.

— Е — каза той. — Това малко усложнява задачата ни, нали?

Детектив Ланиер се усмихна студено.

— Определено.

От този момент нататък загадката Джил се превърна във фокус на разследването заедно с настоящото й местонахождение.

И докато часовете се нижеха мъчително, изпълнени с напрегнато очакване и ужас, Джордан бе принуден да отчете факта, че в този момент, когато повече от всякога се нуждаеше от информация за личността на Джил — минало, характер, възможни реакции при стрес — на практика той бе с празни ръце. Даваше си сметка, че изобщо не познава своята съпруга.

И поради този пропуск по негова вина дъщеря му можеше да се окаже в опасност.

Тъй като всичко, което Джил бе разказала на Джордан за своето минало, бе лъжа и тъй като не бе научил почти нищо за нея, откакто бяха сключили брак, Джордан бе принуден да се върне към времето на тяхното запознанство.

Насочи детективите към „Хайтауър Индъстрис“, където Джил бе работила, преди да я срещне. Резултатите от това проучване не бяха от полза. Предишните служби, които Джил бе записала в личното сведение, предназначено за личен състав на „Хайтауър“ се оказаха абсолютно фалшиви. Джил бе заявила, че е работила в две други компании — една фирма за проучване на пазара в Делауеър и още една компютърна фирма в Калифорния. И двете бяха фиктивни. Препоръките в личния й архив, подписани от предполагаеми служители в личен състав на съответното учреждение, също бяха фалшиви.

Завеждащият Личен състав в „Хайтауър“, който бе наел Джил, вече не работеше в компанията. Беше се пенсионирал и сега живееше на плаваща вила във Флорида. Полицията го издири за броени часове. Каза, че си спомнял Джил заради славата й впоследствие най-напред като дясната ръка на Джесика Хайтауър и после заради брака й с Джордан. Но твърдеше, че няма спомен за обстоятелствата, при които е била назначена. Била от нисшите служители, каза той, и то много отдавна. Не съществувала обичайна процедура, поясни той, да се проверяват препоръките на всички бъдещи служители. А и представянето на Джил на стандартните тестове за интелигентност било толкова впечатляващо — нейният коефициент за интелигентност бил 160 — че той я наел без колебание.

От полицията благодариха на този човек и продължиха нататък. Историята му звучеше логично. Само че той не им каза цялата истина. Беше спал с Джил Флеминг в деня на нейното назначаване, в три часа след обяд в някакъв хотел в центъра. Способностите, които бе показала на тестовете за интелигентност, бяха нищо в сравнение с майсторството й на любовница. Нямаше да забрави този следобед до края на живота си и щеше да отнесе спомена в гроба си.

Не виждаше причина да го разкаже на полицията. Това нямаше да им помогне да я открият сега. А на него изобщо нямаше да му се отрази добре, това беше сигурно. Не и ако Джесика Хайтауър разбереше за тази история. Тя бе своенравна жена и ръката й наистина беше дълга.

На формуляра отличен състав на „Хайтауър“ Джил бе записала: „Родители Грант и Марта Флеминг от Шеридан, щата Кънектикът. Родена в болницата «Светото семейство» в Бангор, щата Мейн, на 22 февруари 1950 година. Посещавала училище в Мейн до втори клас, завършила гимназиалното си образование в Кънетикът и продължила да учи в университета в Рочестър, бакалавърска степен по бизнес. Не омъжвана. С две по-големи сестри, Джоселин и Алиса, омъжени“.

Всички тези твърдения бяха неверни. Грант и Марта Флеминг не съществуваха. Нито предполагаемите й сестри. Нямаше архив за средното й образование в Мейн или Кънетикът. В университетите в Рочестър изобщо не бяха чували за нея.

Джил беше нереална личност, крачеща измислица. Въпреки че сега бе известна в целия свят като съпругата на Джордан Лазаръс и беше давала интервюта пред стотици издания — въпреки че беше „домашно име“, известно едва ли не във всяко домакинство в буквалния смисъл на тази дума, — тя не съществуваше. Беше само профил, повърхност без дълбочина, непознаваема въпреки своята популярност.

Джордан се проклинаше, че не е проявил повече любопитство към нея, когато се запознаха и той попадна в плен на нейния чар. Щеше да бъде толкова просто да нареди на своите хората да я подложат на изчерпателна проверка. Как би могъл да използва тази информация сега! Но той осъзна с горчива усмивка, че именно нейното магическо въздействие бе притъпило любопитството му към миналото й и дори към собствения й характер. А това въздействие не беше единствено заслуга на Джил. То произтичаше от неизлечимата отчаяна любов, която изпитваше към друга жена, истинското лице зад маската на Джил, истинската тайна зад нейното очарование. Това бе собствения му неосъществим копнеж по Лесли, отразен чрез Джил, който го бе заслепил за истинската й същност. А самата Джил не само бе приела тази лъжа, тя съвсем преднамерено я беше подклаждала.

Тъй че тайната на фалшивия му брак, която вече бе причинила достатъчно беди, сега по ирония на съдбата отново се връщаше при него, за да го обсеби по този фатален начин. Той не можеше да помогне на полицията да открие съпругата му, защото не знаеше нищо за нея и никога не бе проявявал достатъчно любопитство, за да установи или научи нещо за личността й.

Почти си представяше как Джил се усмихва на себе си при мисълта за безпомощността на своя съпруг, докато бяга все по-далеч, устремена към загадъчната си цел. Знаеше, че Джордан няма следа, по която да тръгне. Неговото безразличие към действителната личност под измамната повърхност го лишаваше от възможността да я преследва.

Единствената диря, която извеждаше от тази привидна безизходица, можеше да дойде от самата Джесика Хайтауър.

 

 

Джесика се срещна на четири очи с Джордан и началника на неговия специален екип от детективи. След като й бе казано достатъчно за настоящото положение, за да разбере защо Джордан е толкова разтревожен, тя се съгласи да сподели онова, което знаеше за Джил, и да запази тайната на Джордан.

Показаха й личния формуляр, който Джил бе попълнила в „Хайтауър“ няколко месеца преди двете жени да се срещнат. Тя го виждаше за пръв път. Докато го проучваше, на лицето се изписа смущение, което не беше много по-различно от това на Джордан. Собствената й мания по отношение на Джил, започнала още от онова падане от коня, поставило началото на тяхната връзка, също бе притъпило любопитството й към миналото на младата й приятелка. Не знаеше нищо за онази част от живота й, освен че Джил — по нейни собствени твърдения — била сам-сама на света, без никакви живи роднини.

Но Джесика откри едно съответствие в досието, което предостави на детективите нова следа.

— Джил ми каза, че е работила в „Континентал Продъктс“ в Детройт, фирмата не фигурира тук в служебната й характеристика, но знам, че е истинска, защото наредих да проверят. Заемала е нисша длъжност. Някой си Харли Шрейдър й погодил номер и тя била уволнена. — Джесика се изкашля малко притеснено. — Знам къде може да бъде намерен господин Шрейдър — поясни тя. — Подразних се, когато Джил ми разказа своята история, и не съм го изпускала от очи.

Тя даде на детективите един адрес. Джордан сърдечно й благодари за отзивчивостта. И ако се питаше защо и откъде тя знаеше местонахождението на някакъв съмнителен административен служител на име Харли Шрейдър, той бе достатъчно тактичен да не зададе подобен въпрос. Беше наясно, че преди брака си Джил Флеминг бе означавала много за Джесика. Може би дори твърде много.

Въз основа на информацията от Джесика детективите посетиха „Континентал Продъктс“ още същия следобед.

От архивите в Личен състав наистина се изясни, че Джил Флеминг е била назначена там на работа преди около девет години. Данните бяха изпратени по факса на Джордан и неговите сътрудници в Ню Йорк.

Документацията определено представляваше интерес. Също като онази в „Хайтауър Индъстрис“ тя включваше абсолютно фалшива служебна характеристика. Имаше сведения за образование в два университета, работа по договореност в две несъществуващи компании, както и препоръки от двама предишни началници, също недействителни.

Личните данни, съобщени от Джил при кандидатстването й за работа явно противоречаха на съобщените по-късно при подаването на документите й в „Хайтауър“. И все пак имаше някои странни и красноречиви прилики.

Джил бе назовала различни родители. Според формуляра майка й се казваше Джоселин. Името на баща й беше Чарлс. Този път имаше брат и сестра — Дейвид и Бетани. Записано място на раждане: Хоумстед, Флорида.

Детективите забелязаха повторението на името Джоселин в двата формуляра. Но не можеха да направят никакъв извод от това очевидно съвпадение.

Така следата към Джил Флеминг бе загубена.

Колкото до някогашния административен служител Харли Шрейдър, неговата бизнес кариера, след като бе напуснал „Континентал Продъктс“, представляваше задънена улица.

През 1975 г. бе уволнен по кратката процедура от „Континентал“. Оттогава бе работил в десетина компании, заемайки все по-ниски постове и последователно бе освобождаван от всяка една от тях.

Детективите проследиха падението на един мъж на средна възраст, който се бе провалил напълно в кариерата си. Онова, което не видяха, бе изкусната ръка на Джесика Хайтауър, преследвала Харли Шрейдър от работа на работа, използвайки властта и влиянието си, за да предизвиква уволнението му от всеки следващ пост. Те наистина намериха доказателства за постепенното му алкохолизиране и за сексуални приключения с все по-съмнителни жени.

Харли изрази изненада; когато го попитаха за Джил Лазаръс. Да, навремето познавал Джил, каза той, докато двамата работели в „Континентал Продъктс“. Но познанството им било съвсем бегло.

— Тя бе просто едно момиче от канцеларията на долния етаж — отвърна той. — Аз почти не разговарях с нея.

Погледна детективите и видя тревогата, изписана на лицата им.

— Но мой колега я познаваше много по-добре — добави той не без известен намек в гласа. — Можете да го издирите. Той вече не работи в компанията, но вероятно няма да е трудно да го откриете. Казва се Рой Инглиш. Те двамата с Джил бяха доста близки по едно време. Той сигурно ще бъде в състояние да ви даде някоя и друга подробност около личния й живот.

Харли, естествено, не разкри истината за кратката си връзка с Джил или за номера, който й беше изиграл, представяйки я за своя любовница. Самият факт, че я търсеха от полицията плюс твърде голямата й популярност, стигаха да затвори устата на Харли. Не подхождаше на великия Джордан Лазаръс да разбере, че красивата му жена някога е имала любовник и враг на име Харли Шрейдър. Наказанието за подобна информация можеше да бъде много по-тежко от нещастията, които Харли вече бе преживял след уволнението си от „Континентал Продъктс“.

Тъй че той отклони детективите, като междувременно им подхвърли името на Рой Инглиш.

Същата вечер Джордан Лазаръс излетя за Маями, където Рой Инглиш понастоящем бе президент и генерален директор на голяма и преуспяваща параходна и производствена фирма.

Рой Инглиш държеше просторен кабинет с изглед към океана. Той поздрави сърдечно Джордан и му предложи питие, което той отказа.

Рой бе прехвърлил петдесетте, косата му вече сивееше, а слънцето на Флорида бе обагрило суровото му лице с тъмен загар. Изглеждаше здрав и силен въпреки уморения поглед. На бюрото му от тиково дърво стоеше снимката на съпругата му, красива и много по-млада жена, заедно с две малки деца.

— Имате прекрасно семейство — каза Джордан.

— Благодаря ви — отвърна Рой. — Те ми поддържат интереса, така да се каже. Ожених се относително късно и това ме направи щастлив съпруг.

Джордан имаше чувството, че Рой Инглиш гледаше на работата си с цинична незаинтересованост и твърде малко го беше грижа за компанията, която управляваше така успешно. Приличаше на човек, загубил вкус към корпоративните войни и живееше единствено за семейството си.

— Причината за появата ми тук е тъкмо семейството — каза Джордан, като гледаше по-възрастния мъж право в очите. — Имам нужда от помощта ви. И разчитам на обещанието ви, че ще запазите разговора ни в пълна тайна. Ако ми съдействате, уверен съм, че ще намеря начин да ви върна услугата. Но предпочитам да ми помогнете просто от мъжка солидарност.

— Разбира се — каза Рой. — За какво става въпрос?

— Преди време съпругата ми е работела в „Континентал-Продъктс“, където вие сте заемали ръководен пост — започна Джордан. — Според служебното й досие в „Континентал“ тогава е била известна като Джил Флеминг. Вече разговарях с Харли Шрейдър, когото е познавала. Както разбрах, познавала е и вас. Необходима ми е някаква информация, която може би ви е дала за миналото си. Откъде е, нещо за семейството й и така нататък. Не проявявам любопитство към отношенията ви. Това си е ваша работа. Въпросът е, че аз я издирвам. Трябва да знам къде може да е отишла.

Лицето на Рой Инглиш помрачня. Той запали цигара и погледна внимателно своя посетител.

— Това беше много отдавна — каза.

Джордан не реагира веднага.

— Знам — отвърна накрая. — Затова се надявах да ми помогнете.

Джордан надуши опитния бизнесмен, стария професионалист, който се питаше дали няма да съжалява, че е признал на най-богатия човек в Америка, че някога е бил любовник на съпругата му. Освен това Джордан чувстваше как Рой преценява вероятността по тази причина вече да е стъпил на тънък лед и дали евентуално би могъл да си помогне, като каже истината на Джордан.

— Както вече казах — повтори Джордан, — никакви лоши чувства и в двата случая. Ако ми помогнете, после и аз ще намеря начин да отвърна на жеста ви.

Рой Инглиш пое дълбоко въздух и угаси цигарата си.

— Бях влюбен в нея — каза. — Имахме връзка в продължение на шест, може би седем месеца. Краят настъпи, когато разбрах от Харли… от Харли Шрейдър… че е спала и с него. — Той погледна Джордан в очите. — Винаги съм бил горд със самообладанието си. За да се оцелее на това равнище, няма друг начин. Е, с Джил го загубих. Тя просто ме въртеше на малкия си пръст. Направих й предложение за брак. Щяхме да се женим. Но по това време тя държеше да стана президент на „Континентал“. Не виждах връзката — бях прекалено луд по нея — но президентският пост бе предварителното условие тя да даде съгласието си да стане моя съпруга. После Харли ми каза, че е спал с нея. Дадох си сметка, че е използвала Харли, за да се добере до мен, и че желаеше единствено парите и властта, които можех да й дам.

Той въздъхна и се облегна назад.

— Уволних я — завърши той. — По кратката процедура. Повече не съм я виждал. — При спомена в очите му се появи болка. — Това бе най-трудното нещо, което съм правил през живота си… дотогава и след това — добави той.

После погледна Джордан.

— Предполагам, че няма да го разберете.

Джордан не каза нищо. Мислеше за подобна вътрешна борба, която преди много време бе раздирала собствените му емоции. Беше свързана с една жена на име Ребека Джармън.

— Това си спомням — казваше в този момент Рой Инглиш. — Но всъщност никога не съм я познавал истински. Сега си давам сметка за това. Тя е ваша съпруга. Вие я познавате по-добре от мен.

Той видя изражението в очите на Джордан и съзнателно избегна погледа му. Даваше си сметка, че историята сигурно му е причинила болка. Но бе почувствал инстинктивен респект към Джордан и държеше да му помогне, доколкото беше по силите му.

— Това е всичко — каза Рой. — Иска ми се да знаех повече… но ви казах истината.

— Благодаря. — Джордан погледна своя домакин. По очите му личеше, че не му е било лесно да изтръгне от миналото собствения си спомен за Джил.

— А вие откъде бяхте сигурен — каза внезапно Джордан, — че Шрейдър казва истината, когато ви е уведомил, че е спал с моята… с Джил?

Логичен въпрос. Рой го очакваше. Като бизнесмен, Джордан би си помислил, че Харли блъфира, както и самият Рой… докато не се появи доказателството.

— Имаше… — Рой Инглиш се поколеба. Помисли за прелъстителния белег, който Джил имаше по рождение. Но видя погледа на Джордан и реши да го пощади. — Да речем, че познавах Харли достатъчно добре, за да съм сигурен, че ми е казал истината. — Той погледна Джордан и добави: — Съжалявам.

Джордан си отдъхна.

— Миналото си е минало — каза той. — Аз търся съпругата си, господин Инглиш. Казвала ли ви е някога нещо… какво да е… което би могло да ми подскаже къде да я търся?

— Проверихте ли архива в Личен състав на „Континентал“? — попита той.

— Да — отвърна Джордан. — Никаква следа. Всичко, попълнено в документите, е фалшиво. Личните й данни, служебната характеристика. Няма нито дума истина. Нужен ми е някакъв ориентир… може би случайно изпусната пред вас реплика или нещо, свързано с нея, което вие сте забелязали. Без значение колко незначително.

Рой Инглиш се усмихна, когато чу за майсторството на Джил в измамата. После се облегна назад и притвори очи. Джордан наблюдаваше как той се опитваше да се съсредоточи. Мина цяла минута, после още една.

— Караше добре яхта — каза Рой Инглиш.

Джордан трябваше да потисне болката, която го прониза при тази реплика.

После Рой Инглиш въздъхна.

— Иска ми се да можех да ви помогна повече, но нищо друго не си спомням. Тя не споделяше обичайните неща за себе си. А аз бях твърде луд по нея, за да я проверявам. Миналото й не ме интересуваше. Разбирате ли? Когато до такава степен сте под въздействието на една жена, просто ослепявате. Виждате само онова, което е на повърхността.

Джордан се намръщи.

— Разбирам — каза той.

Двамата мъже станаха и си стиснаха ръцете.

— Ако си спомните нещо… каквото и да е… което може да бъде от полза — каза Джордан, — обадете ми се на този номер. Няма значение по кое време. — Той подаде на Рой визитна картичка с частния си номер.

Рой сведе поглед към нея и после повдигна вежди.

— Толкова ли е спешно? — попита той.

Джордан кимна.

— Мисля, че не разполагаме с много време.

— Желая ви успех — каза Рой.

Между двамата мъже се възцари мълчание, мълчание на разбиране. Те се бяха оказали твърде подвластни на хипнотичното въздействие на тази загадъчна жена, за да задават логичните, нормални въпроси за произхода й, за собствения й живот. Това отсъствие на интерес бе коствало твърде много на Рой Инглиш по време на връзката му с Джил. А сега цената, която трябваше да заплати Джордан Лазаръс, бе още по-висока.

С тъжна усмивка на съчувствие Рой изпрати Джордан от кабинета си.

На излизане Джордан отново погледна фотографията със семейството на Рой Инглиш.

Нямаше как да не забележи, че младата жена на снимката имаше лека, но безспорна прилика с Джил Лазаръс.