Елизабет Гейдж
Интимно (62)

61

Джонсън Вил, щата Лонг Айлънд

30 март 1980 г.

Беше събота.

Денят бе необичайно топъл. Лесли и Рос трябваше да изминат доста голямо разстояние. Рос носеше по-малката чанта с картофения чипс и салфетките, Лесли — кошницата с останалите неща за пикника. Рос си помагаше с бастуна. И двамата крачеха бавно. Никой от тях не се притесняваше. Много отдавна бяха свикнали с немощта на Рос и я приемаха като част от живота.

И двамата бяха в добро настроение. Времето беше приятно. Пасища и овощни градини ограждаха селския път, който водеше към мястото им за пикник — малък хълм с един стар бряст, където преди години Рос често бе водил своите дъщери и съпругата си.

Беше красива местност, пасторална и спокойна. На пасището отвъд шосето се виждаха няколко крави. Две или три се бяха излегнали лениво, напечени от слънцето. В нивата се виждаше един неподвижен трактор. Отнякъде долетя гарван и се устреми към синьото небе с широко разперени криле. После изчезна от погледа им, а след него и огряната от слънце сцена, като картина, безмълвна и вечна.

— Толкова е тихо! — възкликна Лесли.

— Както винаги — каза Рос, докато я наблюдаваше как разстила одеялото под дървото. — Затова обичахме да идваме тук с момичетата. Няма жива душа. Дина често казваше, че това е нашето място.

— Наистина създава такова усещане — усмихна се Лесли. — Сякаш не е било тук, преди да дойдем, и няма да бъде, след като си отидем. Като магия.

— Точно така, момичето ми — каза той.

Тя бе коленичила да отвори кошницата и в този момент вдигна поглед към него. Той се открояваше на фона на синьото небе, с тежките клони над него и гъстата гора в края на пасището. Сега косата му беше бяла, а той — много слаб. Изглеждаше по-немощен от всякога. Но в очите му искреше любов, сияйна като огряната от слънце картина.

Лесли потъна в обятията му.

— Обичам те.

Той нежно я погали, сякаш бе силен и стар като това дърво и тя спокойно можеше да се приюти в сянката му.

— И аз те обичам, мила — отвърна той.

Дълго време останаха така, полюшваха се на пъстрата сянка, без желание да се откъснат един от друг.

Рос първи развали магията.

— Хайде да ядем — каза той. — Умирам от глад.

Обядът им премина в отлично настроение, въпреки че и двамата не ядоха много. Бяха си донесли бутилка вино, която Лесли отвори, докато Рос я наблюдаваше. Разговаряха за бъдещите си планове. Планове за предстоящата неделна вечеря с Нанси, която пристигаше със самолет от Рочестър. Планове за идната седмица, когато в офиса щеше да има доста работа. Планове за лятото, които включваха двуседмична почивка във вилата в Саут уест Харбър, Мейн, където Рос бе водил семейството си, докато момичетата бяха малки, но в която не бе стъпвал вече няколко лета и сега искаше да я покаже на Лесли.

Имаха планове за идната година и за годината след нея, която включваше голямо разширяване на клиентелата на „Уилър Адвъртайзинг“, назначаването поне на още трима души, както и наемането на съседния магазин на Чърч Стрийт. Това бяха смели новаторски планове, които Рос никога не би градил сам, но които одобри безпрекословно, когато Лесли му изтъкна техните финансови преимущества. Мисленето й както винаги бе амбициозно и с размах, но не прибързано. Тя беше с вроден талант за бизнес, както често си разсъждаваше Рос. Стига да искаше, можеше да бъде президент на собствена корпорация.

Тази възможност все още съществуваше, помисли си той.

Приключиха с обяда и прибраха нещата от пикника. Лесли се облегна на дънера на старото дърво, а Рос положи глава в скута й.

— Нямам търпение да видя вилата — каза тя. — Никога не съм ходила в Мейн. В детството си не пътувах никъде, стояхме си само у дома. Дори езерото Мичиган видях едва когато станах тринайсетгодишна. Всъщност не сме карали истинска почивка, ако не се смятат една-две екскурзии до Уисконсин.

Тя се усмихна.

— Лятото за мен означаваше училищна ваканция. Тогава навличах шорти и тениска и по цял ден търчахме из града с Кати Ъруин и Хайди Еверхарт. Купувахме си разни дреболии от дрогерията, гледахме един и същ филм по няколко пъти, разполагахме се на предната веранда на семейство Еверхарт и играехме на карти…

— Мммм, разказвай още — изрече неясно Рос.

— Няма нищо особено за разказване — отвърна Лесли. — Беше толкова спокойно детство. Нищо не се случваше. Така поне ми е останало в съзнанието. Може би защото оттогава станаха толкова много събития. Сякаш нямаше нито миг скука, откакто завърших колежа.

Рос мълчеше. Тя стисна ръката му.

Пред погледа й премина трескавата картина на живота й като голяма. Първо „Огълви, Торп“ с вечно мрачния и подозрителен Бъд Оуънс и нейния отчаян гамбит, свързан с преустройството на „Орора Лайфстайлс“. Никога нямаше да забрави как трескаво бе проучвала живота на Бартън Хатчър и безумния си план да се преобрази като обичната му починала съпруга, за да го спечели на своя страна. Беше изненадана, когато планът й се оказа успешен, и направо шокирана, когато кампанията по преустройството на „Орора Лайфстайлс“ докара на компанията милиони долари и направи Лесли знаменитост.

След тази първоначална победа животът й се превърна в трескава последователност от предизвикателства, всяко следващо още по-амбициозно от предишното. Тя гледаше как талантът й се разгръща с натрупването на опит и бе започнала да се мисли за истинска жена, вече достатъчно зряла да управлява собствената си съдба.

Колко измамен се оказа този неин образ. Емоционално тя бе като момиченце, изгубено в гората, на светлинни години от действителното познание за самата себе си. И точно в онзи момент, когато преливаше от погрешни представи за собствената си същност, на сцената се появи Тони Доранс.

Тони напълно обърка живота й и го отклони в съвсем различна посока, която в крайна сметка я отведе при мъжа, когото сега държеше в обятията си. Какви изненади ни поднася животът, помисли си тя. И най-голямото нещастие, което ни е сполетяло, може да се окаже за добро, което осъзнаваме години по-късно. Дори може би никога…

По някакъв абсурден начин тя трябваше да благодари на Тони за Рос. Никога нямаше да го срещне, ако не бе последвала така отчаяно и безнадеждно своя син до Лонг Айлънд. От Тони през Тери към семейство Байър съдбата я бе отвела при Рос Уилър.

За миг тя се замисли за неочакваното завръщане на Тони в живота й предната година. Все още не й се вярваше, че е истина. Всичко около тази история изглеждаше толкова изкривено, толкова погрешно. Не виждаше какъв бе смисълът животът й да направи пълен кръг и отново да пресече пътя на Тони. В това нямаше никаква поетична справедливост, никаква хармония или правота. И досега гледаше на този внезапен завой в жизнения си път като на безумие, на нещо сбъркано. Това бе някаква грешка на боговете, гънка в плаща на съдбата.

Тя сведе поглед към Рос и погали оредяващите му бели коси. Изглеждаше повече от всякога като старец. Но бе нейният старец. Тя се усмихна на уместността на познатия израз. Да, когато срещна Рос, съдбата я дари с нова опора в живота. Може би не точно живота, който бе виждала в мечтите си, но все пак добър живот. Чувстваше се обичана заради самата себе си от човек, когото уважаваше и на когото имаше пълно доверие. Живот, заради който си заслужаваше да жертва много.

В този момент в съзнанието й изникна едно друго лице и тя трябваше да положи усилие, за да го прогони. Даде си сметка, че ако обстоятелствата се бяха стекли по друг начин, тя нямаше да седи под това дърво с Рос Уилър. Щеше да бъде далеч, омъжена за Джордан Лазаръс и може би щеше да си мисли весело, че криволичещата пътека, по която бе поела след детството, я бе отвела до Джордан, голямата любов в нейния живот; мъжът, спечелил сърцето й от мига, в който го бе видяла за пръв път, и комуто щеше да принадлежи завинаги. Колко успокояваща и удивителна щеше да бъде подобна мисъл! Като Пепеляшка накрая в обятията на своя прекрасен принц, тя нямаше да може да се освободи от чувството, че всичко е твърде хубаво, за да бъде истина.

Но не биваше да мисли за това, не биваше да мисли за Джордан. Не и ако искаше да бъде щастлива и да стъпва на земята. Джордан бе дошъл от друг свят и я бе пренесъл там с любовта си. Буквално я бе накарал да полети. Времето, прекарано с него, й се струваше като мит, преливащо от щастие, което бе твърде красиво, за да е истина.

Джордан завинаги щеше да остане в душата й, скрит в едно тайно кътче, в което тя не желаеше да надзърта. Всеки път, когато, видеше поредните материали в пресата за Джордан, съпругата му и бебето, за неговата всеотдайност към проекта за преустройството на градовете и непрестанно нарастващата му слава, тя неизменно извръщаше поглед като от нещо, което бе твърде болезнено или твърде чуждо, за да я вълнува.

И въпреки това Джордан бе в сънищата й почти всяка нощ. Приемаше най-различни образи — най-често на непознати мъже, на баща й или на Рос, понякога нейният собствен, но винаги си беше той. Когато се събудеше, тя си спомняше съня си и го разпознаваше въпреки преобразяването. После го изтласкваше от съзнанието си и се обръщаше към деня, който й предстоеше.

Такъв е животът, помисли си тя. Жената трябва да освободи мислите си от Прекрасния принц, ако се надява да живее на този свят, а не да бъде съкрушена от него. Нека остане в сънищата, ако е необходимо. Може би там му беше мястото от самото начало.

С тази мисъл тя се усмихна и сведе поглед към съпруга си.

Рос вдигна поглед и видя нежността и любовта в очите й.

Знаеше, че тя си мисли за нещо тайно. Много пъти през време на болестта си, а и преди това, той бе виждал това изражение на лицето й. Сякаш бе някъде далеч и трябваше да се върне при него със смело усилие на волята и сърцето си.

Рос никога не бе изпитвал ревност по тази причина. Знаеше, че тя не му принадлежеше изцяло, но това само правеше любовта му към нея още по-болезнена. Онази част от себе си, която му бе посветила, бе много повече от всичко, на което се бе надявал или за което бе мечтал за себе си. Преливаше от щастие само при вида на това красиво и загадъчно лице.

Той разбра, че техните усилия да направят дете, бяха обречени от самото начало. Не защото той бе по-стар, нито заради болестта му. Причината бе по-дълбока. Лесли му бе дала всичко, на което бе способна, но останалото не й принадлежеше. А само в онова невидимо кътче можеше да бъде заченато тяхното общо дете.

Той го прие. Трябваше да й бъде благодарен, че бе жертвала толкова много заради него и да й се възхищава за упоритостта, с която се мъчеше да се откъсне от призрака, какъвто и да е той, в сърцето й, да се отдаде на Рос — за добро или за зло, докато…

Както си разсъждаваше над тази мисъл, светът под него внезапно се преобърна. Той отвори широко очи, за да намери Лесли, но тя беше изчезнала. Дървото беше изчезнало, пасището също. Той стоеше в майчината кухня и беше малко момче. Нещо къкреше на печката.

Майка му разбърка бързо тенджерата и измърмори: „За бога, сто пъти го помолих да я оправи. — После се обърна към Рос. — Миличък, бързо ми донеси ръкохватките“.

Той се обърна, но сега и кухнята бе изчезнала. Той беше на някакъв влак. Вървяха между вагоните и той погледна към пукнатината в металния под. Виждаше как земята профучава под тях. Беше замаян и ужасен. Помъчи се да извика, но гласът му не излезе. Натрапчив мирис на изгорял мазут изпълни ноздрите му.

После този мирис изчезна, заменен от острия аромат на солена вода. Чу виковете на морските птици. Океанът бе навсякъде около него. Вълната го издигаше все по-високо и по-високо.

Свирепа болка заля черепа му. Знаеше, че вълната го носеше вън от самия него към нищото. Болката бе непоносима.

Земята се въртеше бясно. Той беше готов да се предаде на този шемет, само за да се отърве от болката, ако не беше съзнанието, че остави ли се да бъде отнесен, повече никога няма да види Лесли.

Затова направи страхотно усилие и се опълчи с последните остатъци от силата си срещу самия свят, срещу вълната. Докато се бореше, някъде дълбоко в него се надигна стон и се устреми навън.

Силите му се изчерпваха и вече щеше да се предаде, когато в един безценен миг светът отстъпи, завъртя се обратно около оста си и го върна в началната точка. Лесли беше там и го гледаше.

Обичам те.

Думите прозвучаха в сърцето му, но устните му вече бяха студени.

Последното, което видя, бе лицето й.