Елизабет Гейдж
Интимно (31)

30

На 10 юни, докато беше на гости у една съседка в Уебстър, щат Пенсилвания, Мег Лазаръс припадна.

Веднага я откараха в местната болница. Когато пристигна, дишаше с усилие, бе пребледняла, почти нямаше сили да ходи и бе вдигнала висока температура.

Незабавно съобщиха на Джордан. Състоянието на Мег не позволяваше да я транспортират до университетската клиника във Филаделфия, където той й бе уредил лечение преди година, когато бе получила подобна, макар и по-лека криза. Затова Джордан извика в Уебстър най-добрия кардиолог от Филаделфия, доктор Джаф.

Джордан съобщи на Барбара, която знаеше за заболяването на Мег и си даваше сметка, че той може да отсъства няколко дни, дори седмица. Обади се и на Лесли, за да й съобщи за случилото се. После отлетя директно за Уебстър и пристигна само четири и половин часа след кризата на Мег.

Доктор Джаф бе вече там и го чакаше в сестринската стая, в същия коридор, където бе стаята на Мег.

Двамата си подадоха ръце.

— Как е тя? — попита Джордан не без тревога.

Лекарят се намръщи.

— Изглежда, е имала нов пристъп на бактериален ендокардит. Страхувам се, че този път е по-тежко от миналия. Увредената клапа отново се е инфектирала и сърцето не изтласква достатъчно кръв. Ще се увериш сам, че симптомите са подобни на миналогодишните.

— Какво реши да й дадеш? Антибиотици?

Лекарят тъжно се усмихна на познанията на Джордан и кимна.

— Този път доста високи дози. Освен това на определени интервали взимаме кръвни проби. Добавих кортизон, за да се опитам да овладея нещата. Повярвай ми, Джордан, правим каквото, можем.

Когато Джордан влезе в стаята на Мег, бе поразен. Трябваше да крие вълнението си. Никога не беше изглеждала толкова лошо. Беше смъртнобледа и й бяха сложили кислородна маска. Очите й изглеждаха огромни. Имаше леки подкожни кръвоизливи по ръцете и врата — лекарят му бе казал, че това са симптоми за сърдечна недостатъчност.

— Как си, сестричке? — поздрави я Джордан, като застана до нея и взе ръката й.

Тя едва му се усмихна и прошепна:

— Средна работа, както казваше чичо Сид.

Джордан седна на края на леглото й. В него се надигаше цяла вълна от чувства, в която яростта от собствената му безпомощност се бореше с почти детински страх, че най-любимото му същество може да го напусне.

„Каква ирония на съдбата! — мислеше си той. — Джордан Лазаръс, човекът, чието лице не слизаше от кориците на медицинските списания като спасител на сърдечноболни, не бе в състояние да спаси собствената си сестра, при положение, че Мег бе единствената причина за интереса му към сърдечната терапия.“

„Х-Спан“, който бе толкова ефикасен срещу атеросклерозата, бе напълно безпомощен при възпаления на сърдечната клапа, както в случая на Мег. Джордан отдавна бе осъзнал това, още когато започна да се интересува от проблема, във връзка с научната работа на Лио Камински. Още тогава му беше ясно, че няма да може да спаси Мег. Но се самозаблуждаваше, казвайки си, че работата му донякъде е свързана с болестта й и може с нещо да помогне.

Сега той виждаше, че Мег бавно умира. Беше толкова по-слаба и по-бледа от миналата година! От хубава и крехка млада жена постепенно се превръщаше в някаква сянка. След година може би нямаше да я има.

Той се наведе, целуна я по бузата и хвана ръката й. Когато тя обърна към него изпитото си лице, очите й светеха.

С голямо усилие на волята той потисна мъката си и бодро й заговори:

— Добре ли се грижат за теб?

— Прекрасно, както винаги — отвърна тя, без да изтегля ръката си от неговата. — Дори по-добре, отколкото у дома.

Той знаеше, че не му казва истината, понеже мрази болниците повече от всичко на света. Стисна ръката й.

— Е, доктор Джаф казва, че скоро ще те изпишат. Говорих с Луиз. Тя казва, че у дома вече не могат да се оправят без теб. Чакат те.

Тя се усмихна на шегата му.

После очите й станаха по-сериозни. Той чувстваше как го изучават и се опитват да надникнат някъде дълбоко в него, как търсят нещо друго иззад видимата му болка и тревога.

— А ти? Струваш ми се различен.

Джордан изправи гръб, сякаш да се защити.

— В какъв смисъл различен?

Мег вдъхна дълбоко през кислородната маска. За миг очите й станаха безжизнени. После отново ги съсредоточи върху него. През болката й се четеше някогашната й обич към него. Погледът й го галеше.

— Изглеждаш, сякаш някой току-що ти е казал какво ще получиш за Коледа.

Джордан се усмихна. Спомни си как като малки двамата с Мег заедно очакваха Коледа. Дори тогава тя го разбираше толкова добре, че винаги знаеше какво най-много му се иска.

Сега старата й интуиция й помагаше да види промяната, настъпила у него през последните седмици. Беше невъзможно да се укрие от нея.

— Е, днес спечелих половин милион долара — каза той. — Може би това ми е повдигнало настроението.

Това напомняне на старите дрязги между тях имаше за цел да я отвлече. Но не помогна.

— Не ме занасяй. Познавам брат си много добре.

Джордан въздъхна. Точно това и очакваше. Не бяха минали и две минути, откакто беше в стаята, а тя вече бе прочела всичко в душата му. Възхищаваше й се, че го познава толкова добре. И беше благодарен, че на света има някой, който го познава толкова добре. Погледна я за миг в лицето и сякаш откри в него прилика със себе си. Чувстваше как в нейните вени тече неговата кръв и й позволява да чете в сърцето му като в отворена книга.

Но той не можеше да й каже истината за Лесли. Не още и не тук. Нямаше да е честно, след като Барбара го очаква само на сто и петдесет мили оттук.

Когато името на Лесли премина през съзнанието му като любовна песен, по устните му пробяга усмивка. Той стисна ръката на Мег. Чувстваше се като ученик.

Мег го гледаше внимателно с призрачните си очи.

— Нещо съвсем отскоро, нали?

Той погледна встрани. Държеше ръката на умиращата си сестра и мислеше за Лесли — първата жена, която наистина бе обичал, и сърцето му се изпълваше с мъка и радост. Духовната връзка между тези две жени бе толкова силна, че той сякаш виждаше Лесли, отразена в очите на Мег.

Мег почувства вълнението му и му се усмихна.

— Радвам се за теб. Ти заслужаваш нещо друго. Нещо наистина хубаво.

Джордан въздъхна. Беше му тежко, че не е в състояние да й каже истината. Мег познаваше Барбара и я харесваше. Винаги се държеше, сякаш вярва, че бракът му с Барбара е щастлив. Някак не можеше сега да й съобщи гордо тук, в болницата, че е срещнал друга жена и че се готви да напусне Барбара. Просто не можеше.

Нито пък можеше да скрие от нея ликуването в сърцето си, което невероятно и болезнено се смесваше с мъката му от нейното състояние.

Говориха в продължение на половин час, заобикаляйки темата като някаква преграда, която им пречеше, за да се разберат. Бе изморително и за двамата, но най-вече за Мег. Скоро тя съвсем се измори и й се доспа.

— Трябва да тръгвам, Мег! — каза той. — Доста поговорихме и ти си изморена. Утре сутринта ще дойда пак.

Той понечи да стане, но тя се вкопчи в ръката му и го задържа.

— Джордан!

Името му в устата й го стресна. Обръщаше се към него така само когато се касаеше за нещо много сериозно.

— Кажи, Мег.

— Щастието не идва често — започна тя, гледайки го изпитателно. — Понякога каца на рамото ти само веднъж. Заслужава си да се бориш за него. Заслужава си да правиш жертви.

— Знам! — каза той.

Тя стисна ръката му по-силно, сякаш не я бе разбрал, а може би се опитваше да не я разбере.

— Вече си жертвал достатъчно за щастието на другите — продължи тя. — Време е да помислиш за собственото си щастие. Ще го направиш ли? Ще го направиш ли заради мен?

Джордан почувства, че очите му се насълзяват. Сестра му знаеше, че краят й наближава. Цял живот се бе опитвала напразно да го отклони от упоритата гонитба на успеха, а той й се бе съпротивлявал. Сега чувстваше, че той е намерил изход от клопката, в която сам бе поискал да влезе. Искаше да му даде смелост, за да направи решителната стъпка. Но собствените й сили бързо се стопяваха. Тя го погледна умолително. Ръката й отслабваше в неговата, главата й падна назад върху възглавницата.

— Да — прошепна той до самото й ухо. — Ще направя както ми казваш. Вярваш ли ми?

Ала Мег бе вече в безсъзнание. Не можеше да го чуе.

Когато Джордан излезе от стаята, очите му бяха пълни със сълзи. За щастие в коридора нямаше нито сестри, нито пациенти и никой не го видя.

Той остана още половин час с доктор Джаф, после се качи в колата и отиде в къщата на родителите си. Целуна майка си и Луиз, които напразно се опитваха да го накарат да хапне нещо. Легна си рано.

Главата му бучеше. Мозъкът му бе като притъпен от мисли за Мег и за Лесли. Лицата им бяха пред очите му. От три часа се мъчеше да заспи. Лицето на Мег ставаше все по-неясно, но го викаше с още по-голяма изразителност и красота. Лицето на Лесли се приближаваше все повече и повече и зашеметяващо го привикваше към живота. Той се измъчваше, че обичайки Лесли така всеотдайно, захвърляйки всичко останало заради нея, изменя на миналото и на болката си. Но Мег, хубавата и нежна Мег го караше да живее точно този нов живот, въпреки че самата тя бавно се отдалечаваше от него. Никога не се бе чувствал така разкъсван, така щастлив, така отчаян.

Най-после, изпълнен с очакване да види сестра си отново на следната сутрин и любимата жена след няколко дни, Джордан заспа.

 

 

Когато Лесли разбра, че Джордан ще отсъства няколко дни, тя се възползва от случая, за да посети набързо баща си.

Том Чембърлейн не беше виждал дъщеря си от почти шест месеца и много се зарадва. Посрещна я на летището със старата си кола — същата, по която тя толкова бе работила, и я откара до вкъщи по правите, безкрайни, порозовели от ранния залез полски пътища.

— Колата вози добре! — усмихна се тя. — Но все пак една настройка няма да й навреди.

— Както и на мен — пошегува се баща й. — Ние двамата много си приличаме. Не сме вече млади, но не се даваме.

Лесли се усмихна. Татко й си беше все същият, въпреки че беше още посивял и оплешивял. Очите му блестяха от радост, че вижда отново дъщеря си. Изглеждаше изпълнен с енергия. В негово присъствие Лесли се чувстваше по-сигурна. Неотдавнашните събития така бяха преобърнали всичко в живота й, че познатото лице на баща й и непоклатимата му любов й действаха като успокоително и същевременно ободрително лекарство.

Но това посещение не се оказа толкова лесно, колкото Лесли очакваше. Първата вечер тя говори на баща си за „Уилър Адвъртайзинг“, повтаряйки това, което вече му бе писала в десетина писма: че в малката агенция й харесвало много повече, отколкото в голямата, конкурентоспособна „Огълви, Торп“, че Рос Уилър бил прекрасен началник, че другите момичета в службата й били много приятни, че било много по-приятно да познава всички дребни подробности по работата в една малка организация, отколкото да се губи в безличното множество на някоя огромна агенция.

Том Чембърлейн слушаше всичко това с усмивка. Виждаше, че Лесли е щастлива. Очите й възбудено искряха и това го озадачаваше. Той знаеше, че в миналото тя му е спестила някои мъчителни факти от живота си. Тази вечер подозираше, че крие от него нещо много положително, нещо, което ще го направи щастлив. Чудеше се кога ли ще му го разкрие.

На следната вечер излязоха да вечерят в „Хилтоп“ — популярен ресторант на около двайсет мили от Еликот, където сервираха бифтеци и рибни специалитети. Том Чембърлейн си облече най-хубавите панталони и риза и си сложи тънка вратовръзка. Лесли бе с дълга памучна пола, копринена блуза и изумрудената огърлица, подарена й от Джордан. Настроението беше празнично, но тя не можеше да събере смелост да каже на баща си причината за щастието си. Вместо това повтаряше старата история за смяната на работата си и за удоволствието от новия си, по-спокоен живот.

Дълбочината на измамата й създаваше нещо като преграда между тях, която й пречеше да се отнася с него както някога. Малкото момиченце в душата й искаше да избяга от бурния, изнервящ живот и да се сгуши в таткото от миналото, таткото, който така нежно я бе закрилял през детските й години. Но сега това беше невъзможно. Тя бе жена, имаше свои проблеми и свои тайни. И тези тайни я караха да скъса завинаги с миналото.

Най-лошото бе, че ставаше още по-трудно да избяга от кашата от лъжи, която бе забъркала, понеже животът й се бе променил, бе поел в невероятна посока, която поставяше под въпрос всичките й предишни схващания. Любовта й към Джордан Лазаръс поставяше на втори план кариерата й в рекламата, както и всичко останало в сърцето й. Тази последна тайна, която пазеше от баща си, просто пареше на устните й.

По пътя на връщане от ресторанта тя най-после се престраши.

Пътуваха с колата към къщи по тъмния полски път фаровете изпращаха ярките си снопове напред по шосето и царевичните поля от двете му страни. От време на време очите на някой заек или друго животинче проблясваха пред тях, после се скриваха в храстите наоколо.

Том погледна към дъщеря си. Тя се усмихваше нещо в себе си.

— За какво мислиш?

— Гледах фаровете — отвърна тя. — Когато бях малка и отивахме на гости у леля Алис или у Чет и Каръл, и после се връщахме вкъщи по тъмно, си мислех, че тези фарове са вълшебни. Начинът, по който пробиваха тъмнината… Мислех си, че ако поискат, са в състояние да осветят целия свят. Сякаш нищо не можеше да им убегне.

Баща й кимна. Не беше навикнал на абстрактно мислене, но се възхищаваше на способността на Лесли да се изразява с поетичен копнеж. Беше си такава още от малка и това й качество, заедно с невероятния й ум, бе неразделна част от нейния характер.

— Всичко, което заобикаля възрастните, често изглежда вълшебно на малките деца — каза той. — Ти имаше богато въображение и не бих се учудил, ако целият свят ти се е струвал вълшебен.

Тя се облегна назад, умилена от разбирането му. В този момент всички изкуствени прегради между тях изчезнаха. Той все още бе нейният баща, все още я познаваше донякъде най-добре от всички. Докато Том Чембърлейн бе на този свят, тя никога нямаше да се чувства самотна.

С тези мисли в главата тя заговори:

— Татко!

Той се обърна към нея.

— Да, мила? Какво има?

Гледаше я с очакване.

— Татко, аз имам приятел.

Том Чембърлейн се колебаеше. В този миг Лесли чувстваше, че той се досеща за всичко, което се е случило през изминалите години, може би дори за истинската причина за напускането й на „Огълви, Торп“. Чувстваше как той внимателно наднича в тайните й, точно както фаровете, които тогава й се струваха вълшебни, хвърляха победната си светлина сред тъмното поле и оголваха всичко пред себе си. Той дори може би виждаше повече, дори може би виждаше всичко.

Вече пристигаха. Той сви по покритата с чакъл алея, спря колата и прегърна Лесли.

— Толкова съм щастлив! Толкова съм щастлив, миличка!

В гласа му се чувстваше облекчение, сякаш знаеше, че в миналото е страдала от любов и сега пред нея се открива нова възможност.

Тя промълви, с лице до гърдите му:

— Аз също.

Той с обич я погали по рамото.

— С теб ли… работи?

Тя поклати отрицателно глава.

— Запознахме се по работа. Той е… той работи другаде.

Баща и се усмихна.

— Откога го познаваш?

— О!… Не много отдавна. От няколко месеца.

Тя започна да чувства, че лъжите, които я отделяха от баща й, постепенно се стопяват. Той й задаваше естествените въпроси, които всеки баща задава на дъщеря си, когато му съобщи, че е влюбена: „Кой е мъжът?“, „Какво работи?“, „Как се казва?“.

Тя не можеше да му каже повече подробности. Беше влюбена в известен мъж. Женен мъж.

— Кога ще се запозная с него? — попита той.

— О, още е рано — отвърна тя, облягайки се назад. — Още не сме… стигнали дотам. Но се надявам, че ще бъде скоро. Наистина. Сигурна съм, че ще го харесаш, татко. Той е прекрасен човек. И…

„И ме обича“. Думите дойдоха бързо до устните на Лесли и застинаха там. Тя просто още не можеше да ги произнесе.

— Вярвам ти! — каза баща й. — С нетърпение очаквам да се запозная с него. Но няма защо да бързаме. Аз мога да чакам. Щом ти си щастлива, миличка.

— О, щастлива съм! — извика тя. — Наистина съм щастлива! Никога не съм била толкова щастлива!

Той отново я прегърна.

— Мога да видя това дори и без очила. Отдавна не си изглеждала така, Лесли!

Тя кимна замислено. После каза:

— Да, знам.

Той дълго я гледа, мислейки за разстоянието между тях и може би за тайните, които се криеха в думите й. После хвана ръката й и я стисна. Тя му бе благодарна. Оставаха още неизречени неща, но любовта му все още можеше да я открие и да я стопли въпреки всичко.

Той излезе от колата. Тя го последва в къщата. Звуците от тъмното нощно поле я викаха отвсякъде, сякаш й казваха „Добре дошла“.

 

 

Докато Лесли и баща й влизаха в тихата къща в Илинойс, а Джордан седеше на стола и гледаше спящата си сестра в болничната стая в Пенсилвания, Барбара Лазаръс седеше на обширния диван в манхатънското си жилище.

На ниската масичка пред нея имаше пръснати снимки. Пликът, в който бяха пристигнали, се валяше на пода.

Барбара не гледаше снимките. Седеше, облегната назад, и мислеше. Изведнъж затвори очи. За миг се заслуша в шума от града отдолу — бръмченето на минаващ по алеята камион, внезапното просвирване на клаксон, приглушеното подвикване на минувач. И, разбира се, концерта на сирените, които в дисонанс си пригласяха от тъмнината на многолюдния, опасен остров.

Барбара се чувстваше необичайно спокойна. Радваше се на самотата си. Въпреки че през последните години самотата все по-малко й понасяше, тя все още й бе необходима, за да мисли трезво и да се съсредоточи както някога, когато се криеше в стаята си от баща си и се опитваше да се изолира от живота си с него.

Тя си пое дълбоко дъх, после още веднъж. Отвори очи и изправи гръб. Шумът от града се стопи. Цялото й внимание се насочи към снимките на масичката пред нея.

На някои от тях бе мъжът й.

На някои от тях — малко момче.

Но всички сякаш се обединяваха от една-едничка тема — образът на Лесли Чембърлейн.