Елизабет Гейдж
Интимно (44)

43

Джонсънвил, щата Лонг Айлънд

Лесли сънуваше.

Намираше се на някакво тъмно място. Беше дошла тук с баща си, но после внезапно го беше загубила. Викаше го непрестанно… Татко! Татко!… Но той не отговаряше.

Странно, въпреки това тя го виждаше някъде пред себе си. Тъмнината не го поглъщаше. Беше сигурна, че и той я вижда. Но не й отговаряше. Просто я гледаше втренчено, слушаше мълчаливо отчаяните й викове, сякаш ги чуваше, но не можеше или не искаше да отговори. Протегна ръка към него, но той не я пое.

Усети как потъва в земята като в плаващи пясъци. Сега баща й беше над нея, гледаше я с безразличие и дори не помръдваше, за да я спаси. Тя го викаше по име, но той се отдръпна с тъжен и уморен поглед.

— Татко! — изкрещя тя отново. — Татко! — Той вече почти не се виждаше. Земята я погълна и в този миг той се извърна равнодушно.

Татко! Татко! Татко!…

Лесли се сепна и се събуди. В ушите й още отекваха собствените й стенания. Беше плувнала в студена пот. Сънят продължаваше да я обгръща с непоносимото чувство за изоставеност. Крайниците й сякаш се бяха вледенили.

Един дълъг миг тя лежеше, вперила поглед в тавана, уплашена като дете. После започна да идва на себе си и осъзна къде се намира.

Усмихна се и се опита да се отърси от съня си. Беше си тя в края на краищата. И светът си беше предишният. И съвсем не беше сама.

Едва сега си даде сметка защо се беше събудила. Някой леко я дърпаше за ръката. Тя се обърна на другата страна. Рос беше там и я гледаше с безпомощен и загрижен поглед.

Опитваше се да каже нещо. Виждаше какво усилие му струва.

— Ммм… лош сън? — успя да каже той накрая.

Тя го прегърна и го целуна.

— Да. Сънувах кошмар, но сега съм добре.

За миг се сгуши в него, чувствайки топлината на тялото му, докато той я галеше с несигурна ръка. Тя отговори на ласката му и го целуна по бузата.

— Вече съм добре. Ти спа ли?

Той кимна и успя да се усмихне закачливо.

— Ммм… като пън.

С треперещи пръсти поднесе ръцете й към устните си и ги целуна. Разбра по очите му, че иска да й каже нещо, нещо ласкаво. Но думите не му се подчиняваха. Затова просто изпрати любовното си послание с поглед. За тях това бе нова форма на общуване, наложила се след инсулта му.

Лесли му се усмихна в отговор. После усети познат мирис и разбра, че през нощта се е подмокрил.

— Веднага се връщам.

Отиде и взе тоалетните кърпи, за да го избърше. Махна найлона и пелената. Не беше ходил по голяма нужда. Усети облекчението му. Той все някак понасяше унижението да намокри панталоните си, но не и да се изтърве като безпомощно бебе.

— Искаш ли да отидеш сега?

Той изглеждаше смутен. Устата му, все още леко изкривена надясно, се сгърчи в усилие да изрече думите.

— Да, струва ми се — отвърна той накрая.

Тя му помогна да стане от леглото и го отведе до банята. Той се движеше несигурно и трябваше да се подпира на ръката й, но все пак стигна със собствени сили. Това беше моделът, който бе успял да усвои след дълга работа със своя рехабилитатор и благодарение на невероятния си кураж. Вече много неща можеше да прави сам. Движеше се твърде бавно, но се справяше.

Когато Лесли го остави до вратата, той се усмихна отново. Но тя съзря в очите му мъчителната болка и униние, които се бяха появили там още от първия ден след удара и оттогава никога не изчезваха напълно. Тя се питаше дали това изобщо щеше да стане някой ден. После си каза, че в деня, когато наистина се почувства добре, този поглед, изразяващ вътрешна болка, ще изчезне.

Остави го в банята и сложи кафето на котлона. Приготви закуската и се върна в спалнята да му помогне да се облече, когато излезе от банята.

Двамата имаха сложно ежедневие, изградено в резултат на шестмесечна практика. Рос вършеше всичко, с което можеше да се справи сам — вадеше дрехите си от чекмеджетата и гардероба, обличаше си ризата, сядаше и си обуваше чисти слипове, като бавно ги вдигаше над глезените. Лесли се намесваше само когато той не можеше да довърши съответното действие. Той се изправяше и тя вдигаше догоре гащетата му, помагаше му да си обуе панталоните и да си закопчае ризата. Вече можеше сам да си дърпа ципа. Рядко й се налагаше да му помага за вратите. Естествено, шофираше вместо него, но това беше неизбежно. Когато излизаха, Рос носеше чехли или мокасини, тъй че нямаше връзки за връзване.

Лесли вървеше до него, докато Рос бавно напредваше към кухнята, наблюдаваше го от половин метър, докато той си дърпаше стола, за да седне, и го оставяше сам да разгръща вестника, с което той се справяше доста бавно, но успешно.

Наля му кафето и с крайчеца на окото си продължи да го наблюдава как с усилие добави сметана и захар с неуверени пръсти и внимателно го разбърка.

Докато яйцата се варяха, тя се върна на масата и видя как той повдигна вежда по познатия начин. Сочеше някаква дума във вестника.

Тя ласкаво докосна рамото му, когато се надвеси над него, за да погледне какво иска да й покаже, и после изрече:

— Сблъсък.

Видя как челото му се сбърчи. После очите му се проясниха.

— Конфронтация — каза той.

— Ето това е — усмихна се тя.

— Ммм… знаех си.

Лесли бе предпочела да го подсети, а не да му произнесе направо думата, която му се изплъзваше. Това беше игра, която тя бе съгласувала с лекаря на Рос. Така поддържаше мозъка му активен, предизвикваше го да се напряга, доколкото му беше възможно, да мисли, а не просто да го измъква от затруднението.

Тази стратегия доведе до резултат. Интелектът на Рос бе все така жив, въпреки пораженията, които инсултът бе нанесъл на неговите когнигивни умения. Бе съхранил и чувството си за хумор. Почти винаги, когато молеше за помощ или я приемаше, той го правеше с шега, за да покаже превъзходство над собствената си немощ и да помогне на Лесли да се отпусне.

В този тежък и мъчителен период Лесли бе започнала да уважава и обича Рос повече от всякога. Онзи Рос, за когото се беше омъжила, макар и влюбен в нея, си беше обикновен човек. А мъжът, който се появи след това тежко изпитание, каквото представляваше инсултът му, бе несломим, изключителен.

В началото, веднага след удара, в очите му имаше само болка, смущение и гняв. Но той бързо се съвзе и се зае да се възстановява колкото се може по-скоро. Работеше усилено, както изискваше от него взискателният рехабилитатор. Често изненадваше Лесли и дори самия себе си, като вършеше, казваше или разбираше неща, които само дни преди това бяха изглеждали немислими.

Благодарение на изключителната му интелигентност, съчетана с достойнство и изобретателност, Рос бе способен да изрази само с очи много фини нюанси на чувствата, дори когато думата, която искаше да използва, не му идваше наум, или действието, което се опитваше да извърши, не му беше по силите. Неговата потиснатост се уравновесяваше с дързък хумор и нежност, която разтапяше сърцето на Лесли. В това време на крайна нужда той бе развил достойнство, което я караше да го обича още повече и наистина я направи безразлична към дребните неудобства, причинени от неговото състояние.

Естествено, тя така и не можа напълно да убеди Рос в това. Той се срамуваше от немощта си. Мъж от старата школа, той беше изключително чувствителен към собствената си мъжественост. Настоящата му безпомощност го ожесточаваше. Той се беше омъжил за Лесли, за да се грижи за нея, да я закриля. Вместо това се беше превърнал в някакво дете, за което тя трябваше да се грижи. Когато му помагаше да се облича, когато го подсушаваше, обясняваше му някоя непозната дума или го караше някъде с колата, тя по-скоро изглеждаше като майка, отколкото като съпруга. Това изобщо не подхождаше на Рос, тъй като той се виждаше като неин мъж и покровител. Искаше да й осигури щастлив дом и семейство, да я дари с дете.

От всички мъки, разбира се, най-ужасна бе неговата импотентност.

След закуска тя му помогна да си облече палтото и запали колата. Закара го до болницата и го остави пред вратата на центъра за рехабилитация, където неговият терапевт, едно сърдечно момиче на име Бетси, го очакваше.

Доскоро Рос настояваше да върви сам от паркинга на болницата, но откакто времето застудя, реши, че е по-добре Лесли да го оставя пред вратата, отколкото да я кара да прави този дълъг преход заедно с него — преход, мъчително бавен и за двамата.

Лесли го целуна за довиждане.

— Приятно прекарване — пожела му тя с нотка на ирония.

— Ти без съмнение… ммм… знаеш как да засегнеш един мъж — каза той, намеквайки за мъките, които изживяваше всеки ден в рехабилитационния център.

— Ще дойда в три — каза Лесли.

Проследи го с поглед как самичък затваря вратата и влиза, придружен от Бетси. За миг прозря какво бе направил инсултът от нейния съпруг. Той изглеждаше като старец, който се влачи жалък до младата енергична рехабилитаторка, момиче на двайсетина години. Лесли бързо прогони тази картина от съзнанието си и я замени с познатия образ на Рос като силен, привлекателен мъж, който просто в момента не бе разположен.

С този образ в мислите си, тя излезе от паркинга и се насочи към „Уилър Адвъртайзинг“. Агенцията се намираше на около три километра от болницата. Предстоеше й дълъг ден.

След инсулта на Рос тя бе станала фактическият шеф във фирмата. Въпреки че привидно обсъждаше ежедневните проблеми на бизнеса с него, и че уж реализираше неговите желания, когато даваше нареждания на персонала, реалното ръководство бе изцяло нейно.

По ирония на съдбата, въпреки че през тези шест изтощителни месеца нямаше време да мисли за себе си, тя бе намерила умствена енергия да ръководи бизнеса и да го усъвършенства. Създаде нови стратегии за наличните клиенти и намери начини да разшири клиентелата. Обнови офиса, нае двама помощници и пусна няколко обяви за агенцията в местния вестник.

Съзнанието, й бе пренапрегнато, изпълнено с творчески мисли и идеи, необходими да подпомогнат Рос и неговия бизнес, без изобщо да помисли за себе си. Живееше само с неговите проблеми. Но в същото време още отпреди удара на Рос не си беше купила нито една блуза, нито един чифт нови обувки. Имаше неотложна нужда от бельо, грим и дори нови чорапи. Но бе твърде погълната да помага на Рос, за да мисли за собствената си външност.

Благодарение на усилията й бизнесът вървеше по-добре от всякога. Тя се опита да скрие този факт или да го омаловажи пред Рос, защото не искаше той да се чувства изместен. Но той бе твърде интелигентен, за да не види доказателства за промените при посещенията си в офиса. Дори и да бе изпитал ревност, по никакъв начин не я показа. Дори напротив — обсипа Лесли с комплименти и уверения колко се гордее с нея.

Лесли все още се наслаждаваше на предизвикателството, което й поднасяше работата. Въпреки всичко двойната задача да поема такива отговорности в офиса и да се оправя с огромното бреме, което представляваше възстановяването на Рос, до такава степен я изчерпваше умствено и емоционално, че в края на деня тя бе напълно изтощена. През последните шест месеца бе отслабнала с близо осем килограма и повечето й дрехи сега й бяха твърде широки. Едва ли тежеше повече от петдесет и два килограма. Чувстваше хлад дори през меките вечери и носеше пуловер из къщата, докато само преди година една блуза щеше да й бъде напълно достатъчна.

Вероятно поради това състояние на непрестанна тревожност тя понякога забравяше разни дреболии. Точно сега например, когато спря колата пред офиса, се сети, че не си е взела от къщи чантата с документите. Беше твърде заета с мисълта да качи Рос в колата и просто я беше забравила.

Обърна колата, излезе на заден от диагоналното пространство и бързо подкара обратно към дома си. Вече наближаваше десет и половина. Щеше да изостане от графика си.

Остави колата на алеята пред къщата и избърза към кухнята. Чантата беше на шкафа, където я беше забравила по-рано. Грабна я и за миг мерна отражението си в огледалото. Изглеждаше бледа като смъртник и косата й беше в ужасен вид.

Въздъхна, качи се горе в банята и я разреса. Имаше наложителна нужда от подстригване. Косата й, винаги накъдрена, сега бе пораснала вече твърде дълга и изглеждаше съвсем безформена.

Тя разреши проблем, като я опъна назад с лента и взе решение по-късно да се обади във фризьорския салон. Сложи лек руж на страните си, угаси осветлението в банята и тръгна надолу. Беше стигнала фоайето и точно завиваше към кухнята, когато прозвуча звънецът на входната врата.

Лесли почти подскочи при резкия звук. Никога не си беше вкъщи по това време на деня. Къщата й изглеждаше като гробница и не можеше да си представи, че някой може да я посети.

Отправи се някак несигурно към вратата. Вдигна секрета и отвори два-три сантиметра, колкото да погледне.

В следващия миг очите й се разшириха.

Без изобщо да е остарял от времето, когато го познаваше, на прага стоеше Тони Доранс.