Елизабет Гейдж
Интимно (39)

38

Джонсънвил, щата Лонг Айлънд

Пролетта на 1978 г.

— Хайде, мравке! Не можеш ли да тичаш по-бързо?

Стиснал ракетата си за тенис, Рос Уилър наблюдаваше как Лесли се опитва да догони топката, която бе изпратил в нейната половина на корта. Движенията на тялото й го изпълваха със сладостен трепет. Дългите красиви крака, слабите, деликатни ръце, които държаха ракетата, бяха истинска поезия. Късата поличка за тенис за миг откри бикините й, което го накара да се усмихне.

Тя не успя да достигне топката. Въпреки че беше двайсет и пет години по-млада от него и във великолепна форма, уменията й все още не можеха да се сравняват с неговите. Като юноша той бе амбициозен, агресивен играч, участник в представителния отбор на гимназията, а после през годините активно бе упражнявал своето хоби. Лесли играеше само за удоволствие и все още не можеше да му бъде равностоен партньор.

Въпреки това благодарение на вродените й умения за спорт, съчетани с инстинкта й да преодолява нови предизвикателства, тя ставаше все по-добър играч. Неведнъж го учудваше, успявайки да догони топка, която според него никога нямаше да достигне, както и с резултатни завършващи удари в моменти, когато той бе убеден, че тя няма сили дори да върне топката.

Не и този път обаче. Тя не успя да я догони, отиде до нея, вдигна я и му я върна.

— Фукльо — подигра му се Лесли. — Не даваш шанс на горкото момиче.

— Четирийсет-петнайсет — обяви той и се приготви да бие мач бол. — Готова ли си, скъпа?

— Както винаги — усмихна се тя. Изглеждаше леко поруменяла и той изчака един миг, за да й даде възможност да си поеме дъх.

После би силен сервиз. Тя трябваше да се хвърли надясно, за да достигне топката, но успя, и я засече високо във въздуха. Той се спусна назад, краката му се движеха ритмично, добре тренирани от дългия опит, и върна с рязък удар. Топката щеше да я удари право в лицето, ако бързите й рефлекси не й бяха помогнали навреме да подложи ракетата си. Успя да върне, след което той насочи топката към средата на задната линия и излезе при мрежата. Завършващият удар не му създаде никакъв проблем. Въпреки всичко тя се опита да догони топката, като залиташе и се смееше.

— Ти победи, безсрамник такъв! — извика през смях, отиде при мрежата, цялата зачервена, и го целуна.

Главоболието, което имаше от сутринта — или от вчера? — за пореден път прониза слепоочието му. Слънцето сякаш го усилваше. Рос не беше свикнал да има главоболие и аспиринът, който глътна сутринта, му беше първият от години. Не му помогна особено, но той реши да не обръща внимание, като си каза, че няма да позволи на някакво си главоболие да му развали скъпоценната събота със съпругата му.

Забрави болката, когато почувства устните на Лесли върху своите. Руменината върху страните й и нежната влага от пот върху ръцете и краката й я правеше почти непоносимо красива.

— Ммм — измърмори той. — Нямам търпение да те прибера вкъщи.

— Там сме с по-изравнени сили — каза тя. — Не мога да се меря с теб на корта.

— Ще се научиш — отвърна той. — Ти все още растеш, а аз съм вече старец. Следващото лято вече няма да мога да ти направя нито една точка.

— Глупости — пресече го тя. — Ако скоро не стана по-добра, ще трябва да си намериш друг партньор. А аз мога да ви събирам топките.

Това беше стар спор, въпреки че бяха женени вече близо две години. Рос често подчертаваше разликата във възрастта им и изразяваше съмненията си, че ще му бъде възможно да върви в крак с Лесли. Тя посрещаше с пренебрежение неговите аргументи и му казваше, че е атлетичен като младеж, мъжествен като козел и че ще живее до сто години.

Вътрешно се притесняваше от прекомерната загриженост на Рос да се поддържа в добра форма. През време на техния продължил един месец годеж, когато Лесли се запозна с цялата многобройна рода на Рос и се сближи с неговите две дъщери, всичко изглеждаше така, сякаш излизаше извън контрол.

Скоро след годежа им Рос започна да посещава един местен салон за културизъм, а вечер излизаше да тича. В началото Лесли не беше наясно, но когато разбра, го попита защо го прави.

— Ти не искаш да си омъжена за старец, нали? — попита я той в отговор. — Освен това моят лекар от години ми разправя, че трябва да съм в по-добра форма.

Не обръщаше никакво внимание на упреците на Лесли, че тя се омъжва заради онова, което представлява самият той, а не за мускулите му.

— Ти не се тревожи за мен. Докато станеш госпожа Рос Уилър, ще бъда нов човек. Тогава ще ми благодариш.

Лесли започна да разбира, че от самото начало на тяхната връзка Рос си е давал сметка, че това е едно неравностойно обвързване на млада жена с възрастен мъж и с болезнена яснота осъзнава факта, че Лесли е почти на възрастта на дъщерите му.

Той очевидно смяташе, че е въпрос на лично достойнство да бъде в добра форма, силен и здрав, когато се ожени за нея. Не искаше тя да става съпруга на някакъв немощен, отпуснат мъж, достатъчно възрастен да й бъде баща.

Може би подозираше, че наскоро Лесли бе имала нещастна и твърде сериозна връзка с много по-млад от него мъж. Вероятно му бе непоносима мисълта, че тя неизбежно ще сравнява неговите застаряващи физически достойнства с мъжествеността на някой много по-близко до собствената й възраст.

Какъвто и да беше случаят и въпреки че изглеждаше твърде нетипичен за човека, когото тя познаваше от три години, Рос упорито продължаваше своите тренировки. Тичаше по пет километра на ден, отказа се от обичайните си бутилки бира в почивните дни, престана да пуши, ако не се смяташе някоя и друга потайна цигара в банята, и отслабна седем килограма.

Лесли приемаше с неохота този спартански режим, но се опитваше да напомни на своя бъдещ съпруг защо възнамерява да се омъжи за него.

— Аз искам теб, Рос — казваше му тя. — Такъв, какъвто си. За бога, няма защо да се превръщаш в супермен, за да ме впечатлиш. Аз вече достатъчно съм впечатлена.

— Толкова ми е приятно да го чуя — отвърна той. — Но не искам да получа херния, когато те пренеса през прага. Тъй че при цялото ми уважение ще стане така, както аз кажа. — И той й отправи най-навъсената си физиономия на началник, за да й припомни кой дава заповедите.

Тя се усмихна и реши повече да не се опитва да го спира. Упоритите му упражнения й изглеждаха забавни и в същото време малко я натъжаваха. Струваше й се абсурдно, че той отрича така ожесточено възрастта си и се опитва да направи всичко, което би вършил един млад мъж. Лично тя смяташе за привлекателни именно възрастта и зрелостта му. Това я караше да се чувства закриляна и щастлива.

И реши, че той ще превъзмогне тази глупост, след като сключат брак.

Нищо подобно. Всеки ден през медения си месец те играеха тенис, голф и плуваха. Според Лесли тенисът беше изтощителен, но плуваше с искрена наслада. А голфът я забавляваше, въпреки че там пък изобщо не я биваше. Просто й беше приятно да ходи по игрището със съпруга си, заедно да нанасят ударите и да го наблюдава как отива да намери своята топка. В самата игра имаше нещо ужасно романтично, когато участниците бяха съпруг и съпруга.

Освен това се любеха.

Любеха се сутрин преди закуска, по обяд след тениса, в късния следобед преди коктейлите и разбира се, всяка вечер, без изключение.

Рос Уилър беше великолепен любовник: нежен, изобретателен и ласкав. Лесли винаги чувстваше особения чар на неговата страст. Тя бе научила много за тялото му — така загоряло, толкова по-стегнато от времето, когато се запознаха — и знаеше как да му доставя удоволствие.

В неговото разбиране и бащинска топлота се криеше нещо особено сексуално. Тя го констатираше с удоволствие и му се наслаждаваше.

И всеки път, когато се любеше с него, тя мислеше за детето му, за тяхното дете. Искаше го повече от всичко на света. И колкото се може по-скоро.

По тази причина Лесли бе особено разочарована, когато през първите шест месеца на своя брак не успя да забременее.

Може би твърде прибързано тя сподели с гинеколога си своите тревоги. Той не сметна, че заслужават внимание.

— Опасявам се, че страдате от някои романтични представи за раждането, скъпа — каза й той. — Зачеването не става по поръчка. Трябва да бъдете търпелива. Не откривам абсолютно нищо у вас, което да буди някакви опасения. Просто оставете събитията да следват своя ход. Тревогата може да ви навреди повече от всичко останало.

Колкото до Рос, той не се отказа от своята мания за поддържане на добра форма, може би защото се опасяваше, че по някакъв символичен начин невъзможността на Лесли да забременее олицетворяваше неговата напреднала възраст и физическа неадекватност. Подложи се на специален преглед и бе обявен за напълно потентен, но глождещото чувство не го напусна.

И продължи да тренира. А Лесли го придружаваше, по-скоро като израз на съчувствие към притесненията му, отколкото по някаква друга причина. Но се опитваше да го накара да не се претоварва при плуването.

— Всичко, което искам от това твое тяло, ми се случва през нощта. Кога най-накрая ще го проумееш? — казваше му тя.

— Е, трябва да се поддържам в добра форма, за да ти доставям удоволствие — шегуваше се той. Но Лесли подозираше, че той изпитва потребност да засили своята мъжественост. Да бъде достатъчно потентен, за да може тя да забременее. Имаше чувството, че по някакъв начин й изменя, че я е подмамил — може би в твърде тежък за нея момент — да сключи един брак, който няма право на съществуване. И единственият начин да докаже законността на своята любов, на тяхната любов, бе да я дари с дете.

В тази благоуханна съботна вечер те възнамеряваха да си направят едно романтично угощение след дългия, посветен на спорт ден. Сутрешният им тенис бе последван от обеден пикник в Енфийлд Парк, любимото място на Рос сред природата. Там похапнаха на чист въздух от кошницата, в която Лесли бе сложила приготвени лично от нея неща, и наблюдаваха как следобедът преваля. Наслаждаваха се на спокоен, непринуден разговор, в който задълбочиха познанието си един за друг. Рос беше великолепен слушател. Любопитството му към Лесли изглеждаше безгранично, също като разбирането, с което я обграждаше. Тя обичаше да му говори за себе си, да се чувства приета и желана. Въпреки че не можеше да му каже цялата истина за себе си, тя се беше научила с благодарност да се наслаждава на нежния ритъм на разговорите им.

В три часа отидоха в кънтри клуба и се присъединиха към една съпружеска двойка, която Рос познаваше от двайсет години. Поиграха заедно голф и когато свършиха, вече минаваше пет часът. Двамата вече чувстваха глад. Очакваха с нетърпение вечерята, която щяха да си сготвят заедно, и часовете, които им предстояха. Рос спортуваше усилено, но и знаеше как да си почива.

Вечерята тази събота нямаше да бъде толкова специална. Подобни романтични вечери те си устройваха и през седмицата. Лесли им се радваше може би повече, отколкото на всичко останало в техния семеен живот. Те работеха един до друг цял ден, съсредоточени върху конкретния делови проблем, но вкъщи сменяха скоростите изцяло. Лесли се чувстваше малко като младата жена в рекламата на „Орора Лайфстайлс“, която се преобразяваше от енергична делова дама в съпруга и любовница и това й доставяше истинска наслада.

Рос й помогна да приготви салата и агнешко печено в марината и дълго време двамата си седяха само на кафе и бренди. Прозорецът на трапезарията гледаше към една особено тучна морава с прекрасна цветна градина и глициния, която се виеше по белите талпи на една беседка. Мястото бе доста запустяло, докато Рос живееше сам, но Лесли успя да възстанови предишното му великолепие. Там беше чудесно. През лятото Лесли обичаше да седи навън, да си чете и да слуша песните на косовете и козодоите.

Измиха съдовете заедно, защото Рос настояваше да помага, и после се срещнаха в спалнята, след като Лесли си взе обичайния душ.

Излезе от банята увита само с една хавлиена кърпа и Рос, вече по пижама, я спря на прага.

— Само ако можеш да се видиш през моите очи — изрече тихо той, после пристъпи напред, целуна я по устните и охлаби кърпата, след което проследи с поглед как се свлича на пода.

Тя остана пред него съвсем гола, а в косите и по голите й рамене все още блестяха капчици вода. Той я хвана нежно за ръцете и целуна една от капчиците. При вида на розовата й кожа, твърдите гърди и дългите, слаби крака, дъхът му секна.

Притисна я до себе си.

— Лесли, толкова те обичам! Като те видя такава, имам чувството, че е твърде хубаво, за да е истина. Наистина ли можеш да обичаш старец като мен?

Тя го погледна с укор.

— Как можа да го кажеш! Ти не си старец! Обичам те такъв, какъвто си, Рос.

— Просто проверявам — усмихна се той.

И я поведе към леглото.

По някаква причина тази вечер той бе по-страстен от обикновено, въпреки че денят им бе дълъг и тенисът и голфът би трябвало да са го изтощили. Голотата на Лесли го възпламеняваше повече от всякога. Любиха се два пъти, обгърнати от безмълвния мрак на къщата. Възбудата на Рос зарази Лесли и тя усети, че му отговаря със страст, която я остави без сили.

Когато най-накрая свършиха, Рос я целуна и рухна изтощен върху възглавницата си. Беше почти полунощ и на следващия ден щеше да се чувства изморен. Отново усети пулсиращото главоболие, което го тормозеше цял ден, и се извини, за да отиде до банята, където взе три аспирина.

Когато се върна, беше по-изтощен, отколкото си даваше сметка. Мушна се между завивките и Лесли се надвеси над него да го целуне за лека нощ. Той измърмори нещо ласкаво в отговор, защото сънят вече го оборваше. Тя лежеше до него, заслушана в равномерното му дишане, и мислеше за своето щастие.

Преди години бе преживяла страдания, които не предполагаше, че ще я сполетят, и искаше да забрави, въпреки че белезите от тях щяха да останат завинаги. Но до нея сега бе мъжът, който я обичаше, който никога нямаше да я напусне или да я измами, мъжът, чиито деца скоро щеше да носи в утробата си. Каза си, че може би е невъзможно да преминеш през живота, без да се опърлиш, и вероятно всяка млада жена имаше своята тъжна история. Лесли се смяташе за по-щастлива от повечето, защото имаше Рос. Можеше да забрави миналото или поне да го остави зад гърба си, където му беше мястото.

Тя се сгуши по-близо до мъжа си и потъна в дълбок спокоен сън.

Призори я връхлетяха тревожни сънища и така я погълнаха, че звънът на будилника достигна до нея някъде отдалеч. Трябваше да се пресегне през Рос, за да го изключи.

— Хайде, сънливко — каза тя и го мушна закачливо в ребрата. — Ставай! Не можем да ръководим бизнес само с добри намерения. — Последната реплика беше любимата му забележка в офиса, когато нещата не вървяха така гладко, както му се искаше.

Рос не помръдна.

Лесли седна до него в леглото и сведе поглед към лицето му. То изглеждаше някак по-различно. Изразът му бе строг, сякаш той бе твърдо решен да остане в съня си и отказваше да се събуди.

— Рос? — промълви тя. — Рос, събуди се. Добре ли си?

Отговор нямаше.

Лесли го бутна отново, този път по-силно. От гърлото му се изтръгна слабо стенание, но той не се събуди.

— Рос!

Сега вече тревогата я сграбчи. Тя стана, заобиколи леглото към страната на Рос и го хвана за раменете. Той не помръдна. Когато внимателно отвори едното му око, осъзна, че е крайно време да повика линейка.

Обади се от телефона в спалнята, като продължаваше да държи безчувствената ръка на Рос. Половин час по-късно, когато линейката пристигна, тя продължаваше да стои в същото положение, само по пижама. Облече набързо едни дънки и се качи при Рос отзад в линейката.

Чакането в спешното й се стори цяла вечност. Всъщност бяха само десет минути.

Дежурният лекар нямаше проблеми с диагнозата на Рос.

— Вашият съпруг е получил инсулт, госпожо Уилър — каза той на Лесли. — Не мога да кажа колко масивен, преди да сме направили нужните изследвания. Сестрата в приемното ще се нуждае от известна информация, която трябва да й дадете. За няколко дни ще го преместим в интензивното. Засега спокойно. Няма за какво да се безпокоите.

Думите му целяха да я успокоят, но погледът в очите му достатъчно красноречиво говореше за онова, което се бе случило със съпруга й и с новия й живот.