Елизабет Гейдж
Интимно (23)

22

Ню Йорк

Есента на 1975 г.

Хайтауърови бяха прочута фамилия.

Бащата, Колиър Хайтауър, железопътен и стоманен магнат от началото на века, бе създал семейната компания и я бе я превърнал в едно от страшилищата на Уолстрийт през двайсетте години, а по-късно — в една от най-могъщите финансови институции на страната. Жена му, по рождение Андреа Крокър, от промишлената династия Крокър, му бе донесла в зестра много милиони долари в брой и в сделки.

Колиър и жена му не бяха вече между живите. Синовете им, Форд Хайтауър и брат му Кеган, бяха и двамата сенатори на САЩ. Кеган представляваше републиканците от родния щат на фамилията — Пенсилвания, а Форд — републиканците от Делауеър, където се бе установил, за да се кандидатира за Сената.

И двамата бяха могъщи, популярни и интелигентни. И двамата бяха женени за високопоставени в обществото дами от много богати семейства. И двамата можеха да си позволят да харчат милиони за предизборни кампании. И двамата бяха завършили право в Харвард. И двамата бяха красиви, тъмнокоси, синеоки и с изсечени лица.

И двамата бяха в борда на директорите на „Хайтауър Корпорейшън“, една от двайсетте най-големи индустриални фирми в страната. Бяха толкова богати и финансовите им връзки се простираха толкова далеч, че политическите им опоненти често ги обвиняваха, че интересите им противоречат на тези на основните им политически поддръжници.

Нито едно от тези обвинения обаче не се оправдаваше, понеже финансовите въпроси в политическите кариери на братята се управляваха толкова изкусно, че и двамата бяха безукорни.

Нещо повече, същите тези политически кариери се планираха с тъй безпощадна и добре премерена далновидност, че противниците им нямаха никакъв шанс за успех. Когато Кеган се кандидатира за Конгреса, конкурентът му беше здраво стъпил на краката си титуляр с трийсетгодишен опит и стотици хиляди верни избиратели. По време на кампанията на Кеган обаче, неизвестно как се разкри, че опонентът му имал двайсетгодишна връзка със секретарката си и че веднъж взел пари от заемодателна финансова институция, собственост на брата на жена му. Кеган спечели изборите с малко мнозинство и след шест години продължи нагоре и спечели място в Сената на САЩ.

Брат му Форд имаше зад гърба си подобна кариера. След победите, удържани над силни противници в Камарата и Сената, благодарение на умело организирана и водена в продължение на повече от осем години много скъпа рекламна кампания, бе станал един от най-популярните сред избирателите личности в Сената.

Говореше се, че един ден двамата братя ще се кандидатират за президентските избори. Някои наблюдатели изказваха полушеговити предположения, че ако един от братята си смени партията, двамата могат лесно да се състезават за Белия дом.

Малцина политици в Съединените щати се радваха на популярността на братя Хайтауър. И двамата бяха редовни посетители в Белия дом, и двамата бяха председатели на важни комитети в Сената, и двамата се радваха на политическо влияние, далеч надхвърлящо ранга им. Снимките им почти всеки месец се появяваха по кориците на най-известните списания, документирайки живота им във висшето общество, красивите им къщи, успехите на децата им, красотата на жените им и разбира се, звездните им политически кариери.

Никой обаче не знаеше, че конците в семейство Хайтауър се дърпат задкулисно от друг член на семейството, който бяга от рекламата като от чума.

Това бе Джесика Хайтауър. Тя бе по-малка от Форд с две години, а от Кеган — с четири, й откакто Колиър Хайтауър бе починал, преди петнайсет години, изпълняваше ролята на същински глава на семейство.

Джесика открай време беше най-умна в семейството. На шестгодишна възраст коефициентът й на интелигентност беше Г 70. На петнайсет години беше завършила гимназия, а на осемнайсет — университет — Колумбийският, със специалност математика. Три години по-късно бе защитила едновременно докторска дисертация по политология и магистърска степен по бизнес и бе започнала високоотговорна работа в „Хайтауър“.

Колиър Хайтауър беше старомоден бизнесмен и нямаше високо мнение за жените. И все пак не можеше да отрече, че Джесика стои далеч по-високо и от двамата си братя по всички важни показатели. Братята й бяха обикновени фигуранти, невзрачни мъже, чиито постижения се дължаха по-скоро на името, отколкото на характерите им. Истинското бъдеще на Хайтауърови беше в Джесика.

— Ти си умницата на семейството — обичаше да й казва той, когато бяха насаме. — В теб има повече мозък и сила и от Форд, и от Кеган. От теб зависи дали семейството ще се реализира пълноценно. Всичко е в твоите ръце.

Колиър Хайтауър почина, когато Джесика беше двайсет и пет годишна. Избраха я с пълно единодушие за председател на борда и за главен изпълнителен секретар на „Хайтауър Индъстрис“. Всички членове на борда знаеха, че от този момент нататък цялата власт в „Хайтауър“ се съсредоточава в ръцете на Джесика. Онези, които не й оказваха доверие заради това, че е жена, бяха бързо принудени да се подчинят. Да й противоречиш, означаваше да вървиш към самоунищожение.

През първите две години Джесика проведе безмилостна чистка в корпорацията и се освободи от всички свои подчинени, облечени във власт, които можеха да тръгнат срещу нея било поради лични амбиции, било поради различия във вижданията за бъдещето на корпорацията.

Не друг, а Джесика подготви политическото издигане на братята си. Шефовете на кампаниите им се отчитаха директно на нея. Тя управляваше всички фондове и лично замисляше кампаниите. Тъкмо благодарение на тънкото й стратегическо чувство и на неуморния й стремеж към успех, братята й сразяваха силни противници в борбата за политическа власт и същевременно избягваха последствията от личните си грехове.

С течение на годините Джесика все повече и повече се откъсваше от светския живот. Името й рядко се споменаваше в пресата, освен в най-сухи финансови или делови текстове. Тя имаше много приятели в средствата за масова информация и упражняваше влиянието си не само за да брани името на братята си от клевети, но и за да крие самата себе си във възможно най-дълбока анонимност.

Джесика бе напета, висока и едра жена. Имаше кестенява коса и прозрачносини очи като братята си. Поддържаше се в идеална форма с яздене. Ходеше в личната си конюшня всеки ден, от пет до шест и половина сутринта. Хранеше се много малко, понеже нямаше никакво време за ядене, и тялото й бе стегнато, но някак сухо — липсваше му всякаква женственост. Въпреки голямото й богатство мъжете и не помисляха да я ухажват, понеже изпитваха такова страхопочитание от силата на характера й, че не можеха да си я представят в леглото.

И членовете на семейството, и приятелите й смятаха, че е родена, за да управлява, не за да обича. Никой не мислеше, че тя изобщо ще се ожени, освен ако не сключи стратегически съюз с представител от света на бизнеса. Но дори и това се подлагаше на съмнение, понеже гордостта на Джесика в семейство Хайтауър бе толкова силна, че изглеждаше малко вероятно тя да я дели с външни хора.

Тя живееше усамотено, посещаваше братята си и семействата им, работеше по десет часа дневно и дърпаше конците на огромната международна бизнес империя. Животът й се движеше в определени рамки и вероятно нямаше да се промени. Малцина смятаха, че е щастлива, но всички се страхуваха от желязната й воля. Самата тя нямаше време да разсъждава върху самотата си, понеже бе твърде погълната от устремния си полет към нови успехи и придобиването на все по-голяма власт, за каквато дори баща й не би могъл да мечтае.

През едно свежо октомврийско утро Джесика Хайтауър излезе от събрание и се запъти към служебния асансьор в централната сграда на „Хайтауър“.

Беше сама в кабината. Току-що бе скастрила членовете на борда и никой не смееше да я доближи. Беше се усъмнила в данните на всички основни доклади и бе изкарала авторите им некомпетентни.

Джесика обичаше работата си. Но не можеше да търпи посредствеността и продажността на подлизурковците във фирмата. Изпитваше жестоко удоволствие да им подрязва крилцата точно когато вече мислеха, че са я убедили в изпълнимостта на някой нов план, в необходимостта от нова придобивка или от намаляване на разходите. Обичаше да чака до последната минута, за да нанесе решителния удар и да им покаже, че през цялото време е била с едно рамо пред тях, че е проучила въпроса много по-добре от тях, че е знаела много преди тях кои са слабите точки в проектите им и какво е необходимо, за да се превъзмогнат.

Тя беше най-щастлива, когато побеждаваше мъжете на техен терен, понеже дори и зад страха им от нея можеше да почувства презрението им към жените и женския ум. За тях тя бе някакво странно създание, някакво изключение, някакъв по-умен и по-силен от тях хермафродит.

На Джесика й харесваше да бъде така. Никой не можеше да я разбере, следователно никой не можеше да чете мислите й. Това й даваше още по-голяма сила над останалите.

Вратите на асансьора се затвориха. Кабината ухаеше на орехово дърво и на пури. Тя се зачете в един от докладите от събранието. В това време асансьорът потегли надолу.

После спря и влезе някакво момиче. Джесика дори не го погледна. Беше погълната от мислите си.

— Днес времето е прекрасно! — каза момичето. — Как бих искала в този момент да съм навън, а не тук!

Джесика вдигна глава и видя едно необикновено миловидно лице, озарено от открита усмивка. Не отговори. Не беше свикнала подчинените й да я заговарят. Повечето от тях отдавна се страхуваха от нея и не смееха да си отворят устата. Когато тя се движеше из сградата, всички мълчаха.

Момичето сякаш не обърна внимание на факта, че тя не му отговаря. Кабината спря на етажа му и то излезе. Джесика зърна мимоходом гъвкавото му тяло и меката му кестенява коса.

Не се сети повече за случката — всъщност напълно забрави за нея.

В края на следващата седмица, когато поведе расовия си жребец по една ездачна пътека в „Харкнес Клъб“, неочаквано попадна на произшествие.

Насред пътеката стоеше оседлан кон, но от ездача нямаше и следа. Джесика дръпна юздите и жребецът спря. Отнякъде се дочу тихо стенание. Тя слезе от коня. В шубраците встрани от пътя лежеше момиче.

— Какво ви има? — попита Джесика.

— Конят ме хвърли — отвърна момичето. — Кракът ми е навехнат.

Очевидно имаше силни болки. Джесика завърза двата коня и се наведе, за да й помогне. Имаше опит в конните злополуки и знаеше как се дава първа помощ. Погледна лицето й — цветът й беше нормален. После внимателно опипа ранения крак и отсъди:

— Няма счупено.

Когато опипваше коляното, момичето тихо изохка.

— Тук ли ви боли? — попита Джесика.

— Да. Изкълчих го, когато падах. Ходилото ми беше захванато в стремето.

Кракът й беше толкова крехък и нежен! Джесика я погледна в лицето. Стори й се познато отнякъде. Тя проговори:

— Изглежда доста е навехнато. Не мърдайте.

Момичето я гледаше.

— Аз ви познавам. Вие сте госпожа Хайтауър. Веднъж бяхме заедно в асансьора.

Джесика по природа беше студена жена и не отговори. Спомняше си случката много бегло. Ала невинността на момичето я забавляваше. В младото лице имаше нещо безпомощно, което я привличаше.

— Вие, разбира се, не си спомняте за мен. Но вас всички ви познават.

Джесика я погледна неопределено и смръщи вежди. Въпреки че известността в корпорацията й се нравеше, фактът, че други споменават за това, я дразнеше.

— Значи работите в „Хайтауър“.

Момичето кимна.

— От четири месеца. В отдел „Развой на продуктите“ като системен инженер.

Джесика я погледна с любопитство. Беше толкова малка и нежна — като момиченце. Съвсем нямаше вид на инженер. Особено сега, в това състояние, изглеждаше безпомощна като ранена кошута.

— Да видим можете ли да ходите — каза тя и й помогна да стане. Момичето трепна от болка, но не каза нищо и се опря на здравите ръце на Джесика.

Можеше да се придвижва куцукайки, но не и да ходи. За яздене не можеше да става и дума. Очите й неволно се насълзиха.

— Много съжалявам, че ви отнемам времето — каза тя с променен от болката глас.

— Стойте тук, ще повикам някого — каза Джесика.

И тя тръгна с двата коня към конюшните. Върна се с един от конярите и той откара момичето до канцеларията с колата си. Джесика ги следваше на коня.

Нещо накара Джесика да откара лично момичето в болницата. Беше събота и нямаше спешна работа. От години не беше изпадала в странната ситуация да помага на някой друг. Поради природата на работата си отдавна дори не беше разговаряла с някого като хората.

Докато чакаха резултатите от рентгена и в отделението за бърза помощ за превръзка на коляното на момичето — оказа се, че навяхването е доста сериозно. Джесика й зададе някои въпроси. Не била женена, имала висше образование и била отскоро в света на бизнеса.

Родителите й починали. Била сама на този свят. Завършила образованието си и постъпила в „Хайтауър Индъстрис“ без особени амбиции — главно да си изкарва прехраната.

Джесика я слушаше с едно ухо. Очите й се рееха из кабинката, чиято завеса ги отделяше от останалите пациенти в отделението за бърза помощ. Дочуваха се неясни стонове, въздишки от умора и от скука.

На стената в кабинката имаше огледало. В него се отразяваше голото тяло на момичето, едва прикрито в широката болнична роба, която сестрите му бяха дали. Коляното му беше вдигнато и откриваше стройния му крак. Ръцете му също бяха много фини. Беше толкова нежно и безпомощно, че напомняше на цвете. Лицето му още носеше белега на болката и неудобството, че създава грижи на другите, и въпреки това си личеше, че е необикновено красиво. Спокойно, замислено лице, още детинско и все пак изпълнено с дълбочина. Хубаво лице.

Джесика бе запленена. В цялата тази сцена имаше нещо много необичайно, много странно, което, неизвестно защо, я привличаше. Това момиче бе абсолютно само на света, както и самата Джесика. Въпреки че нямаше властта и положението на Джесика, уважаваше себе си. Не изпитваше самосъжаление. Самият този факт караше Джесика да се умилява от това, че в момента присъствието й е нужно.

Процедурите в отделението за бърза помощ отнеха повече от час и половина, голяма част от които преминаха в чакане. Лекарят даде на момичето лекарство за болките, от което главата му се позамая.

— Има ли кой да я закара до вкъщи? Тя не може да шофира. Трябва да минат поне дванайсет часа, докато дойде на себе си.

— Аз ще я взема със себе си.

Двете със сестрата я избутаха с количката до входа, където чакаше лимузината на Джесика.

— Бантън, карай у дома! — каза тя на шофьора.

— Моля ви, наистина не правете това! — възпротиви се вяло момичето. — Ще се оправя сама. Кракът ми е само навехнат. Може да ме оставите при конюшните, където е колата ми. Или просто вкъщи.

— Глупости! — отсече властно Джесика. — Ще дойдете с мен у дома, докато ефектът от лекарството премине. Бантън ще се погрижи за колата ви. Утре ще се чувствате по-добре. Тогава можете да си вървите.

Момичето вяло се усмихна.

— Много сте мила! Та вие изобщо не ме познавате! Само си създавате грижи!

— Вие сте една от подчинените ми — усмихна се Джесика. — Значи ви познавам, не е ли така?

Момичето се усмихна. Очите му бяха полузатворени — от болки, а и от лекарството.

Вече излизаха от гората и през прозорците на колата се виждаха натоварените градски улици. В този момент Джесика се сети, че дори не я е питала за името й. Тя понечи да заговори, но видя, че момичето се унася в сън.

Тогава забеляза найлоновата болнична гривна с името на пациента, закопчана около тънката китка на спящото момиче.

Джил Флеминг.