Елизабет Гейдж
Интимно (29)

28

Джордан издържа, доколкото можа.

Успя да устои в продължение на месец. Дори не беше и месец. Още на следния ден след закуската с Лесли той поръча на един от сътрудниците си да научи всичко за „Уилър Адвъртайзинг“ и за ролята й там. Поиска и копие от трудовата й биография.

Учуди го, че е отишла в „Уилър“ от „Огълви, Торп“, където бе работила като бързо изгряваща млада надежда. Дори се смая, когато разбра, че тя е автор на рекламната кампания за „Орора Лайфстайлс“, както и някои други подобни кампании, възлизащи на по няколко милиона долара. Не му беше ясно защо е изоставила бляскавата си кариера, за да се скрие в това забутано градче в Лонг Айлънд, да работи две и половин години като библиотекарка и после да се върне към рекламата в малката и неизвестна агенция.

Но миналото й не го интересуваше толкова. За него имаше значение само бъдещето и кога ще може отново да я види.

„Не, не съм омъжена“. Думите лудо и изкусително отекваха в съзнанието му и го държаха буден по цяла нощ. Тя беше сама. Това бе най-важната информация за нея, най-основната частица от загадката. Останалото почти не го засягаше.

Той започна да мисли как да се свърже с нея. Мислеше да й се обади, да й пише. Но всичко това му се струваше невъзможно. Тя му бе показала ясно, че няма желание да се среща с него. Знаеше, че е женен и явно не беше от типа момичета, които са готови да се забавляват с женени мъже. Уважаваше себе си. В нея имаше нещо здраво и силно, примесено по особен начин с меката й красота. Нещо почтено и непоклатимо.

Това й качество напомняше на Джордан за юношеските му влюбвания. Това бе времето, когато той отдалече гледаше с желание чистичките буржоазни момичета в училище и тайно плетеше сложни фантазии. През този ранен идеал истинен период го заслепяваха не толкова тайните на другия пол, колкото мислите за хубостта и почтеността на момичетата, които той издигаше в нещо като романтичен идеал.

Този идеал отдавна бе помътнял и изхабен от връзките му с жени, когато порасна. Но Лесли Чембърлейн отново го съживяваше. Дори сега, докато се мъчеше да си припомни подробностите от образа й през онази последна утрин след съвещанието в Бостън, той си спомняше не толкова лицето й, колкото самоуважението и почтеността й.

За нещастие тъкмо тази старомодна почит към благоприличието привличаше най-вече Джордан, въпреки че му даваше слаби надежди.

Тя му се струваше все по-недостижима и в същото време все по-близко до сърцето му. Ставаше му все по-трудно да устоява на изкушението да се види с нея, понеже тя живееше толкова наблизо. Малкото градче Джонсънвил отстоеше едва на час от жилището му в Манхатън. Самото словосъчетание „Лонг Айлънд“ звучеше в мислите му като нечувана екзотична музика и неимоверно го вълнуваше.

Когато измина месец, последните защитни сили на Джордан го напускаха.

Трябваше да се види с нея.

През една прохладна априлска съботна утрин той отиде с колата до Лонг Айлънд. Пристигна към обяд. Не се обади предварително по телефона, понеже се страхуваше, че тя може да откаже да го приеме. Искаше да я изненада, въпреки че се опасяваше, че това може и да я раздразни, дори да я настрои срещу него.

Беше му трудно да намери адреса, който имаше от картотеката. Тя живееше в най-обикновен блок с апартаменти, доста приятен на вид, отпред с малка полянка с дива ябълка и боядисана в бяло пейка от ковано желязо. Намираше се на около миля от живописния център на старото лонгайлъндско градче с площада, сградата на общинския съвет и малките дюкянчета.

Джордан стоеше във фоайето като ученик и пристъпяше от крак на крак. Даваше си сметка, че тя може дори да не си е у дома. Но това не го интересуваше. Не можеше да отлага нито ден повече. Ако я нямаше, щеше да се върне в Ню Йорк и да започне отново да събира кураж.

Най-после той натисна звънеца.

Известно време никой не отговори. После един почти неузнаваем глас изписка през малкия високоговорител на домофона:

— Да?

— Тук е Джордан Лазаръс.

Мислеше да каже още нещо, но думите не идваха. Последвалите пет секунди му се сториха цяла вечност.

После вратата се отключи с бръмчене. Джордан почти подскочи. Все пак успя да си отвори, преди бръмченето да спре.

Стоеше в непознатото преддверие и се чудеше къде е нейният апартамент.

Неочаквано една врата точно пред него се отвори и се показа Лесли.

Беше облечена в бояджийски дрехи — стари джинси и риза. Косата й бе прибрана назад и завързана с кърпа. Гуменките й бяха окапани с бяла боя. Дори по бузите й имаше две-три капки.

Очите й бяха широко отворени. Въпреки че той не можа да го забележи в мрачното преддверие, тя леко пребледня, но бързо се съвзе и усмихнато проговори:

— Радвам се, че ви виждам тук!

— Май съм избрал неподходящо време — засмя се неуверено Джордан.

— Какво ви води насам? По работа ли?

— Не точно — отвърна той. — Бях в района и реших да се отбия. Май че трябваше първо да се обадя.

Настъпи мълчание. Джордан не можеше да си намери място от притеснение. Виждаше, че е избрал лош момент. Навярно това неочаквано посещение й досаждаше.

Тя се усмихна.

— Е, след като сте тук, влезте. Страхувам се, че тук не е много за гости в момента, но все пак сте добре дошъл.

Тя се дръпна назад, за да го пусне да мине. По мебелите и по пода бяха проснати стари чаршафи. Въпреки неразборията от боядисването, апартаментчето имаше вид на доста уютно.

Тя затвори вратата след него. Гледаше го с любопитство. Въпреки че той не си даваше сметка за това, тя отбеляза в себе си, че панталоните, обувките, ризата и сакото му са от най-известни световни марки. Тия спортни дрехи, с които се беше облякъл, сигурно струваха колкото една нейна заплата.

Но насмешливата й усмивка се стопи, когато очите им се срещнаха. Тя погледна смутено настрани.

— Може би трябва да си тръгвам — каза той.

Тогава тя възвърна самообладанието си.

— Напротив! Бих ви предложила да се разположите удобно, но както виждате, за съжаление няма как!

Джордан потисна въздишката си. Чувстваше се неудобно. Тя явно имаше много работа и не бе настроена за срещи с него. Но от друга страна, видът й в изпоцапаните стари дрехи, бояджийското мече в тънките й пръсти го караха да немее от възхищение.

Той отчаяно се мъчеше да намери някакъв изход. Накрая реши.

— Не искате ли да ви помогна? Ще стане два пъти по-бързо.

Огледа току-що започнатата дневна и столовата, в която също бяха нахвърляни стари чаршафи.

— Какво ще кажете?

— Наистина няма нужда — отвърна тя. — Не мога да приема това от вас.

— Говоря сериозно! — настоя той. — Ще бъде весело.

Търсеше думи, с които да я убеди, но думите не идваха.

Предложението му изглеждаше абсурдно и беше сигурен, че тя няма да приеме.

Но за негово учудване тя прие.

— Добре, но не знам имате ли представа какво ви очаква — засмя се тя. После отново огледа дрехите му. — Освен това как мога да ви оставя да изцапате с боя тези хубави дрехи?

Той напълно бе забравил как е облечен. В мислите му беше само тя.

— Нямате ли някоя стара риза или нещо подобно?

— Трябва да видя… — замисли се тя.

Остави мечето в легенчето и бързо отиде в съседната стая. Той я чу как отваря гардероба и тършува вътре.

След малко тя се върна с чифт стари работни дрехи.

— На баща ми са — каза, подавайки ги на Джордан. — Едно време ги използвах, когато оправях колата. Ще ви бъдат доста къси, но смятам, че ще свършат работа.

Джордан веднага съблече сакото си и започна да ги облича.

— Значи вие оправяхте колата?

— Татко не е много добър по техническата част — отвърна тя, докато го гледаше как се облича. — Освен това бяхме доста бедни и не можехме да си позволим да ходим на монтьор за дребни неща. Затова аз сменях маслото и филтрите и се грижех за регулирането на двигателя и останалите неща от този род. Навремето разбирах доста добре от карбуратори… Много ми се искаше да отворя и скоростната кутия, но май стана по-добре, че така и не го направих.

Той стоеше облечен в работническите дрехи. Наистина му бяха твърде малки и маншетите на скъпите му панталони се подаваха изпод крачолите.

— Какво има? — попита той, когато срещна усмивката й. — Не изглеждам ли както трябва?

— Не точно — отвърна тя.

— Не искам да си мислите, че не съм вършил такава работа — започна шеговито той. — Мога да се обзаложа, че сме били по-бедни от вас. Вие не сте имали трима братя и две сестри и някой братовчед или чичо в задната стая. Навремето доста съм боядисвал с постна боя. — Той се наведе и взе мечето. — Ето, гледайте, млада госпожо!

И започна да боядисва дневната с широки, точни откоси. Мечето се заразхожда по стената. Чуваше се отсечено, ритмично припляскване. Крайниците му се движеха напред и назад, ръцете му се протягаха към тавана, краката му смешно се подаваха от работническия панталон. Тя наблюдаваше тялото му в захлас.

— Ето! — повтори той, без да спира. — Виждате ли?

Джордан нямаше как да срещне погледа й. Ако можеше, този поглед сигурно почти щеше да сложи край на мъките му.

Тя извади още едно мече и се присъедини към него. Не след дълго стената на дневната бе готова и те вече отваряха нова кутия боя. Работата вървеше много бързо, понеже бяха двама.

Когато привършиха с дневната, Лесли остави мечето.

— Жадна съм. Искате ли чаша изстуден чай?

Той се обърна към нея. Бузата му беше окапана с боя. По обувките му също имаше няколко капки.

— Вижте хубавите си обувки! — извика тя. — Ей сега ще донеса разтворител. Трябваше да ви дам някои стари обувки!

— Не се тревожете! — каза той. — После ще ги изчистя.

Двамата изпиха по чаша освежителен изстуден чай, седнали на покрития с чаршаф диван. Моментът бе подходящ да поговорят за незначителни неща, но разговорът вървеше измъчено.

И двамата не намираха подходящи думи. Джордан непрекъснато поглеждаше крадешком към Лесли. По лицето й имаше още капчици боя, които странно и сладко контрастираха с луничките по бузите й. Той мислеше за прекрасната й, непокорна коса, скрита под кърпата. Както бе седнала с кръстосани крака, красивите й, дълги крака се очертаваха под джинсите.

Той погледна встрани. Сърцето му се късаше.

— Е — започна той, — смятам, че напредваме много добре. Ако работим здравата, след час можем да свършим трапезарията. Останалата част от апартамента ще се боядисва ли?

— Аз свърших всичко миналата седмица — каза тя. — Остана ми само това.

— Започваме ли? — изправи се той с усмивка.

Останалото време работиха мълчаливо. Докато минаваха стената на трапезарията, Джордан се измъчваше от смесени чувства — задоволство и страх. Бяха свършили добра работа и тя бе приела присъствието му и помощта му. Но по-нататък? Какво щеше да стане сега? Какво щеше да й каже?

Колкото повече напредваха с работата, толкова по-напрегнат ставаше той. Когато свършиха и с трапезарията, той остави мечето и се върна заедно с нея в дневната. Чашите им с изстуден чай още стояха на покритата ниска масичка. Течността на дъното бе станала светлооранжева.

Той се опитваше да каже нещо.

— Май наистина свършихме.

Това бе единственото, което успя да измисли.

Тя също изглеждаше тъжна. В израза й имаше нещо трогателно замислено.

Болката в сърцето му се увеличаваше. Той отвърна поглед и започна да съблича работническите дрехи.

Тя отново забеляза обувките му. Капките боя се бяха умножили.

— Ще донеса разтворителя.

Отиде в кухнята и се върна с кутия разтворител и парцал. Коленичи пред него и започна да търка петната.

При вида на стройното й, красиво тяло, свито пред краката му като телцето на ваксаджийче, и на ръцете й, които чистеха петната от обувките му, той не издържа.

Ръката му сякаш по нечия чужда воля се протегна и развърза кърпата от главата й. Изпръсканото с боя парче плат меко се свлече и къдриците й грейнаха като дъга в следобедната светлина.

Тя погледна нагоре към него. Изразът на лицето й показваше ясно, че всички претексти, с които и двамата си служеха отдавна, бяха безсмислени. Не можеха повече да бягат от истината.

През последния месец Джордан бе премислял този момент хиляди пъти, но сега намислените думи му бягаха. Тя го гледаше укорно и умолително.

— Издържах, колкото можах — каза той. — Денем не ми беше толкова трудно, но нощем…

Тя не отвърна. Очите й станаха по-дълбоки, сякаш искаха да го погълнат.

Той прокрадна пръсти от косата към лицето й. Болката му бе станала непоносима. Нещо дълбоко в него се скъса.

— Обичам те.

После смутено погледна встрани — като момче. Когато отново погледна към нея, в очите й имаше сълзи. Изглеждаше изплашена, точно като него, но и примирена.

Тя кимна мълчаливо и той притегли лицето й.