Елизабет Гейдж
Интимно (20)

19

Чикаго, 21 февруари 1972 г.

„Мили Тони,

Нямам думи да изкажа колко е силна любовта ми към теб.

Много ми липсваше през последните седмици. Никога не съм мислила, че мога толкова да страдам.

Обичам те, скъпи! Обичам те и ми се иска да ти го казвам непрекъснато! Съзнанието ми е изпълнено единствено с теб.

Всяка нощ лежа будна и си мисля за теб — къде си, какво правиш, какво чувстваш. Образът ти кара сърцето ми да страда и същевременно да пее.

Цял живот чаках да дойде любовта и ето че ти се появи. Никога не съм вярвала, че мога да се отдам някому тъй цялостно! Но сега знам, понеже се случи. Знам, че те обичам и ще те обичам винаги.

Понякога ми се струва, че те познавам по-добре от самата себе си. Чувствам, че ме притежаваш и искам да бъде така. Аз вече не съм същата, а и не желая да бъда каквато бях преди. Не и без теб.

Когато си мисля за детето, което един ден ще имаме, чувствам такава празнота, такъв копнеж по теб! Не мога да дишам, когато те няма.

Винаги ще обичам, само теб. Никога няма да чувствам същото, както сега. Никога, никога, никога!

Не мога да дочакам да те видя отново. Без теб не съществувам. Мога единствено да мечтая за теб. Без теб съм като изгубена.

Моля те, ела бързо! Чувствам допира на тялото ти! Не ме карай да чакам!

Обичам те!“

Лесли четеше и не можеше да се начуди на романтичните си излияния. Сякаш всичко това бе написано от някой друг.

Беше го писала преди седмица и тогава реши да не го изпраща. Силата на любовта й я плашеше. Страхуваше се, че ако той го прочете, ще си каже, че е полудяла и няма да се отнася към нея както преди.

Но Лесли чувстваше, че наистина не е на себе си. Не беше виждала Тони от три седмици той бе заминал в дълга командировка и нямаше време да дойде да я види.

И все пак рано сутринта на следния ден щеше да долети при нея, за да я отведе в съвета и да сключат граждански брак. Всичко щеше да е много скромно. Меденият им месец в северен Висконсин щеше да започне още същата вечер. А тя щеше да се казва госпожа Антъни Доранс.

Той й се обаждаше всяка седмица, за да говорят за сватбата. Щяха да го направят тайно. И двамата смятаха, че традиционната церемония само ще опошли любовта им. Искаха да се врекат един на друг, преди да са казали на който и да било, че ще се женят.

Лесли изпитваше угризения от това, понеже чувстваше баща си много близък и й се искаше да му представи годеника си и да получи благословията му, преди да се ожени.

Предприемайки тази важна стъпка, без да сподели радостта си с него, тя сякаш извършваше предателство спрямо Том Чембърлейн. От друга страна, в любовта й към Тони имаше нещо тъй тайно, тъй романтично, че това й се струваше единственото правилно решение. През последните три месеца с Тони се срещаха на едно невероятно, приказно, неземно място. Тайнствеността на това приключение й допадаше и самият факт, че всичко се развива далеч от служебния и семейния й живот, я изпълваше с трепет.

Двамата с Тони с вълнение градяха планове за бъдещето. Тъй като живееха в различни, отдалечени на стотици километри градове, най-важният въпрос беше къде ще живеят. Тони смяташе, че трябва да се преместят в Ню Йорк, където Лесли можела да си намери работа в една от големите рекламни агенции.

„С тази диплома, с този опит и тия препоръки нямаш никакви проблеми — говореше й той. — Направо ще се изтрепят кой да те вземе.“

Колкото до самия Тони, той убеждаваше Лесли, че за него имало работа поне в десет компании. Работел в тази област от десет години и имал контакти буквално навсякъде.

Лесли бе расла в малко градче и мисълта за Ню Йорк донякъде я плашеше. Но Тони познавал града добре и вече бил намерил просторен апартамент в западната част на Сентрал Парк, където можели да се нанесат, когато поискат.

„Там е само за теб, малката — казваше той. — Повече от където и да е другаде. Ще видиш. В Чикаго е приятно, но тук не можеш да напреднеш. В Голямата ябълка наистина ще се почувстваш на мястото си.“

Лесли беше съгласна. Усещаше, че Ню Йорк ще е подходящ декор за живота й с този изключително интересен мъж. Откакто се влюби в него и му отдаде цялата си душа, за нея вече нямаше път назад. Беше готова да отиде с него и накрай света.

Тя отново зачете неизпратеното любовно писмо. Когато стигна до думите за детето, цялата се изчерви. Тъкмо това беше причината да не изпраща писмото и все пак да го пази и да го препрочита.

Двамата с Тони често говореха за деца. Тони подробно й описваше момченцето или момиченцето, което щяло да им се роди. Говореше й за имена, за характери, за детска ревност, за играчки и забавачници, за филии с фъстъчено масло и желе.

Но във всички тези разговори имаше нещо шеговито. В писмото думите за детето бяха толкова сериозни и пламенни, че на Лесли й се сториха прекалено силни. Не искаше Тони да мисли, че го чака бъдеще, пълно със задължения и отговорности. Искаше брачният им живот да бъде акт на добра воля и на свобода и за двамата.

Даваше си сметка, че не го е виждала твърде дълго и започна да губи самообладание. И тялото, и душата й лудо жадуваха за него. Тя вече дотолкова му принадлежеше, че всяка раздяла се превръщаше за нея в мъчение.

Тя сгъна писмото и го пъхна отзад в албума със снимки. Там имаше и други неизпратени писма до Тони. Тя изпитваше срам от това, но нещо я караше да ги пази и да не ги изхвърля.

После заразглежда албума отначало. Там бяха снимките на баща й, на майка й, нейни снимки с приятелки от училище.

Всички изглеждаха както и преди, с изключение на нея.

През призмата на любовта й към Тони и неимоверната промяна, настъпила в схващанията й за самата нея, тя гледаше на снимките си по нов начин.

От край време мислеше, че знае всичко за себе си — и за живото дете, понесло загубата на майка си, и за тихата, решителна девойка, грижеща се за баща си, и за умната студентка, успяла да се наложи в „Огълви, Торп“ и да започне блестяща кариера.

Сега ги гледаше и откриваше, че не е познавала себе си, че е била несъвършена, че е живяла живота, си повърхностно, без да разбира нещата в дълбочина.

Струваше й се също, че перспективата за бъдещия живот с Тони й помага по-добре да разбира миналото си. Гледаше някогашното момиченце и разкриваше нови тайни в очите му. Понеже в това момиченце се криеше не само бъдещият действен възрастен човек, но и любящата жена. В детското телце дремеше зряла жена и съдбата бе определила тя да се събуди и да заживее единствено за любовта си, подобно на излязла от пашкула си невероятна, ярка пеперуда.

„Колко малко може да се отгатне по външността на едно дете!“ — мислеше Лесли. Спокойният и решителен характер, който й се струваше, че притежава, съвсем не отразяваше истинската й същност на човек със силни и всепоглъщащи чувства. Колко малко познаваше собствената си душа! Докато в живота й не влезе Тони Доранс.

Сега бе с Тони и му принадлежеше с цялата си душа. Как да се опитва да го обясни или да го разбере? Та тя чисто и просто го обичаше!

Лесли обърна последната страница на албума, където съхраняваше спомени от срещите си с Тони. Имаше няколко бележчици с времето и мястото на срещите им. Имаше няколко картички и листове за писма, събирани от хотелските стаи, за да й напомнят за невероятните часове на екстаз, прекарани там. Имаше и няколко нейни снимки, правени от Тони с неговия фотоапарат, както и няколко негови, които тя настоя да направи.

Струваше й се напълно естествено, че дебелият фотоалбум, документиращ собственото й минало, завършва с няколко ценни спомена за времето, прекарано с Тони. Понеже Тони продаваше на цялото й минало нова окраска, ново значение. Освен това Тони беше нейното бъдеще.

И ако тя чувстваше някъде дълбоко в сърцето си, че изпитвайки тези чувства, изневерява на миналото си на това, което е била, което е уважавала и за което се е борила през всичките тия години, то тези последни скрупули постепенно изчезваха, изпепелени от огъня, който я изгаряше отвътре.

Лесли затвори албума, сбогува се с бледия си, самотен силует от миналото и зачака Тони Доранс, който щеше да доизвае образа на новата Лесли Чембърлейн.

Оставаха й само няколко часа. После щеше да бъде негова. И всички банални тревоги и съмнения, мъчили я в миналото, щяха да бъдат забравени, както момиченцето от снимките — момиченцето, което вече от много години не съществуваше.

Лесли стана и за двайсети път отвори малкия куфар, в който бе приготвила нещата си за пътуването. В него имаше семпла, но изящна булчинска рокля, купена от един от най-скъпите магазини на Мичиган Авеню.

Утре щеше да я облече.

За най-голямо свое учудване Лесли спа през по-голямата част от нощта. Събуди се рано, оправи леглото си и подреди някои последни неща в апартамента. После закрачи напред-назад и зачака, поглеждайки от време на време към часовника си.

Издържа до седем и половина. След това се обади на летището, за да се увери, че полет 47 няма закъснение. С радост научи, че няма, и не можа повече да издържи. Заключи апартамента, пъхна куфара в багажника на колата и потегли към летище О’Хеър.

По пътя пресече шосето за центъра на града, което водеше към „Огълви, Торп“. Беше напълно спокойна за работата си в службата. Всичките й поръчки бяха в ред. Отне й доста време, понеже един добър работник в рекламата никога не прехвърля отговорността за творческите си задачи на другите.

Наложи се да изпипа всичко до най-малките подробности, така че творческото решение на трите основни поръчки беше налице. През следващите две седмици помощниците й безпроблемно щяха да ги движат.

Тя остави колата на паркинга на летището и отиде в зала „Пристигащи“. Намери номера на изхода за полет 47 и се запъти към него.

Оставаха още четирийсет и пет минути. Тя си купи едно списание и седна в чакалнята, прелиствайки страниците, без всъщност да ги вижда. Не беше яла нищо тази сутрин, но вълнението й бе толкова силно, че изобщо не чувстваше глад.

Постепенно чакалнята се изпълни — надойдоха роднини и близки на пристигащите. Лесли ги огледа. Имаше майки, успокояващи лудуващите си деца, младежи, застанали до родителите си със заучени пред огледалото небрежни пози, една неспокойна и смутена млада жена, която явно чакаше мъжа или годеника си.

Всички присъстващи изглеждаха външно спокойни, но зад привидното безразличие по лицата им Лесли отгатваше нетърпението, с което очакваха обичните си същества. И тя се почувства свързана с тях по собственото си, почти мъчително очакване на новия си живот.

Накрая самолетът се приземи. Струваше й се, че минава цяла вечност, докато стигне до ръкава, докато най-после вратите се отвориха убийствено бавно. Пътниците започнаха да се точат. Лицата на хората в чакалнята започнаха да се променят, озарени от радостта, че разпознават близките си и те пресрещаха пристигащите, за да ги прегърнат.

Всичко се развиваше ужасно бавно. Пътниците излизаха един по един — струваха й се поразително различни не само по външност, но най-вече понеже в нито един от тях не разпознаваше Тони.

Лесли продължаваше да чака. Потокът от хора се сгъсти и се превърна в бавно движеща се вълна. Коридорът се изпълни с пристигащи, натоварени с ръчен багаж, куфарчета и пликове с покупки. После тълпата постепенно изтъня. Сърцето на Лесли биеше до пръсване. „Тони навярно е вече на няколко крачки, на няколко секунди от тази врата!“

Но пристигащите се разреждаха все повече и повече, а посрещачите намаляваха и намаляваха. Накрая се появиха две стюардеси, които бутаха колички с пътническите си чанти. После излязоха и пилотите и отминаха покрай нея.

Лесли остана сама в чакалнята.

Трябваше да минат две мъчителни минути, за да осъзнае най-после, че Тони не е между пристигналите. За миг я обзе паника, после отшумя, тъй като здравият й разум започна да си задава логични въпроси: „Дали не е изпуснал полета? Дали не се е забавил поради работа? Дали не се е обадил вкъщи и не я е изпуснал, понеже подрани за летището?“.

Тя стана, тръгна делово към информацията на съответната авиокомпания и попита дали няма съобщение на нейно име. Такова нямаше.

Остана още известно време на терминала, мислейки, че съобщението може да пристигне всеки момент. Накрая реши да не чака повече. Върна се на паркинга, влезе в колата и си тръгна за вкъщи.

Куфарчето остана в багажника на колата, а тя влезе в апартамента, който й се видя необичайно безличен и запуснат, въпреки че го бе напуснала само преди два часа.

Седна до телефона. Набра номера на апартамента на Тони в Атланта. Никакъв отговор.

Тогава се сети за компанията, в която той работеше. Едва в този момент си даде сметка, че никога не й е давал служебен телефон. Казваше й, че било безсмислено да се опитва да го търси в компанията, понеже никога не бил там. Навремето това не я учуди. Сега обаче се налагаше да се обади в „Прайс Дейвис“.

Дадоха й номера от службата за междуградски услуги. Тя внимателно го набра, понеже бе напълно нов за нея.

Отговори й далечен глас.

— Прайс-Дейвис. Какво обичате?

— Моля ви, опитвам се да се свържа с господин Тони Доранс. Мисля, че е в дирекция Продажби. Съжалявам, но не мога да ви дам повече подробности. Бихте ли проверили в указателя си, за да ме свържете с него?

— Един момент.

Настъпи дълга пауза. Лесли нервно потупваше с крак и барабанеше по масата. Отново я обхващаше паника, но тя храбро се бореше с нея и мислеше за Тони и за любовта им.

Накрая гласът отново се обади.

— Ало?

— Да, слушам ви! — усмихна се нервно Лесли.

— За съжаление няма такъв, госпожице. Проверих целия вътрешен указател. Няма Тони Доранс. И все пак ми се струва, че човек с такова име работи в продажби известно време, може би година и половина, и миналата есен напусна. Вече не работи при нас.

Лесли изумено мълчеше. После попита:

— А… на каква длъжност беше?

— Не мога да ви кажа, госпожице. Мисля, че отговаряше за продажбите.

— Да, благодаря ви.

Лесли остави слушалката. Пръстите й трепереха. Вече знаеше, че нещо не е наред. Изведнъж започваше да вижда в нова, ужасна светлина лудите чувства, които я изпълваха от няколко месеца и гордо отказваха да се впишат в реалния живот. През цялото това време тя бе живяла като в транс. Сега изведнъж булото се вдигаше и грубата реалност се стоварваше върху нея с цялата си тежест.

Тя отново набра „Прайс-Дейвис“ и поиска началника на Личен състав, дирекция Продажби.

— Личен състав, какво обичате?

— Ало — започна Лесли, опитвайки се да звучи делово. — Тук е госпожица Уегърби от „Огълви, Торп“. Опитваме се да обработим документите на един кандидат за работа на име Тони Доранс, а още не сме получили досието му от вас.

— Доранс? — В гласа на мъжа се прокрадна нотка на нещо уклончиво, което не убягна на Лесли.

— Да, Антъни Доранс. Бихте ли ми казали например, защо договорът му е бил прекратен?

— Момент, моля.

Мина известно време.

— Ало? Документите са при мен — чу се отново мъжкият глас. — Казвате, че не сте получили екземпляр? Бихте ли ми дали адреса си?

Лесли даде собствения си служебен адрес. Любопитно й беше да види досието. После каза:

— Знаете ли, в момента доста бързаме. Имаме няколко кандидати за това място. Просто исках да знам дали става дума за обикновено прекратяване на договор, или е имало причина. Или може да ми прочетете по телефона мнението на вашия отдел. Това много ще ни улесни.

— Да ви кажа откровено, в досието няма мнение — отвърна той. — При създалите се обстоятелства решихме, че така ще направим услуга на Тони. Знаете ли, Тони имаше качества на добър търговски посредник, но същевременно беше много ненадежден. Връщаше се от командировки с по цели седмици закъснение, без да дава никакво обяснение. Понякога сключваше фантастични сделки. Друг път така подлудяваше клиентите, че те напълно прекъсваха връзките си с нас. Имаше също… как да ви кажа, на него изобщо не можеше да се разчита. Затова се наложи да го уволним.

По тона му Лесли отгатна, че има и нещо друго, което той премълчаваше. Но вероятно беше твърде деликатно за телефонен разговор. И явно тъкмо затова не беше и в досието. Може би ако на мястото на Лесли беше някой мъж, мъжът отсреща щеше да го каже.

— Много ви благодаря за откровеността — каза тя. — Значи ще ми изпратите досието.

— Ще го пусна със следобедната поща — отвърна той. — Съжалявам, че не можах да ви бъда по-полезен.

— Напротив — увери го Лесли. — Тъкмо от това имах нужда. Още веднъж благодаря.

И тя затвори.

Лесли седна на дивана и дълго остана така, загледана пред себе си. Минутите течаха. Тя дори не можеше да мисли. Мозъкът й се разяждаше от нещо дълбоко, което нито изкристализираше, нито допускаше появата на други мисли.

След още един час почувства глад. Цял ден не беше яла нищо, а беше почти обяд.

Отиде в кухнята и си направи сандвич. Поднесе го към устата си и почувства такова гадене, че й се зави свят. Тогава го хвърли в кофата за боклук. После си направи чаша чай, сложи я на масичката пред себе си и го загледа как изстива. Погледна кухненския часовник. Наближаваше един.

Следобедът се заточи мъчително бавно. Струваше й се безкраен. В апартамента беше тихо като в гробница.

Лесли поседя в кухнята, после се върна в дневната и накрая отиде в спалнята и легна на леглото си, вкусвайки от мъката на всеки миг, мъчейки се да осъзнае случилото се.

Една част от съзнанието й бе погълната от тягостното очакване, че всеки момент телефонът ще звънне, че на вратата ще се почука и целият този кошмар ще свърши, понеже Тони ще бъде до нея, готов да се ожени за нея и да премахне мъката й. Съпротивата на собствената й надежда направо я разкъсваше.

Но останалата част от съзнанието й знаеше истината.

Тя прекара целия ден в очакване. В полунощ заспа, както беше облечена, без да се завие. Не чувстваше абсолютно нищо. Мислите й направо не достигаха до нея. Единствената реалност бе самотата й.

Навън в колата се намираше багажът й — някои дрехи, тоалетни принадлежности, булчинската рокля и надеждите й.

В събота сутринта тя започна да мисли за належащи неща. Стана, взе душ и старателно се среса й гримира. Изяде купичка ядки с мляко, пет минути след това повърна всичко в тоалетната и изчака един час, след което се опита да яде отново. Този път бульонът остана в стомаха й.

Прекара целия уикенд в апартамента, потънала в мисли. С безкрайно търпение обмисли случилото се и последствията от него. Разгледа възможността да продължи живота си така, сякаш Тони никога не се е появявал. Можеше чисто и просто в понеделник да се върне на работа, да се заеме отново с основните поръчки и да се опита да забрави.

Но тя знаеше, че това е невъзможно. Промяната, настъпила в нея, нямаше да го позволи.

В понеделник сутринта, решението беше в главата й. Обади се на Бъд Оуънс в „Огълви, Торп“ и му каза, че напуска. Щяла да изпрати човек да прибере нещата й. Бъд беше изумен и не можеше да разбере. Тя спокойно му каза, че са й предложили друга работа.

Още преди обяд в понеделник каза на хазяина си, че напуска! Набързо уреди един съсед да купи мебелите й. Напълни два куфара с най-необходимите си лични вещи. Останалите си дрехи и притежания изхвърли.

В един от куфарите беше албумът със снимките. Най-отзад бяха неизпратеното писмо до Тони заедно с няколкото негови снимки и спомените от връзката им. В бързината да напусне града не й остана време да се сети да изхвърли малките, но красноречиви доказателства за голямата й любов.

В седем часа вечерта в понеделник седна в колата, дори без да вземе карта, и напусна Чикаго. Не знаеше къде отива. Но за пръв път от месеци, дори от години насам знаеше откъде се връща.

И най-важното, знаеше с какво е заплатила пътуването.

Лесли беше бременна.