Елизабет Гейдж
Интимно (37)

36

Ню Йорк

Времето лекува всички рани, гласи поговорката.

Всяка сутрин Джордан Лазаръс ставаше и отиваше на работа, но старата максима не беше валидна за него.

Сърцето му кървеше непрестанно от ужасния миг, в който бе загубил Лесли.

Така и не можа да се оправи от шока. Вероятно защото бе толкова убеден, че Лесли бе единствената жена за него, онази, която бе чакал цял живот.

Ето защо скръбта по Лесли бе сложен въпрос. Тя изискваше затварянето на врата там вътре, в психиката му, както и постоянно изтощително усилие да я държи затворена.

Друг мъж вероятно щеше сърцераздирателно да се втурне след Лесли, да я прокълне, да й пише гневни писма или дори да се опита да я убие.

Ето неговата гордост, както и твърдото му убеждение, че владее напълно емоциите си, не му позволяваше подобна елементарна проява на потребност. До този момент той винаги бе изживявал насаме своите разочарования и бе показвал на света единствено успехите си. Тази стратегия го бе съхранила дълги години в жестокия свят на бизнеса и той не възнамеряваше да я променя.

Затова Джордан стаи болката в себе си. Никога повече не отвори тази мислена врата към сърцето си, защото зад нея лежеше рухналата надежда, която той нямаше повече сили да съзерцава.

И се върна към живота.

Светът вече не беше същият. Тънеше в сивкави цветове. Слънчевата светлина му изглеждаше студена и пронизваща, а сенките му се струваха дълбоки като гробове, което го караше всеки път да изкривява лице в гримаса, когато го поздравяваше.

Но все още вярваше в себе си. Тъй че продължи да се занимава със своя бизнес и работеше повече от всякога. Беше силен човек и понасяше храбро бремето си. Живееше ден за ден и чакаше нещо да се случи и да го освободи от демона вътре в него. В своята дълга практика на делови човек той се бе научил на търпение и гъвкавост. И сега използва тези свои качества, за да си помогне и да се излекува.

Нито веднъж не си помисли за Лесли Чембърлейн, нито веднъж. Не можеше или не искаше да се подлага на подобно изтезание.

Сега работата на Джордан бе качествено различна. Хората от обкръжението му забелязаха нова дързост в идеите му, някаква почти жестока решимост да намери разрешение на отдавнашни проблеми. Те не бяха в състояние да видят празнотата зад тази бляскава дейност на повърхността. Но бяха впечатлени и дори изпълнени със страхопочитание от изумителните му изблици на съзидателност.

Съвсем неочаквано се появи и нов интерес, който определи насоката на кариера му. Случи се един ден, докато пътуваше из Южен Бронкс с кмета, група бизнесмени и местни политици — една козметична популистка обиколка преди изборите без всякакво значение — когато изведнъж забеляза чудовищното градско гето, което се открояваше в покрайнините на бляскавата финансова столица.

Представляваше нещо, което Джордан не бе забелязвал по-рано, тъй като за него то не представляваше възможност за печалба. Внезапно сега го видя такова, каквото беше — отровен пейзаж, сграбчил бляскавия финансов център на големия град като болест.

В този миг Джордан съзря в нова светлина нищетата на гетото, безнадеждността, в която тънеха неговите безполезни жители, семействата, смазани от бедност, престъпления и наркотици. Това ужасно видение не беше просто тъжен вторичен продукт на по-голямо богатство или просперитет. Това бе злокачественост, която можеше да погълне цялата земя. Богатството на нацията нямаше да успее да го издържи още дълго, ако хората и ресурсите на нейните градове бъдеха оставени да се израждат в самата му сърцевина.

Тези съсипани жители на града не бяха просто жертви на прогреса, те бяха бъдещето, което очакваше всички, ако същият този прогрес бъдеше оставен да създава подобна мизерия за собствена сметка.

Джордан не обръщаше внимание на празните приказки на своите спътници и на онези, които ги развеждаха, докато всички вкупом се възмущаваха на нищетата наоколо. Той знаеше, че благочестивите им излияния се криеха в категоричното им намерение да останат напълно безучастни към този проблем.

За разлика от тях се отдаде на размисъл относно онова, което виждаше. И скоро първоначалният шок отстъпи място на аналитичния му ум, с който бе станал пословичен.

Докато наблюдаваше градското гето с интуицията на опитен бизнесмен и финансист, той внезапно реши, че вижда решение на проблема.

Това бе революционна идея, толкова ексцентрична като начало, че в първия момент Джордан дори не бе в състояние да я формулира с думи. Но той прозря важността й и намери време да я обмисли по-обстойно.

Съчетавайки своя трезв реализъм с фантазия, той започна да разработва идеята си вечер у дома. Посвещаваше й все повече време. Започна да изучава по нов начин икономика, данъчно облагане и финанси. Четеше книги за местно управление, социология и икономика на гетото. Търсеше дири от собствената си идея в най-добрите книги по въпроса.

Безрезултатно. Никой не бе разглеждал проблема за урбанистичния упадък по неговия начин. Учените и специалистите го анализираха единствено като вторичен продукт на развитието. А Джордан бе съзрял в него възможност за растеж. Виждаше начин чрез собствения си интерес, както и чрез финансовите си отношения с градовете и щатите, водещите корпорации не само да преустроят и облагородят гетото, но и да го обърнат към собствените му жители, на които да предоставят истинска възможност за самоопределение за първи път в тяхната история.

Идеята бе невероятно проста. Тя се опираше на основни понятия от бизнеса в съчетание с нова идея за данъчни стимули, за да разгледа гетото като реална възможност за ново богатство, основана на присъщата продуктивност на неговите жители, както и на корпоративната и данъчната база на вътрешния град.

Джордан отделяше все повече време за разработване на идеята си. След първите няколко месеца той започна да я споделя поверително с някои от доверените си сътрудници в деловия свят. Всички те бяха впечатлени от нейната оригиналност, но напълно единодушни в убеждението си, че е абсурдна и нереализуема.

Но Джордан бе неустрашим. Знаеше отлично, че всяка нова идея се определя като несъстоятелна от онези, които я чуват за пръв път. Това се дължеше на факта, че тяхното зрение им позволяваше да гледат само назад, не и напред. Но мощният интелект на Джордан му подсказваше, че планът му може да се реализира. Той си даваше сметка, че за това са необходими две неща. Първото бе силен натиск върху правителството на щатско и национално равнище, за да бъдат прокарани няколко фискални закона. Второто беше изкусно лавиране сред основните корпорации, за да ги накара да работят съвместно по този проект и да повярват в неговата реализация. За да заработи този проект, беше нужна огромна коалиция от мощни делови среди.

Това нямаше да е лесно. Водещите корпорации действаха в противоборство, не в единение. Конкуренцията и съперничеството определяха самата им същност. Но в Америка имаше един човек, който притежаваше не само личната сила и финансова мощ, но и достатъчно високия обществен престиж да изгради една корпоративна коалиция, и той се казваше Джордан Лазаръс.

Така че Джордан се нагърби с реализирането на собствената си идея. Все повече гледаше на това като на решителна битка. Тя осмисляше дните му по нов начин. Работеше по-усилено от когато и да било. И когато упражни натиск върху непоклатимата стена на деловия свят, за да я накара да се отмести пред неговата цел, усети, че тя започна да поддава: Тенденцията към промяна, разбира се, беше минимална, почти незабележима. Но беше налице и Джордан реши да продължава с натиска, докато получи онова, което иска. Почти осезателно чувстваше как историята го призовава да подпомогне промяната, която щеше да предотврати икономическата разруха, и да изгради една нова, по-жизнена и здрава Америка.

Работеше толкова усилено, че нито за миг не спря, за да се замисли, че вероятно неговият изтощителен нов проект поглъщаше мъката му и запълваше дните му; че любовта му към неговия събрат, заложена в замисъла му, всъщност скриваше една друга любов, помагаше й да зарасне и въпреки белега, който щеше да остане, тя можеше да го освободи от непоносимата болка и да му помогне занапред да намери някакъв смисъл в живота.

С оглед на необходимостта да затвърди собственото си влияние върху водещите американски корпорации, както и да спечели колкото се може по-голяма финансова мощ за кратък период от време, Джордан сключи ред далновидни и сложни сделки, възползвайки се от някои стари връзки, като в същото време успя да създаде и нови.

Един от първостепенните по важност договори бе с „Хайтауър Индъстрис“.

През последните години, благодарение на агресивното управление от страна на Джесика Хайтауър, нейната корпорация бе открила филиали в Латинска Америка, Канада и Западна Европа — филиали, чиято обща цел бе развитието на компютърните технологии.

Това бе част от грандиозен проект, върху който Джесика работеше заедно със своите съветници вече почти десет години. „Хайтауър“ трябваше постепенно да се превърне от тежко промишлен конгломерат в новатор в сферата на високите технологии. Джесика отдавна споделяше убеждението, че тежката индустрия в Америка е обречена на упадък, но че високите технологии, управлявани както подобава, представляват вълната на бъдещето. Но тя съвсем правилно бе прозряла, че високо заплатеният труд в Америка ще наложи необходимостта основните електронни компоненти да се произвеждат другаде.

В резултат на което тя не само закупи, но и преоборудва своите новопридобити компании в Латинска Америка, Канада и Европа.

На този етап се намеси Джордан Лазаръс. „Лазаръс Интърнешънъл“ притежаваше важни филиали в сферата на електрониката и компютърното производство в Южна Америка и Западна Европа. Джордан предложи съвместна сделка с „Хайтауър“, която да включва придобиването и размяната на някои филиали, както и взаимноизгодна сделка за изкупуване на акции с огромни данъчни облекчения и за двете корпорации.

Когато Джордан изпрати свои представители при Джесика Хайтауър, тя веднага се заинтересува от предложението. Проницателен арбитър на международната бизнес сцена, тя прецени, че тази сделка с „Лазаръс Интърнешънъл“ можеше да се окаже точно онова, което нейната компания търсеше през последното десетилетие. Тя прати своите помощници да уточнят подробностите с юридическите и финансовите съветници и след няколко месеца сделката беше сключена. Документите бяха изготвени и щяха да бъдат подписани тържествено на съвместен учредителен прием, заплануван да се проведе в „Уолдорф-Астория“ на 21 януари 1978 година.

Присъстваха двайсетина души, все висши административни служители, юрисконсулти или членове на управата на двете компании. Обсъжданията продължиха по-малко от час, тъй като сделката отдавна бе оформена в юридически аспект от двата правни отдела на корпорациите. Джордан Лазаръс произнесе блага реч във възхвала на свободомислието и инициативността на Джесика Хайтауър, а тя със своя изтънчен кралски маниер похвали оригиналността, проявена от Джордан, в замисъла на сделката.

Последваха ръкостискания, след което гости и домакини се отправиха към банкетната зала, където бе сервирана вечеря, приготвена от един от най-добрите готвачи в страната. Беше щастлив повод и шампанското се лееше. Почти всички присъстващи си даваха сметка, че ако сделката се реализира успешно, личната им кариера щеше бъде подсигурена и устремна.

Джордан Лазаръс се забавляваше неимоверно, но не остана до късно. Дръпна настрана Джесика Хайтауър, докато другите гости пиеха шампанското си, и отново я поздрави за далновидността й и за интелигентната проницателност по отношение на подробностите при изработване на договорите.

Макар и бегло, Джордан познаваше Джесика от години. Тя бе спечелила уважението му като мозъка на „Хайтауър Индъстрис“ и като силата, довела до успешен край изборните кампании на двамата й братя за Сената. Тя бе идеалният ръководител — блестяща, всеотдайна, отдадена не само на просперитета на собствената си компания, но и на благото на американския бизнес като цяло.

Но Джордж не я харесваше като личност. В нея имаше някаква студенина, особена стоманена твърдост, която го отблъскваше. Сделките с нея винаги го радваха — и особено тази вечер — както и възможността да я познава само доколкото бе абсолютно наложително.

Когато двамата с Джесика се появиха от тихото фоайе, където бяха провели своя разговор на четири очи, той посочи към помощника си Сам Гадис, който веднага стана и се присъедини към тях. В същото време забеляза, че Джесика прави подобен жест към една млада жена, която напусна масата, на която седеше, дойде при тях и застана от нейната страна. Беше забележително красива, двайсет и пет-шест годишна, с пясъчноруси коси, гъвкава фигура и светлосини очи. Джесика я представи на Джордан, който не обърна внимание на името й. Минута по-късно двете жени се отдалечиха.

Сам погледна часовника си. Време беше да тръгват. Сделката беше сключена, а на следващата сутрин Джордан имаше важни съвещания.

Джордан напусна приема в приповдигнато настроение. Сделката, която бе сключил с Джесика, щеше да бъде изгодна за „Лазаръс Интърнешънъл“, дори може би повече, отколкото самият той се беше надявал.

Когато се прибра вкъщи, бе толкова изморен, че веднага потъна в дълбок тежък сън. Изобщо бе забравил за съществуването на младата жена, която бе дошла от масата, за да застане до Джесика.

Десетина дни по-късно Джордан точно влизаше за обяд в „Четирите сезона“ заедно с трима членове на управителния съвет, когато лицето на една дама привлече вниманието му.

В първия момент не се сети за нея. Интересът му бе просто като към хубава млада жена. Тя вървеше към изхода и действително изглеждаше много привлекателна. Носеше копринена рокля, която подчертаваше изключителната женственост и крехкост на тялото й. Косата й, по-светла, отколкото я помнеше, се спускаше върху раменете й, а походката й се отличаваше с изящност, която не убягна на Джордан вещ ценител на женските прелести.

Тя гледаше право пред себе си. Но явно усетила погледа му, извърна към него очи, после ги отмести, след което го позна и отново го загледа. Удивително, в този миг ирисите й сякаш промениха цвета си. Когато му се усмихна, от сините дълбини изплува виолетов оттенък и заискри видимо.

Тласкан от сила, която надделя над обичайното му високомерие, Джордан се отправи към нея с протегната ръка.

— Не се ли познаваме?

Тя се усмихна.

— Добър физиономист сте. Да, познаваме се.

Настъпи мълчание, в което той продължаваше да я гледа, без да пуска ръката й. Беше много мека и гъвкава. Джордан се помъчи да си спомни коя е.

— Съжалявам — каза накрая. — Не мога да се сетя къде сме се виждали.

Тя се засмя нежно и гърлено.

— Няма защо, съвсем нормално. Обратното би ме учудило. На приема по случай подписването на сделката с Джесика Хайтауър. Аз съм от асистентите й.

Джордан пусна ръката й.

— Джордан Лазаръс — каза той.

— Нямате нужда от представяне — усмихна се тя. — Аз се казвам Джил Флеминг. Госпожица Хайтауър ни запозна набързо, но вие бяхте много зает онази нощ.

Отново настъпи пауза. Момичето хвърли поглед към изхода. Джордан разбра, че за нея беше време да тръгва. Но не му се искаше да я пуска. Нещо в мекотата на присъствието й го привличаше.

— Отдавна ли работите за Джесика? — попита той. — Може би съм ви срещал по-рано. Съжалявам, че не можах да си спомня. По принцип имам добра памет за имена.

— Близо три години — отвърна тя. — Не, не сте ме виждали досега, господин Лазаръс. Но дори и да бяхте, аз не правя особено впечатление.

— Наричайте ме Джордан — каза той импулсивно. Едва сега, заслушан в мелодичния й глас, осъзна колко привлекателна бе наистина. Твърдението й, че не правела впечатление, беше абсурдно.

Тя кимна.

— Добре, Джордан.

Докато държеше ръката й, усмивката й се промени. Стана по-ведра и лъчезарна. Деликатността на поведението й, граничещо с крехкост, не бе изчезнала, но сега бе придобила пожизнен, по-енергичен оттенък, който не бе забелязал по-рано. Тя изглеждаше много млада, много жизнерадостна и открита.

— Наричайте ме Джил — каза тя.

В този момент Джордан сякаш загуби равновесие. Промяната в поведението й като че ли отговаряше на някаква вътрешна негова потребност и той усети искрено нежелание да я остави и да се върне при членовете на своя управителен съвет. Видът й събуждаше нещо почти болезнено, отдавна заспало вътре в него.

— Е — каза той. — Опасявам се, че моите хора ме чакат. Приятно ми беше да ви видя отново.

— И мен — отвърна тя. — Искам да кажа, че мен също ме чакат, но и на мен ми беше приятно. Да, и за двете — завърши тя през смях.

Той протегна ръка отново. Този път нейната изчезна в дланта му по съвсем различен начин. Ръкостискането й беше здраво и открито. Съдържаше безспорна женственост, но бе в сърдечен и откровен маниер.

И все пак погледът й бе многозначителен. Той видя съжаление, че се разделяха и още нещо, което не можеше да назове.

— Е, до нови срещи — каза той.

— Да — отвърна тя. — Довиждане.

Обърна се енергично и се отдалечи с плавна непринудена походка. Имаше нещо очарователно в отдалечаващата се фигура, което го накара дълго да се колебае, преди да се върне на масата си.

Когато отново седна сред членовете на своя управителен съвет, той се помъчи да не забрави името й.

Джил Флеминг.

Беше излишно да се притеснява. Въпреки че умът му бе пълен с милион подробности и планове, въведени специално, за да скрият мъката му, лицето и фигурата на Джил Флеминг бяха проникнали отвъд тази ревностно издигната стена. И сега заеха мястото, което вероятно бе приготвено за нея отдавна, от сили вътре в него, които той не познаваше.

Нямаше да забрави името й.