Елизабет Гейдж
Интимно (52)

51

Месец и половина по-късно Джордан не беше виждал Джил, нито си позволяваше да мисли за нея.

Не за първи път Джордан Лазаръс се хвърляше да търси спасение в работа.

Работеше по осемнайсет часа в кабинета си, повечето време на телефона, търсеше съдействие, осъществяваше връзки или уреждаше заседания. Останалото време прекарваше в безмълвен размисъл, след като изключваше телефона си и забраняваше на секретарката си да го безпокои по какъвто и да било повод.

Мислеше само за законопроекта „Лазаръс“ и за оръжията, които можеше да използва, за да уреди прокарването му. Това бе последната битка на Джордан Лазаръс срещу света. И Джордан бе твърдо решен да я спечели.

В същото време мисълта за Джил нито за миг не проблясваше в ангажираното му съзнание. Казваше си, че един проект, способен да промени лицето на цяла нация, е много по-важен от незначителните емоции на една семейна двойка, чиито брак и бездруго скоро щеше да бъде разтрогнат.

Но тази поза на обективност бе просто параван, който скриваше истината. Всъщност Джил не бе напускала мислите на Джордан нито за миг. Нейната сянка витаеше над всичките му грижи и действия. И по тази причина онова, което Джордан вършеше през този период, носеше белега на отчаянието.

Сега в него се настани огромна, гневна студенина, която му осигуряваше ледено самообладание във всичките му начинания с други хора. Може би защото бе погребал собствените си чувства така дълбоко в себе си, той виждаше шахматната дъска на своя професионален живот е почти нечовешка яснота.

Предизвикателството, което се бе изправило срещу него, бе най-важното в живота му, а залозите бяха по-високи от всичко, което бе видял досега в своята бизнес кариера. Този път на везните беше самата история. Личните интереси на Джордан не играеха никаква роля в плановете му. Единствената му грижа бе добруването на страната му.

Накрая Джордан Лазаръс бе станал мечтател, точно както бе предсказала Мег. Посредством обиколния път на действие и практическа амбиция той най-накрая бе успял да нарисува своята картина, да напише стихотворението си. Тази картина бе проектът „Лазаръс“.

Въпреки това последният щрих никога нямаше да бъде нанесен, докато ключовата пречка на пътя му не бъде премахната. А тази пречка бе оглавяващият мнозинството в Сената на Съединените щати.

Вероятно поради историческата значимост на отправеното към него предизвикателство или поради дълбоката лична криза, която се опитваше да преодолее, Джордан този път успя да намери разрешението на загадката.

Той измисли находчив заместител, който щеше да отслаби съпротивата на оглавяващия мнозинството по отношение на проекта „Лазаръс“. Включваше план за преместването на една от най-големите международни корпорации „Лазаръс“ в щата Уайоминг. Само този ход щеше да осигури на щата двайсет хиляди работни места и милиони долари приходи.

Планът, освен това изискваше в Уайоминг да се открият нови основни клонове на една от най-богатите банки на Джордан. Друга сделка включваше комуникационен филиал на Лазаръс да закупи една от най-големите телевизионни станции в Уайоминг и да започне излъчването на част от програмата й по новата кабелна мрежа, която Джордан бе открил предната година.

Това бе само началото. Джордан предложи феноменален пакет от финансови планове, които щяха да направят чудеса за икономиката на Уайоминг и щяха да допринесат съществено за модернизирането на невъобразимо остарялата индустриална и финансова база на щата. Това щеше да бъде най-същественият успешен ход, предприеман от щата от времето преди Депресията.

Но сделката, която Джордан предлагаше, бе по-сложна, отколкото изглеждаше. Скритите преимущества лично за лидера на мнозинството бяха огромни. Почти всеки елемент от многостранната оферта беше свързан с банки, в които той бе в делови отношения, или с компании, в които беше акционер или член на управителния съвет. Предложението на Джордан включваше многообразни и привидно невинни делови инициативи, полезни за Уайоминг, но и косвено носещи милиони долари в джоба на оглавяващия мнозинството, което щеше да увеличи значително личното му състояние.

Колкото и да беше съблазнителен, този пакет от инициативи можеше и да не спечели лидера на мнозинството, ако бъдеше предложен от самия Джордан. Но точно в този пункт Джордан бе избрал да нанесе своя решаващ удар.

Пакетът бе представен най-общо не от Джордан, а от самия президент в овалния кабинет след цял час сърдечни разговори между него и лидера на мнозинството и общи спомени за студентските им години в Йейл.

Онова, което Джордан започна сам, бе довършено от президента. А той го направи с абсолютна убеденост и без особени скрупули, защото прокарването на проектозакона „Лазаръс“ бе от решаващо значение за бъдещето на ръководената от него нация, както и за собствените му шансове за победа в изборите през следващата година.

В рамките на двайсет и четири часа след личната си среща с президента лидерът на мнозинството заяви пред своите колеги от Сената, че подкрепя категорично и с целия си авторитет законопроекта за реконструкция на вътрешността на големите градове, предложен от Джордан Лазаръс. Обеща, където е възможно, да използва силови методи и ако трябва, да изиска съдействие за три десетилетия с цел проектът да мине през Конгреса и да получи одобрението на Белия дом.

Всевъзможните възражения на конгресмените, насочени срещу спорния законопроект, рухнаха за една нощ. В Сената съпротивата отслабна значително. В негова защита бяха произнесени цветисти речи и резултатите от гласуването на комитета бяха 27 на 2 в подкрепа на прокарването на законопроекта „Лазаръс“.

За броени дни стана пределно ясно, че законопроектът ще бъде прокаран в двете камари на Конгреса. Президентът даде да се разбере, че той няма да упражни правото си на вето над законопроекта, в случай че последният бъде одобрен. Вътрешни хора, приближени до Върховния съд, увериха поддръжниците на законопроекта, че не съществува опасност от евентуални конституционни ограничения за приложението му.

Експертите по градско планиране, както и специалистите по данъчно облагане и икономическа теория дискутираха оживено възможните резултати от реализирането на революционния законопроект. Статии за Джордан Лазаръс и за неговия фантастичен проект за вътрешните градове се появиха в политическите и икономическите списания, както и в някои популярни издания. Цялата нация постепенно заживя със съзнанието, че Конгресът е на път да приеме проект с епохално значение.

Мечтата на Джордан Лазаръс обещаваше да се превърне в реалност.

В един леко ветровит четвъртък в края на март Джордан приключваше поредния ден, прекаран в приемане на поздравления по телефона от цялата страна, и вече се готвеше да напусне кабинета си.

Когато стана от бюрото си, Джордан внезапно си даде сметка колко бе изтощен. Виеше му се свят. През деня бе твърде зает, за да отдели време за обяд. Явно трябваше да започне повече да се грижи за себе си. Сега вече имаше основателна причина да се върне към живота. Свръхнатоварването от последните няколко седмици трябваше да отстъпи място на спокоен и ритмичен ход, без прекомерно напрежение. Досега се бе опитвал да надбяга собствените си демони. В бъдеще щеше да гони една мечта, която придаваше нов смисъл на целия му живот.

С тази мисъл в съзнанието си той напусна вътрешния си кабинет.

И застина намясто, тъй като видя, че има неочакван посетител.

Беше Джил.

Джордан отвори широко очи. Не беше виждал съпругата си от месец и половина. Смяташе, че повече няма да се срещнат. Неговите адвокати й бяха писали, но досега не бяха получили отговор.

Джил изглеждаше бледа и изпита. Виждаше я за пръв път от онази нощ, в която му се беше представила в безумното си превъплъщение, нощ, която през остатъка от живота си настоятелно щеше да се опитва да забрави.

— Не съм очаквал да те видя тук — каза той.

— Здравей, Джордан.

— На какво дължа това удоволствие? — Почувства огромната студенина, която му даваше сила да я отхвърли.

Тя стана и направи крачка към него. Погледът в очите й беше особен, нещо средно между предизвикателство и молба.

— Имам новини — каза тя. — Бих искала да поговоря с теб за момент.

Той повдигна вежди с подчертано високомерие.

— Странно. Смятах, че вече сме изчерпали новините си, Джил. Нима има още изненади?

Тя изглеждаше искрено наранена от сарказма му.

— Тогава може би ще е по-добре да тръгвам.

Никога не я беше виждал толкова покъртителна. Беше плаха и беззащитна, като сянка на предишната Джил. В този момент я съжали.

Но нямаше да си позволи да се размеква спрямо нея. Никой в живота му не го беше наранявал така, както го бе сторила тази жена. Беше се омъжила за него чрез измама. Беше проникнала отвъд защитната стена, с която бе оградил чувствата си, точно когато имаше най-голяма нужда да бъде силен и после бе разголила собствената му вманиаченост по начин, който бе разбил сърцето му. Той не я мразеше, но не можеше да понася отново да вижда лицето й или да чува гласа й. Просто искаше да изчезне от живота му.

— Добре — отвърна той студено. — Щом така смяташ.

Приближи се към нея. Самият акт на намаляване на физическото разстояние между тях го изпълваше с погнуса. Винаги щеше да гледа на нея като на някаква зла магьосница, която бе нахлула в живота му по силата на невъобразимо лош късмет и почти го беше съсипала.

Взе шлифера и й го подаде. Тя го пое с трепереща ръка и се опита да го облече. Забравяйки, че е домакин, той я наблюдаваше, без да й предложи помощ. Тя се затрудни с ръкава; той възвърна самообладанието си и се пресегна да й помогне.

Долови, че както беше застанала с гръб към него, тя каза нещо. Думите, изречени съвсем тихо, бяха заглушени от шумоленето на дрехата й.

— Какво? — попита Джордан.

Тя се обърна и вдигна поглед към него.

— Казах, че съм бременна.

Гледаше го с ясни, немигащи очи. Джордан отстъпи крачка назад, сякаш думите й му бяха подействали като плесница.

После си наложи да се овладее.

Бременна. Никога не беше свързал значението на тази дума с Джил. Тя беше сирена, да. Прелъстителка. Но майка? Идеята му се струваше абсурдна.

С надежда да се защити срещу подобна възможност, той потърси най-жестоките думи, които можеше да й каже.

— Откъде знаеш, че е мое?

Тя се усмихна тъжно.

— Твое е, Джордан.

Той отстъпи още крачка назад, като я гледаше втренчено.

— Защо трябва да ти вярвам? — попита той. — Никога не си ми казвала истината. Защо сега да е по-различно?

Той говореше бързо, сякаш за да възпре думите, които неминуемо щяха да бъдат изречени от устата й. Джил търпеливо го изчака да свърши.

После, без да го гледа, промълви:

— Онази нощ. Беше през онази нощ.

Гняв, нажежен като разтопена стомана, избликна в съзнанието на Джордан. Искаше да убие тази жена заради онова, което му беше причинила. Но сега по някакъв начин усети, че му казва истината. Това го накара да я намрази още повече, но разруши защитната стена, която така внимателно бе издигнал срещу нея.

— Ти си лъжкиня — изрече той неубедително.

Джил само поклати глава. Изглеждаше много малка и крехка, но притежаваше оръжие, на което той не можеше да противостои.

— А дори и да ми казваш истината — продължи той, — това няма да промени отношенията ни.

Лъжата, изречена от устните му, прозвуча кухо. Той си даваше сметка, че онова, което му бе съобщила току-що, променяше всичко. С изключение на омразата му към нея, която никога нямаше да се уталожи.

Настъпи продължително мълчание. Стояха само на две стъпки един от друг. Ако можеше, би издигнал цял свят между себе си и нея. Призляваше му, че я вижда пред себе си.

— Какво смяташ да правиш? — попита тя накрая.

Звукът на думите й го изпълни с желание да я удуши. Но тя носеше собственото му дете. Беше безсмислено да я убива.

— Освободи се от него — каза той с треперещ глас.

Тя го погледна.

— Наистина ли го мислиш?

За нея той беше прозрачен, разбира се. Беше сигурен, че бебето е негово. Знаеше дори кога е заченато. Щеше да помни тази нощ цял живот.

Погледна я мрачно. Тя вече му бе причинила неизразима мъка със своите лъжи, с изкусните си маски и с всепроникващия лъч на интуицията си, която й позволяваше да вижда в душата му. Тя бе въплъщение на съвършения фалш. Заради нея той също бе станал фалшив. И нищо, което занапред можеше да се присъедини към двамата, нямаше да бъде в състояние да ги промени.

Но тя носеше неговото дете.

— Не — каза той, победен. — Не, не го мисля.

Погледна я ужасен. Кристалните дълбини на очите й се разшириха, сякаш за да го погълнат. В този миг изглеждаше по-красива и по-ужасна от всякога.

Противоречиви сили тласкаха Джордан към съпругата му и в същото време с непреодолима сила го отдалечаваха от нея. А той бе изтощил всичките си сили само за да се владее.

Колкото до Джил, тя остана неподвижна, вперила поглед в него. Шлиферът скриваше крехкото й тяло, което го бе хипнотизирало със своя чар, омърсило е измамността си и сега съхраняваше ембриона на собственото му дете.

— Добре — каза Джордан, — добре.

Никой не се помръдна. Съпруг и съпруга се взираха в очите си, разделени от бездна, вечна като живата плът, която ги свърза заедно, този път завинаги.