Елизабет Гейдж
Интимно (2)

1

Чикаго, 13 октомври 1955 г.

Ходи Флеминг мислеше, че е видяла всичко от живота.

През шестнайсетте години, в които бе работила за подобряване условията за живот на децата в прословутия Чикагски южен район, бе виждала семейства, съсипани от пиене, безпътица, бедност, наркотици, отчаяние и всички форми на насилие, познати на човека. Беше се движила по улици, където животът често струваше далеч по-малко от пакетче хероин или понякога дори от кутия цигари.

Холи бе приветлива и добросърдечна трийсет и девет годишна стара мома, чиято изтъняла чекова книжка едва й стигаше да плаща наема на евтиния й апартамент. Грижеше се за огромно семейство от изпаднали в нужда клиенти, които с нетърпение очакваха седмичните й посещения, сякаш бе светица, благославяща живота им. В годините, прекарани в отдела, бе срещала хора, които успяваха да се уважават и обичат сред най-отвратителни условия на живот. Най-невероятни бяха децата — ругани, малтретирани и изоставяни и въпреки това неизвестно как съумяващи да съхранят достойнството и невинността си.

Може би тъкмо заради тези деца Холи, която вече не се и надяваше на свое собствено, продължаваше неуморно да се труди в една професия, която отдавна би смазала всеки друг недотам всеотдаен социален работник, и ежедневно се излагаше на нечувана нищета, каквато трудно се побира в мозъка на човек извън градското гето на съвременния свят.

В онази ветровита есенна утрин Холи пиеше сутрешното си кафе и тъкмо прехвърляше картотеката си и се готвеше за посещенията за деня, когато до нея застана един от колегите й с папка в ръка.

— Имам нещо ново за теб.

Холи го погледна. Казваше се Кийт Касиди. Беше по-млад и по-циничен от нея. Петте години тук му бяха отнели младежкия идеализъм, но за разлика от Холи той не бе открил в себе си оня заряд от състрадание, който прави живота на социалния работник поносим. Кийт мразеше работата си и се мъчеше с интриги да получи повишение, което щеше да го освободи от контакта с нуждаещите се и да му осигури място в администрацията. В очакване на това той бе ако не отдаден с душа и сърце, то поне усърден в професията си. Не обичаше клиентите си, но изпитваше ужас да не допусне някоя грешка, понеже това можеше да попречи на мечтаното повишение. Затова Холи му имаше доверие.

— За какво става дума?

— Някакво семейство Съндбърг — отвърна той. — Бягство от училище и предполагаемо малтретиране на дете. Една от съседките идва вече четири пъти. Смята, че е сериозно.

Холи погледна в папката. Беше почти празна. Семейството живееше в града едва от шест месеца. Имаше едно дете — момиченце в първи клас. Според досието майката някога работила като касиерка и секретарка. Бащата не живееше с тях. Според сведенията, събрани от съседите, имаше и друг мъж.

— Тази сутрин се обадих в училището — каза Кийт. — От една седмица не са го виждали. Изпратили у тях човек, но не намерили никого. Работодателят на майката казва, че цял месец не е ходила на работа. Нямат телефон. Съседката смята, че там стават странни неща. Най-добре да отидем да проверим.

Холи затвори папката. Този ден трябваше да посети още десетина места, много от които неотложни. Но нещо около случая Съндбърг я разтревожи.

— Добре — каза тя. — Другите могат да почакат. Да тръгваме.

 

 

Старата служебна кола с герб на вратата ги откара до бедния квартал, където се намираше паянтовата къща. Беше занемарена дървена постройка с напукана асфалтова алея отпред. Капаците бяха увиснали, улуците — ръждясали, и явно от петнайсет-двайсет години не бе боядисвано. Най-старият, най-бедният, най-тъжният тип къща, която можеше да съществува на подобно място.

Кийт отиде да говори със съседката, а Холи позвъни на вратата. Не се показа никой.

Накрая Кийт извика полицията. След десет минути пристигна дежурната кола и полицаите им помогнаха да разбият входната врата.

Отвътре ги лъхна смрад. От цялата къща се носеше мирис на готвено, примесен с воня на застоял цигарен дим и кисел дъх на разлята бира.

Холи влезе в кухнята. Отвори хладилника. В него нямаше нищо, освен една сбръчкана ябълка и малко почерняла маруля.

Явно тук от доста време не се беше свъртала майка. В това нямаше съмнение.

Придружена от полицая и Кийт, Холи бавно претърси къщата. В дневната и в голямата спалня нямаше нищо особено. Двойното легло не бе оправяно. На нощното шкафче имаше голям пепелник, препълнен с фасове, а до него — омазнена чаша, от която миришеше на евтин джин.

Шкафът бе полупразен. Сякаш майката си бе отишла и бе отнесла повечето дрехи. И все пак къщата нямаше вид на напълно изоставена. Обиграното око на Холи откриваше тайнствени белези на живот. Сякаш бе обитавана от духове. Така размишляваше тя, докато обхождаше коридора.

Детската стая потвърди подозренията й. Леглото бе безупречно оправено. Имаше малка метална масичка с училищна тетрадка върху нея. В ъгъла бе изправен триножник с кутия евтини акварелни бои. Без съмнение момиченцето бе писало домашните си тук, докато… Докога?

Накрая слязоха в мазето. Кийт запали голата крушка. Видяха казана за парното, нагревателя за топлата вода и това беше почти всичко. Няколко стари кашона, малко вехтории и люлеещо се конче.

— Е, тук няма никой — каза Кийт. — Майката сигурно е взела дъщерята и е офейкала. По всяка вероятност с приятеля си. Да си вървим.

Постояха още малко. Кийт се озърташе с безразличие. Полицаят погледна крадешком часовника си — бързаше да си ходи. Холи се колебаеше. Чувстваше, че нещо не е наред.

— Е? Какво чакаме? — запита Кийт.

Холи сложи пръст на устните си, за да го накара да млъкне. После бързо тръгна към казана на парното. Нещо прошумоля. Тя отначало помисли, че е мишка. Страхуваше се от мишки и затова спря.

После й дойде нещо наум и тя каза:

— Хайде, Джил, покажи се. Не се страхувай. Дошли сме да ти помогнем.

Отново се чу същият лек звук — нещо едва-едва нервно промърда, но този път беше ясно, че е човек.

Холи погледна зад казана на парното. От устните й се откъсна неволно ахване.

Момиченцето беше там, по пижама. Нямаше нито чорапи, нито чехли. Явно страдаше от недояждане. Беше мръсно и мършаво. Русата му коса бе прекалено дълга, плитките му недозаплетени.

— Не се бой, миличко — каза Холи. — Ние ще се погрижим за теб. Всичко ще се оправи.

Момиченцето я погледна безизразно. Сега, когато Холи посвикна с тъмнината, видя, че по кожата на детето има белези от удари и синини. Очевидни следи от продължително и жестоко малтретиране.

— Аз се казвам Холи — каза тя. — Холи Флеминг. Приятно ми е да се запознаем, Джил. Надявам се да станем добри приятелки.

Отведоха момиченцето горе. Полицаят се обади по радиотелефона, а Холи и Кийт обсъждаха положението. Явно щеше да се наложи да приберат момиченцето още сега. Щяха да се опитат да се свържат с майката по-нататък.

В спалнята имаше следи от храна. Очевидно момиченцето бе излизало, за да си купува мляко и хляб, докато не бе похарчило всичко. Няколко трохи се търкаляха по дъното на празна кесия от солени бисквити. Детето видимо се бе мъчило да преживее самичко в къщата.

В кухнята имаше календар със зачерквани дати. От последното задраскване можеше да се предположи, че майката отсъства от къщи от четири седмици. Значи дъщерята бе ходила сама на училище и в продължение на три седмици бе заблуждавала учителите, след което бе спряла да ходи. Сигурно по някакъв неясен детски начин се бе отчаяла. Може би чакаше вкъщи да дойде смъртта. Във всеки случай не бе споделила нищо с учителката си.

— Отдавна ли си сама, Джил? — запита Холи. — Къде е майка ти?

Момиченцето не отвърна.

— Добре тогава, ние ще те заведем на едно място, където ще имаш какво да ядеш и ще се запознаеш с добри деца. Хайде сега да те приготвим.

Когато сваляше пижамата на момиченцето, за да го облече за пътуването, Холи трябваше да се сдържа, за да не извика. Телцето му бе покрито със синини. От отоците по гръдния му кош изглеждаше, че има поне едно строшено ребро.

— Не бой се, миличко — промълви Холи, сдържайки сълзите, които напираха в очите й. — Ние ще се погрижим за теб. Всичко ще се оправи.

Детето остана в преддверието с Кийт, а Холи се върна в стаята, за да види дали не е забравила нещо.

Тогава забеляза триножника. Върху него имаше картина на жена в ярки цветове.

Холи обърна страницата. Отдолу имаше още една рисунка, а под нея още. Целият блок бе изпълнен с акварели.

Много от рисунките изобразяваха нещо като измислена майка или приказна кръстница. Беше висока и тънка, с червена коса и зелени очи и много блага усмивка. Въпреки че останалите подробности от външността й се меняха в различните рисунки, роклята й навсякъде беше червена. Нямаше нищо общо с истинската майка, която съседите описваха като чернокоса и възпълна.

Почти нямаше съмнение, че детето е рисувало картините по време на адския период на пълна самота. Сигурно те бяха запазили разсъдъка му.

Холи отиде до вратата на стаята и оттам извика:

— Искаш ли да си вземеш рисунките?

Момиченцето не отвърна, само я погледна вторачено. Откакто бяха дошли, не бе проговаряло.

Холи подреди малкото неща на детето в един хартиен пазарски плик. На излизане нещо я накара да се върне в стаята. Грабна една от рисунките на приказната кръстница, сгъна я, прибра я в куфарчето си и я отнесе.

Отведоха детето в приюта в Саут Сайд и го настаниха. Уведомиха полицията с оглед издирване на майката. Холи се помъчи да научи подробности за живота на момиченцето, но не успя да изкопчи и дума от него.

Същия следобед детето мина на медицински преглед. Оказа се, че е било изнасилвано, по всяка вероятност многократно. Когато показваше на Холи заключението си, лекарят поклати глава и многозначително смръщи вежди.

„Всичко ми е ясно за приятеля на майката!“ — каза си Холи.

Сега, когато момиченцето бе чисто, а косата му — измита и сплетена от Холи, се видя колко е хубаво. Имаше разкошна алабастрова кожа и прозрачносини очи, които навярно някога бяха гледали доверчиво. Сега гледаха отчайващо празно.

Изминаха два дни, през които Холи се опитваше да движи останалите си случаи, като същевременно следеше развитието на случая с момичето Съндбърг. После пристигна заповедта за преместване на детето в старото сиропиталище в южната част на щата.

Във вторник сутринта Холи се сбогува с Джил Съндбърг. Един от държавните попечители щеше да я придружава през тричасовото пътуване с кола до сиропиталището — огромна и грозна сграда, разположена в покрайнините на града, чиито жители бягаха от нея като от чума.

— Скоро ще дойда да те видя, Джил! — обеща Холи. — Там ще се грижат добре за теб. Аз се казвам Холи Флеминг. Ще можеш ли да запомниш?

Тя хвана момиченцето за раменете. То не се възпротиви, не се опита да избяга. Но изразът на очите му накара Холи да отвърне поглед. В тях имаше нещо неестествено, дори чудовищно. Това дете не вярваше на никого. Може би вече никога нямаше да вярва на никого. Непрестанното жестоко малтретиране бяха убили всичко човешко у него. Холи не можеше да си представи както ще изживее остатъка от живота си.

— Ще ми се усмихнеш ли, душко? — попита Холи. — Ще ми кажеш ли довиждане?

Детето не отвърна.

Холи мълчаливо проследи как попечителят вкарва момиченцето в колата и затваря вратата. Чак когато колата се изгуби от погледа й, си даде сметка, че очите й са пълни със сълзи. Ръцете й бяха студени — там, където само преди миг бе държала крехките раменца.

Шестгодишна!

Холи въздъхна и замислено тръгна към работното си място.

Детето седеше на задната седалка на служебната кола, с която го отвеждаха в сиропиталището. Социалната работничка до него от време на време му говореше, но момиченцето не отвръщаше.

Всички следи от миналото му бяха заличени. Дрехите, с които бе облечено, бяха купени от Холи Флеминг с държавен ваучер. Държеше малко мече, за което Холи бе платила от собствения си джоб.

Момиченцето гледаше зареяно през прозореца. Беше безразлично и спокойно. Социалната работничка не се безпокоеше за поведението му по време на пътуването, но с тревога се питаше какво ли става в детската главичка.

На нея й бе добре известно, че в щатския приют няма условия за напътствие или терапия. Щяха да захвърлят момиченцето там сред стотици други безпризорни, много от които точно толкова груби и безпощадни, колкото то бе пасивно. Как щеше да преживее тежкото изпитание — това зависеше единствено от собствения му характер, физическите му рани щяха да зараснат, ала държавата нямаше да направи нищо, за да излекува душевните рани.

Когато изминаха половината разстояние, отбиха от главното шосе и излязоха на селски път, който ги преведе през малкия град Еликот. Имаше главна улица с паркинг по диагонал и неизбежните магазини и фирми. Социалната работничка забеляза, че накъдето и да погледне, сякаш вижда името Патерсън. „Недвижими имоти Патерсън“, „Застрахователно дружество Патерсън“, „Строителна фирма Патерсън“. Типично малко градче, реши тя, управлявано от една богата фамилия, която сигурно притежава голяма част от обработваемата земя наоколо.

Отклонението ги отведе до малко гробище. Към портите му тъкмо приближаваше погребална процесия, която спря пред тях и препречи пътя им. Една от колите бе точно редом с тях.

Процесията беше малка — не повече от четири коли, без да се брои катафалката. В първата кола на кормилото седеше мъж, а до него на седалката — малката му дъщеря. И двамата бяха в траур. Мъжът бе с тъмни коси и очи, а момиченцето имаше лъскава червеникаворуса къдрава коса и здраво личице, осеяно със слънчеви лунички, които съвсем не отговаряха на жалейната му премяна.

Отварянето на гробищните порти се забави. Двете коли продължаваха да чакат една до друга. Очите на момиченцето в траур срещнаха очите на бездомното дете на задната седалка в служебната кола. Спогледаха се с обичайния интерес на деца, несмущавани от факта, че не се познават.

Двете момиченца бяха почти на една и съща възраст и дори си приличаха. Но преливащото от здраве момиченце в колата до баща си бе свежо и окъпано в светлина. Лицето на сирачето, въпреки русата коса и ясните сини очи, бе бледо и носеше отпечатъка на глада. Неочаквано изразът на Джил Съндбърг се промени. Тя разглеждаше лицето на момичето от другата кола. Въпреки че то носеше маската на скръбта по смъртта на близък човек — може би майка й, — в зелените очи грееха пламъчета. Това момиченце знаеше какво е щастие, или вярваше в щастието. Никой никога не го беше малтретирал. То бе невинно.

Джил се вгледа по-внимателно в откритото малко лице. Тогава нещо в нейното лице се промени. В очите й проблесна светлинка, сякаш в отклик на живота, който виждаше в отсрещното лице. Нещо у нея се раздвижи в отчаян опит да я измъкне от собствения й живот и да я вмести в този на сияйното момиченце от другата кола. Това бе силно изживяване, което разтърси пялото й същество.

Докато гледаше към Джил, очите на отсрещното момиченце се разшириха от учудване. Сякаш наблюдаваше невиждано природно явление — нещо като излюпване на пеперуда от какавида. То се обърна към баща си, който гледаше през предното стъкло на колата, после отново към другата кола.

Портите на гробището се отвориха. Колите тръгнаха в различни посоки. Красивото момиченце с учуденото лице изчезна — отмина и се изгуби в далечината.

Джил Съндбърг пътуваше към бъдещето си.

Малката погребална процесия се движеше към гробището. Седнала до баща си в колата, Лесли Чембърлейн мислеше за момиченцето от другата кола.

— Как си, миличка? — запита я баща й.

— Добре съм, татко — отвърна тя. — А ти?

Някога това бе тяхна шега. Той я питаше: „Как си, миличка?“, а тя му отвръщаше: „А ти как си?“. Тогава той повтаряше: „А ти как си?“ и така двамата до безкрайност си задаваха един и същи въпрос, докато не избухнеха в смях.

Но днес всичко бе сериозно. Майката на Лесли лежеше в катафалката отпред, а баща й я водеше на майчиното й погребение.

Лесли беше на шест години. Не познаваше майка си много добре, понеже откакто се помнеше, мама все беше болна. Някакво бъбречно страдание, което много се било влошило, когато мама родила Лесли.

Татко готвеше за Лесли, купуваше й дрехи, играеше си с нея, рисуваше й картинки и вечер й разказваше приказки, преди да заспи. Пак татко я целуваше за лека нощ и й помагаше да казва молитвите си.

Мама — истинското й име бе Розмари Чембърлейн — бе хубава жена, без чувство за хумор, но изпълнена с топлота и любов. Тя проклинаше болестта, която я отделяше от семейството й със седмици и месеци. Но същевременно благодареше на съдбата, че я е свързала с Том, който бе добър и всеотдаен баща, закриляше Лесли и интуитивно разбираше какво става в душата й.

Лесли бе на пет години, когато настъпи последният етап на майчиното й заболяване. Когато си беше у дома, мама седеше със зареян поглед. Колкото по-далеч от семейството я отвеждаше болестта й, толкова по-близки ставаха Том и дъщеря му, сякаш се подготвяха за неизбежния момент, когато щяха да останат сами.

После, на третия ден при едно от обичайните посещения в болницата за изследвания и лечение, майката почина.

Днес Лесли седеше до баща си и гледаше катафалката отпред.

— Татко, мама къде е сега? — запита.

Той обърна поглед към нея.

— На небето, миличка.

— Какво ще прави там?

— Ще те пази. Ще ни пази и двамата — отвърна той.

— Не е ли там, в онзи ковчег?

— Само тялото й, миличка. Това не е истинската мама. Мама имаше душа. Ти го знаеш.

Том Чембърлейн работеше в бутилената фабрика в града. Беше необразован, но чувствителен човек. Обожаваше жена си и се надяваше, че ще живее дълго с нея. Когато болестта й се разви и нестихващите болки започнаха толкова да я мъчат, че тя почти непрестанно бе в състояние на унес, той постепенно прехвърли надеждите си върху дъщеря си, съзирайки в нея безкрайния хоризонт от възможности, които тъй бързо бяха отлетели от него и жена му.

И дори в този ден, когато детето седеше замислено на предната седалка до него и криеше мъката си зад лаконични въпроси, той чувстваше природната й сила и жизнеността й. Тя щеше да живее. Щеше да порасне и да бъде като всички останали — здрава и щастлива. А той бе до нея, за да се погрижи за това. Днес не можеше да направи нищо, за да облекчи мъката и загубата й. Но утре, от този ден нататък щеше да прави всичко, за да й даде нормалния, щастлив живот, който смъртта така жестоко искаше да й отнеме.

Катафалката спря до зеещия гроб. Бащата не бе забелязал кафявата служебна кола с герб на шофьорската врата пред портите на гробището.

Но дъщеря му гледаше през прозореца.

— Какво има, Лесли? Нещо интересно ли видя?

— В оная кафява кола имаше едно момиченце.

— Така ли? Познаваш ли го?

Тя не отговори. Том Чембърлейн забрави за случката.

Обаче Лесли продължи да мисли за момиченцето. Отначало светлосивите очи зад прозореца на непознатата кола бяха като мъртви — почти като тялото в катафалката. После се случи нещо невероятно. Момиченцето оживя. Но това стана много странно. Когато бузките му поруменяха и очите му светнаха, то вече не приличаше на себе си.

Започна да прилича на Лесли.

Колкото повече се раздалечаваха колите, толкова по-бързо ставаше това. Безжизненият поглед на сините очи се избистряше, телцето изправяше гръб, безразличието, изписано по малкото лице, се заместваше с любопитство.

Когато Лесли погледна към момиченцето за последен път, то също я гледаше от задния прозорец на колата. И сякаш тя видя в него себе си, сякаш самата тя се разделяше бързо със себе си и отиваше в някакъв друг, различен живот.

Лесли не каза на баща си за това. Умът му сега бе зает с други неща. Изглеждаше тъй тъжен!

Ала това, което видя, дълбоко я впечатли.