Елизабет Гейдж
Интимно (71)

70

Чикаго

Джил стоеше, вперила поглед в Мег.

Детето седеше на мръсния под в спалнята на горния етаж. Въпреки че на прозорците нямаше завеси, вътрешността на стаята не се виждаше от съседните къщи, дори и при положение, че някоя от тях бе обитаема.

— Мисля, че успяхме да ги заблудим до един, нали? — попита Джил.

Мег беше облечена в анцуг с голяма емблема на Чикаго Беърс, нарисувана на горницата. Носеше мънички маратонки и бели чорапки. Косите й бяха подстригвани наскоро и сега бяха останали само къси къдрици. Приличаше на момче.

Самата Джил също беше в спортен екип. Изглеждаше твърде голям за нея. Имаше подплънки под фланелката си, за да изглежда поне десетина килограма по-тежка.

Косите й бяха боядисани черни. Носеше евтини обици, гривни, които подрънкваха на дясната й китка, и крещяща изкуствена бенка на бузата си. Изглеждаше като привлекателна, но доста недодялана домакиня. В последния етап на пътуването си бе придобила безцеремонно поведение с малкото хора, с които разговаряше. Представяше Мег като малкото си момченце Майк.

Мег стана красиво момченце.

А Джил — идеалната майка.

След като пристигнаха, тя даде на Мег малко плодов сок от спортната чанта, която беше взела със себе си. Джил беше добавила в чашата и една четвъртинка от собствените й успокоителни. Оттогава детето спеше почти непрекъснато. Джил беше взела надуваем дюшек за нея и й го наду в тъмнината.

Сега Мег седеше тихо. Но въпреки въздействието на успокоителното, тя изглеждаше изплашена. Мръсната порутена къща беше безкрайно далече от нормалното й обкръжение. Тя се озърташе наоколо слисана и през няколко секунди поглеждаше майка си.

— Знам какво ти трябва — каза внезапно Джил. — Изчакай минутка тук, скъпа, докато си донеса чантата.

Джил слезе долу да вземе спортната чанта и веднага се върна. Но когато стигна площадката, тя застина за момент, местейки втренчен поглед от едната спалня към другата. Сякаш внезапно бе обладана от абсолютна нерешителност. Дишаше тежко. Ръцете й леко трепереха.

След известно време дойде на себе си. Отнесе чантата в стаята и я остави на пода. Бръкна вътре и извади мъничък плюшен жираф, все още с етикета от truckstop-а, откъдето го беше купила.

— Я виж — каза тя, подавайки жирафа на Мег. — Ето ти един много специален приятел, който е решил да пътува с нас. Как мислиш да го наречем?

Мег пое жирафа мълчаливо, без да откъсва очи от майка си.

Джил успя да се усмихна щастливо.

— Искаш ли да се казва Боби?

Мег отмести поглед от майка си към жирафа, когото стискаше с две ръце.

— Е, двете заедно ще му измислим име, нали? — усмихна се Джил. — Ще опитаме всякакви имена, докато намерим най-подходящото.

Както говореше, тя започна да изважда нещата от спортната чанта. Имаше блокче за рисуване, торбичка бисквити, книжка със стихчета и малък комплект боички. Имаше и малко козметика, която Джил беше купила от една дрогерия, както и шише боя за коса.

Тя даде на Мег бебешкото й одеялце и мечето.

— Гладна ли си, скъпа? — попита Джил.

С гръб към Мег Джил извади пистолета и го остави на пода зад чантата. После се пресегна към пакета с бисквити. Не беше слагала хапка в устата си от трийсет часа.

Известно време яде в мълчание, като гледаше навън през прозореца. Самата тя приличаше на дете, дъвчейки безмълвно, с очи, изпразнени от загрижеността на възрастните. Минаха няколко минути, без изобщо да усети. После се извърна. Мег лежеше, затиснала под бузката си своя мъничък жираф. Спеше дълбоко.

Джил извади друга бисквита и продължи да дъвче замислено, докато наблюдаваше спящата си дъщеря.