Елизабет Гейдж
Интимно (30)

29

Шест седмици по-късно

Океанът им бе съучастник.

Вълните леко полюшваха яхтата. Привдигаха я бавно и полека, после я задържаха на облия си гребен, докато Джордан обладаваше Лесли — все по-дълбоко и все по-цялостно. Тя го притискаше в обятията си и при всяко нежно поклащане цяла се разтваряше под него.

Не след дълго стоновете му се сляха с припева на необятния океан под тях. Нейните сладостни възгласи се смесиха с радостния грак на чайките в далечината.

Той бе изпънал над нея стройното си, красиво и силно, сякаш създадено за любов тяло. Тя държеше лицето му в ръце и го гледаше очаровано и влюбено в очите. Бедрата й бяха обвити около него и го притегляха все по-навътре, към сърцевината на тялото й.

— О, Джордан…

Прегръдката им ставаше все по-завладяваща и всеобхватна, полюшвана от океана и необозримото небе, докато най-после, сред неописуем спазъм, който я разтърси цяла, тя стана негова. Тя усети как той сякаш излива победоносно в нея цялата си мъжка сила, но и цялата си нежност, цялата си нежна и течна същност, прилична на необятния океан, над който се носеха.

Когато всичко свърши, тя го притисна до гърдите си. Бедрата й се търкаха в хълбоците му. Тялото й все още леко потръпваше, а ръцете й приспивно го поклащаха.

Не казваха нищо. И двамата установяваха за кой ли път през тези няколко седмици, изпълнени със страст, че вече няма какво да си кажат.

Джордан мислеше за тялото й и за прелестния начин, по който тя се любеше. Плътта й бе наистина красива и неустоима — тъй нежна и съблазнителна! Но тя се любеше със сърцето си и се отдаваше така цялостно, че чак го дострашаваше — струваше му се, че във всеотдайната им взаимност има нещо твърде съвършено, нещо опасно.

Но това смутно чувство се заличаваше от възхищението му към нея. Прямотата й го очароваше не по-малко от прелестното й тяло. Тя бе невероятна — тъй изчистена и непретенциозна, когато се движеше, говореше или се смееше, и тъй неудържимо съблазнителна, когато лежеше гола в прегръдките му.

Някога бе чел в книга по философия, че тайната на сирените, които с песента си увличат моряците към смъртта, се криела в тяхната невинност. За Лесли със сигурност можеше да се каже същото. Същността й бе толкова непокварена, че всяка тяхна среща сякаш бе първа за нея.

Сега той гледаше очите й. Търсеше думи, с които да оправдае това, което бяха изживели. Но както обикновено думите не идваха.

— Обичам те! — каза той.

Тя се усмихна, притегли го към себе си и загали тила му с двете си ръце. Това бе нейният странен израз на нежност, който винаги му даряваше в тези моменти на отмала. После каза:

— Аз също те обичам.

Очите й бяха замаяни от любов, тялото й — безчувствено от удоволствие. Но тя започваше да идва на себе си. Той чувстваше как младежката енергия постепенно се събужда в нея. Скоро слънчевата й, жизнерадостна същност щеше да замести маската на страстта. В тези кратки моменти на преход от пламъка на желанието към спокойната наслада от дружбата им той я обичаше до полуда.

Джордан отмести поглед от нея. Яхтата, на която се намираха, се наричаше „Мег“ — на името на сестра му. Беше красива и малка — точно колкото за екипаж от двама, и отвътре бе обзаведена с вкус. Както бе легнала сред разбърканите чаршафи, Лесли наистина приличаше на сирена, на морско създание, доведено му тук и поверено му от някаква тъмна сила.

Любеха се от шест седмици. Срещаха се във всеки възможен момент — най-напред в града, после на яхтата. Джордан бе запален по лодките, а Барбара ги ненавиждаше, така че това бе идеално място за срещи. Струваше им се, че когато са далеч от земята, когато са духовно свързани от водата и небето, са наистина сами и са още по-близки.

Когато отначало предложи на Лесли да излязат заедно с яхтата, Джордан просто търсеше усамотението и удобството на малкия плавателен съд и изобщо не предполагаше, че океанът ще се превърне в нещо тъй символично, тъй дълбоко лично във връзката му с нея.

Тя никога преди не беше плавала. Когато дойде на яхтата за първи път, бе малко нервна, но изглеждаше невероятно с джинсите, гуменките и бялата си блузка без ръкави. Докато й обясняваше някои основни правила, той с мъка се сдържаше да не я прегърне.

Възприемаше бързо. Не след дълго вече можеше сама да върши по-простите операции, тъй като бе много интелигентна и изобщо не се страхуваше да си изцапа ръцете. Научи се да определя вятъра, да вдига платната, да застава правилно и да направлява яхтата, когато променя курса и кара срещу вятъра. Той вече разбираше защо е помагала на баща си с колата, защо боядисва апартамента си и защо може да оправя толкова неща. Това бе част от характера й, от непосредствеността й, от способността й да се нагажда към реалността.

По-късно, когато й купи специални обувки и яке, за да я пази от острия вятър в пролива, беше толкова сладка и изпълнена с младежка енергия, че дори Бен, намусеният пазач на марината, я хареса и винаги я поздравяваше с усмивка и дружелюбно разговаряше с нея.

— Днес денят е чудесен за плаване, госпожице! — така се обръщаше към нея Бен, когато й помагаше да се качи на яхтата или просто стоеше отстрани и ги наблюдаваше. После наставляваше Джордан: — Сега внимавайте! Днес навътре е бурничко!

Бен се държеше покровителствено с Лесли като вуйчо и се считаше за нещо като пазител на любовта им. Понеже начинът, по който те се гледаха, нямаше как да убегне от зоркото му око.

Бен никога не беше виждал Барбара, понеже тя никога не бе идвала на марината. Но дори и да я познаваше, нямаше никога да издаде тайната, която свързваше Джордан и Лесли. Беше научил много неща в живота си и познаваше любовта, която заслужава да цъфти независимо какви закони й се противопоставят, независимо какви пречки се изправят пред нея. Гледайки Лесли, той сякаш гледаше нещо, което никога не беше притежавал, но за което бе мечтал. Ставайки, макар и напълно страничен съучастник на такава любов, Бен имаше усещането, че вижда осъществяването на своя отдавнашна мечта.

Всеки път, когато излизаха, ставаше едно и също. Управляваха заедно яхтата в мълчание и понякога, когато бързо и леко се носеха през залива, весело се смееха. После, когато излезеха в открито море, спираха и Джордан сваляше платната и пускаше котвата. А когато слизаше долу, тя го чакаше, сваляше блузката си, оставаше по сутиен, после джинсите се свличаха по дългите й крака и тя оставаше само по копринени гащета, които като нежно цвете покриваха тайнственото място.

Очите й блясваха при срещата на потъмнелия му от желание поглед, на напрежението в ръцете му, на страстта, която видимо се очертаваше между краката му.

— Ела, принце! — казваше му, а когато той тръгнеше към нея, тя сваляше сутиена си.

Отначало започна да го нарича така на шега, но името си остана. Той дори започна да го харесва, понеже знаеше, че тя влага в него и уважение към него, и чувство за хумор. Постепенно то придоби част от дълбоката еротика, която той виждаше в гъвкавото й, нежно тяло и най-вече в очите й.

Той имаше една нейна снимка, която му бе станала любима. Държеше я заключена в бюрото си в службата и я съзерцаваше при всеки свободен момент от натоварения си работен ден. Беше й я направил на рождения й ден, преди да я отведе на вечеря в един пасторален ресторант в Лонг Айлънд. Тя бе облечена с лятна рокля на цветя, а на главата си имаше шапка с широка периферия, която прекрасно подчертаваше естествената й красота.

Тогава той й подари изумрудена огърлица, която тя веднага си сложи и свали другата, с която първоначално бе излязла. Усмихваше се лъчезарно от снимката и бе застанала така, че огърлицата да се вижда. Но в очите й се четеше онзи любовен блясък, с който му казваше, че иска да му благодари за подаръка по по-интимен начин.

Снимката така красноречиво бе запечатила и невинността, и чувствеността й, че понякога, докато я гледаше, очите му се навлажняваха. Считаше я за най-ценното си притежание — не само заради спомена, който извикваше у него, но и заради истината, която разкриваше — истината на любовта му.

Такива мисли изпълваха Джордан сега, когато гледаше Лесли. Красивите й очи, дълбоки и зелени като океана, го фиксираха, а голото й тяло го приканваше. Той я целуна и зарови лице в гърдите й.

— Ти си магьосница. Не мога да ти се наситя.

— Ммм — измърка тя и прокара пръсти през косата му. Гърлените звуци, които издаваше, го очароваха, а уханието на тялото й, примесено с неговия собствен мирис, бе толкова съкровено, че му се искаше да потъне до забрава в него.

Но той се изправи и придърпа чаршафа върху красивите й гърди, понеже искаше да й говори сериозно. Погледът му го потвърждаваше.

— Казах на Барбара за нас.

Тя го погледна с хубавите си очи, в които не се четеше нищо. Той знаеше какви чувства я терзаят. Бе се поддала на любовта им, както и той, но не можеше да я приеме като начин на съществуване. Ако той не беше сериозен, тя нямаше да продължи.

— Прие го добре — продължи той. — Тя е жена с чест. Трябва да я познаваш, както аз я познавам, за да ме разбереш. Детството й е било един ад. Животът с баща й просто я е осакатил. Но не е накърнил честността й. Това я е държало. Винаги съм я уважавал за това и винаги ще я уважавам. — Той погледна към Лесли, сравнявайки бляскавата й, слънчева красота с тъжния, мрачен образ на Барбара, който живееше в съзнанието му. — Тя винаги е знаела, че този момент ще настъпи. Снощи ми го каза. Сделката, която сключихме, се оказа добра и за двама ни. Но в нея нямаше любов. Не можеше да продължи дълго. Тя го разбира. И се радва за мен.

Лесли изглеждаше замислена.

— Джордан, кажи ми едно нещо.

Той се засмя.

— Всичко, което поискаш.

— Обичал ли си я някога? Дори мъничко? Искам да ми кажеш честно.

За миг той потъна в размисъл. После каза:

— Любов… Думата е много силна. Прекалено силна. Но наистина изпитвах нещо към нея. И все още го изпитвам. Разбирам тъгата й, самотата й. Чувствам го в сърцето си. И то ме кара да не искам да я наранявам. — Той погледна към Лесли. — Този отговор задоволява ли те?

Тя кимна.

— Точно това исках да чуя от теб. Ти си човечен, ти си истински мъж. Не исках да повярвам, че си могъл да се ожениш за жена, към която не изпитваш абсолютно нищо.

Джордан изпита тръпка на облекчение. Сякаш Току-що бе преминал през трудно изпитание.

После погледна отново замисленото й лице. Тревогата я правеше още по-красива. Той бавно отгърна чаршафа и разкри издълженото й тяло, загоряло от лятното слънце и още топло от неговите ласки.

В този момент той разбра, че няма да могат да станат и да се върнат на палубата. Трябваше да я има отново. Очите й говореха, че тя също е разбрала. Наведе се да я целуне. Телата им чувствено се докоснаха и страстта и жаждата за нея отново го завладяха.

Този път, когато покриваше тялото й със своето, в съзнанието му изплува сянката на тъгуващата Барбара и обагри любовта му със смесица от меланхолия и състрадание.

По странна ирония на съдбата, докато насладата побеждаваше Лесли и я отнасяше далеч от твърдата земя, към водната стихия, където тя и Джордан се сливаха в едно, сами на този свят, изведнъж й се стори, че и последната сянка, помрачаваща любовта й към него, вече се е стопила.