Елизабет Гейдж
Интимно (78)

77

Юни 1981 г.

Лесли беше с Джордан във вилата му на един от островите в Егейско море.

Най-накрая отново заедно, Лесли и Джордан не можеха да повярват на щастието си. Те отдавна се бяха отказали от своята тайна мечта да живеят заедно. Затова сега се чувстваха възторжени и едновременно с това малко напрегнати в компанията си.

Те не бяха същите мъж и жена, които се бяха влюбили един в друг преди пет години, когато животът изглеждаше толкова различен. Оттогава Лесли се бе омъжила за човек, към когото бе силно привързана и се бореше с всички сили да запази този брак от безмилостната смъртоносна болест. Тя се бе опълчила срещу любовта си към Джордан, тъй като тази любов можеше само да попречи на ангажиментите й към Рос. Сега Джордан бе като изкушение, на което можеше да се отдаде с наслада, след като години наред се бе въздържала.

Колкото до Джордан, той бе преживят два тежки и твърде сложни брака, откакто бе отдал сърцето си на Лесли. Бе жертва на измама, обречен на нещастие. Дързък мечтател в света на бизнеса, в личния си живот той беше най-обикновен човек. Беше се лутал в своите два брака, без да има представа накъде върви. Заради собствените си слабости и тези на своите съпруги за малко да стане свидетел на гибелта на невръстната си дъщеричка и да стигне до пълно самоунищожение.

И във всичко това, без да подозира, Лесли бе играла съществена роля. Тъй като и двете му съпруги бяха принудени да се примирят с нейното присъствие в сърцето му и в усилието си да постигнат това, бяха причинили собствената си гибел. През тези болезнени години на изгнание, далеч от Лесли, Джордан изобщо не бе подозирал колко наблизо всъщност е тя.

Джордан и Лесли бяха изминали дълъг път в своите независими едно от друго пътувания. Сега най-накрая бяха заедно, а щастието им изглеждаше съвсем непознато. И тази екзотична чужда земя, далеч от сцената на техния предишен живот, беше подходящ декор за възраждането на тяхната любов.

Голяма част от това възраждане се осъществяваше сред морската шир. Почти всеки ден Джордан извеждаше Лесли на разходка с яхтата си. Обикаляха крайбрежието, отиваха до съседните острови, единият от които бе домът на някои стари приятели на Джордан, които посрещнаха Лесли с отворени обятия.

Любеха се в уединението на яхтата както едно време. Но сега тя беше друга. Уханието на егейския въздух също беше друго и се усещаше по различен начин от морския въздух над пролива на Лонг Айлънд, който някога бе техен съучастник.

Това различие само ги караше да се обичат още повече. Тъй като те разбираха колко невероятно бе, че се бяха пооткрили, какъв каприз на съдбата бе, че им беше позволено да се съберат, след като толкова много неща ги разделяха.

През тези дълги, изпълнени с покой дни сред морето и нощи в къщата с изглед към залива, те разговаряха. Разговаряха дълго, настоятелно, сякаш твърдо решени да преминат през лепкавата мъгла на недоразуменията и пречките, които ги бяха разделили в миналото. Тяхната любов бе загубена толкова дълго, че сега, след като им беше върната, те изпитваха почти неистов стремеж да я съхранят, да я заключат на сигурно място.

Тези разговори бяха трудни, често мъчителни. Но постепенно, тъй като любовните им нощи се редуваха с дългите дни на откровения, въздухът между тях започна да се избистря и любовта им засия над миналото им като яркото слънце над Егейско море. Те се бяха преоткрили като нови хора, вече по-възрастни и помъдрели, които дори и в раздялата си бяха воювали за щастие. А това само още повече засилваше любовта им.

В началото на третата седмица от техния меден месец над тях се възцари нов покой. Те се чувстваха като брачна двойка с дълъг съвместен живот, с много общи спомени, към които да се връщат, с жарава от страст между тях, обуздана от времето, за да заискри ярка и вечна.

Най-накрая се бяха открили един друг. Този път завинаги.

 

 

Беше петък. В понеделник щяха да се приберат у дома и да се върнат към своя напрегнат живот. Джордан възнамеряваше да продължи работата си по проекта „Лазаръс“, а Лесли трябваше да се върне в Джонсънвил да продаде къщата на Рос и да потърси нов президент на „Уилър Адвъртайзинг“. Тя чувстваше, че времето й с Рос трябваше да приключи. Щеше да пренесе всичките си лични вещи в апартамента на Джордан — включително и, както при всеки втори брак, своите спомени за живота си с Рос — и оттук нататък това щеше да бъде нейният дом.

Малката Мег беше в Пенсилвания при семейството на Джордан и щеше да се върне във вторник. Джордан изгаряше от нетърпение да я види. Раздялата от цели три седмици за него бе твърде болезнена. Но Лесли не ревнуваше, че той обожава дъщеря си. Тя бързаше да стане майка на Мег и колкото се може по-скоро да я зарадва с братче или сестриче.

Мег бе обикнала Лесли така естествено и спонтанно, че човек неволно си задаваше въпроса дали тя не подозираше за тайнствената духовна връзка между Лесли и Джил, нейната истинска майка. Това изпълваше Лесли едновременно с радост и тъга. Тя разбираше, че Джил с голямата си любов и с трагичната си съдба винаги щеше да присъства в отношенията между Лесли и Мег.

След смъртта на Джил Мег незабавно бе откарана в чикагското управление на ФБР, където я очакваше баща й. Беше установено, че Джил е дала на Мег достатъчно от едно свое успокоително, за да я приспи задълго, и после се е оттеглила в мазето, за да се самоубие. Накрая Джил се бе принесла в жертва, за да спаси Мег.

Лесли си даваше сметка, че един ден Мег ще иска да узнае цялата истина за смъртта на майка си. Когато този момент настъпеше, Лесли и Джордан щяха да се опитат да й я поднесат така, че да не я разстроят. Бракът на Джил с Джордан бе трагична история. Мег не трябваше да се сблъсква с нея, преди да е пораснала достатъчно.

Предстоеше много работа. Орисниците не бяха особено склонни да оставят Лесли и Джордан да се насладят на своята любов. Пътят им бе осеян с много пречки, но Мег бе недосегаема за тях. Сега трябваше да изграждат своя съвместен живот. А любовта им един към друг ги правеше нетърпеливи по-скоро да се приберат у дома и да се заловят за работа. Това щеше да бъде сладко бреме.

В тази петъчна вечер те се чувстваха уморени, но щастливи. Бяха прекарали целия ден в морето. Канеха се след малко да си направят специална вечеря. На път за вкъщи бяха купили великолепен костур от рибарите в селото. Щяха да го приготвят заедно.

Но преди това се любиха. Беше пет следобед. Необичайният час само усили страстта им. Загубвайки се един в друг, те сякаш се възнесоха от този свят.

Тялото на Джордан вече не се струваше на Лесли непознато, защото бяха заедно от няколко седмици. Но една по-съществена разлика, онази, която се дължеше на годините раздяла, на факта, че той бе живял с мисълта, че е загубил Лесли завинаги — тази разлика си остана, тя го караше да се чувства по нов начин и добавяше тайнствен и загадъчен блясък на тяхната любов. И в най-вихрените си мечти Лесли не бе предполагала, че сексът може да бъде толкова съкровен.

Слънцето залязваше. Те станаха, за да го наблюдават заедно. Носеха копринените халати, които Джордан беше поръчал за пристигането им тук преди три седмици.

Те седяха на терасата прегърнати и наблюдаваха как слънцето бавно се потапя в обятията на морето. Селото изглеждаше близко и родно на фона на безбрежната водна шир. Рибарските лодки проблясваха на залеза като изящен напев към тази симфония от пурпурно и синьо. Гледката беше възхитителна.

— Страшно ми е да си го помисля — каза Джордан.

— Какво? — попита тя нежно.

— Колко лесно беше да те загубя — отвърна той. — И колко трудно ми беше да те открия отново. Бих дал всичко, за да си върна тези години.

— Скъпи — каза тя и хвана ръката му. — Може би те изобщо не са загубени. Може би в известен смисъл са били необходими.

Лесли мислеше за собствената си одисея през живота и за това колко по-естествена й изглеждаше сега, когато вече знаеше, че всъщност тя е била пътят, който през цялото време я е водел обратно към Джордан.

— Може би — добави тя, — всъщност никога не сме били истински разделени.

Той се обърна да я погледне. Тя видя гаснещата слънчева светлина, отразена в очите му. Имаше чувството, че нито самотата, нито битките й някога са били така истински, както Джордан за нея сега. Мъчителните й лутания са представлявали просто още един начин да му принадлежи.

— Обичам те — каза тя и му поднесе устните си.

Той внезапно трепна в ръцете й. Силен спазъм разтърси тялото му и в същия миг тя чу изстрел, който отекна зад гърба й.

Джордан рухна върху нея.

— Джордан, не!

От устните й се изтръгна приглушен вик. Едва успяваше да го задържи. Двамата бавно се свлякоха на каменния под на терасата.

— Не, Джордан, недей…

Нещо проблесна в съзнанието й. Тя нежно отпусна главата му на цимента и се втурна в спалнята. Проклинаше се, че си бе позволила да не бъде нащрек всяка секунда, че бе дръзнала да повярва в бъдещето.

Върна се с възглавница и одеялото, с което бе застлано леглото. Коленичи до него и пъхна възглавницата под главата му. Очите му бяха отворени, но незрящи.

— О, господи! Джордан, Джордан… — Тресеше се от паника. Бореше се с одеялото. Имаше страшно много кръв. Не знаеше къде е уцелен, но можеше да прецени, че е твърде сериозно. Може би тези невиждащи очи означаваха, че вече е мъртъв. — Скъпи! — проплака тя. — Погледни ме. Кажи ми нещо. Моля те!

Зад гърба й се разнесе плътен глас.

— Е, край.

Тя вдигна очи и видя Тони, който я наблюдаваше втренчено. В ръката си стискаше пистолет. Погледът му бе развълнуван, трескав. Той бе застрелял великия Джордан Лазаръс и го знаеше.

— Ти! — възкликна Лесли.

Той кимна.

— Не можеш да избягаш от миналото. Мислех, че вече си го разбрала.

Той погледна Лесли и махна към тялото на Джордан.

— Ти си виновна. Мислеше си, че можеш да получиш всичко. Сега виждаш докъде стигна.

Лесли беше завила Джордан с одеялото, беше коленичила до него и държеше главата му в скута си.

— Дръпни се — нареди Тони. — Дръпни се или ще убия и теб.

Тя вдигна поглед към него. Страхът в очите й беше истински, но в тях имаше и нещо друго, нещо, което му казваше, че победата му не е така пълна, както му се искаше да бъде.

Той я погледна с неприкрита омраза.

— Добре тогава. Стой си там. Сама си го изпроси. Сега ще видиш как ще го надупча. И ще ти стане ясно.

Той насочи пистолета към Джордан.

— Не! — извика тя.

Той сведе поглед към нея и се усмихна.

— Какво има? — прозвуча гласът. — Ти си виновна за това. Ти ми го причини. А сега аз ще си отмъстя на него. За всичко трябва да се заплаща. Нима се страхуваш от малко справедливост?

И внимателно се прицели в главата на Джордан.

— Справедливост.

Изстрелът го свари неподготвен. Очите му се извърнаха към Лесли, широко отворени и пълни с недоумение.

Тя беше стреляла в него изпод одеялото. Пистолетът беше на Рос Уилър, същият, който бе ранил Тони в къщата й в Лонг Айлънд преди година и половина.

Тони успя да се задържи на крака, въпреки че тя го беше уцелила в корема. Удивлението в очите му премина в горчив хумор и после в омраза.

— Мислиш ли, че можеш да ме спреш? Съдбата е на моя страна. С твоя човек е свършено, миличка.

Той стисна зъби и отново се прицели в Джордан.

Лесли измъкна пистолета изпод одеялото и отново стреля в Тони. Той не беше мислил да се защитава от нея, толкова бе обсебен от мисълта да убие Джордан. Едва сега понечи да се извие към нея.

— Справедливост — прошепна той.

Тя стана и отново стреля в него, пристъпвайки напред за атака. Този път куршумът го уцели в гърдите и го оттласна назад. Тя отново дръпна спусъка. Той се строполи на земята.

Лесли стоеше безмълвна, неподвижна и го наблюдаваше. Продължаваше да стиска пистолета. Тони с мъка се надигна на колене. От устата му бликаше кръв. Насочи цевта към Джордан, но погледът му бе устремен към Лесли. Изражението му бе виновно, почти детинско. Докато се опитваше да овладее оръжието, Лесли разбра, че единствено любовта му към нея все още го крепи. Последното му оръжие…

Той успя да насочи пистолета към Джордан и понечи да дръпне спусъка. Тя направи още една крачка към него и отново стреля. Глухо стенание, съпровождащо неохотното поражение, се изтръгна от устните му и той се строполи по гръб.

Лежеше с отворени очи, вперени в това чуждо небе, най-накрая безчувствен към Лесли, постигнал забрава и покой.