Елизабет Гейдж
Интимно (54)

53

Джонсънвил, щата Лонг Айлънд

16 юни 1979 г.

Както се оказа, състоянието на Рос не беше толкова безнадеждно. През пролетта той се позакрепи. Паметта му за имена и думи леко се подобри, а интелектуалният му капацитет възстанови равнището си отпреди Коледа. Благодарение на изключителната си воля, както и на ревностната рехабилитация, той командваше движенията си значително по-добре и можеше да изпълнява редица задачи, които след първия удар му бяха прекалено трудни.

Лесли си налагаше да гледа нещата от добрата им страна. В това отношение в лицето на лекарите тя намираше всеотдайни помощници.

— Мозъкът е толкова сложен орган, че ние не сме в състояние да предскажем какво ще стане — каза й доктор Гет. — Виждал съм пациенти, които се възстановяват след състояние, много по-тежко от това на съпруга ви. Само не забравяйте — най-важни са настоятелните усилия и любовта. Продължавайте да вярвате в Рос и той няма да загуби вяра в себе си. Всичко е възможно.

В тази слънчева сряда улиците на Джонсънвил излъчваха предчувствие за настъпващото горещо лято. Лесли беше на работа цяла сутрин и се върна у дома, за да отведе Рос в болницата за рехабилитационния цикъл. Сега се връщаше в офиса да довърши някои важни неща, които отлагаше твърде отдавна. Този ден обещаваше да свърши като много други — тя щеше да се прибере у дома и след една кратка вечеря да се строполи в леглото в девет или девет и половина и да потъне в изнурителен сън.

До този момент през деня бе хапнала само купичка овесени ядки в кабинета си. Последния път, когато бе посмяла да се претегли, тежеше петдесет и един килограма. Дори когато се сещаше да яде, нямаше никакъв апетит. Мисълта за храна й беше досадна и дори противна. Слабееше непрекъснато. Сестрата на Рос, една мила жена на име Кони, бе констатирала този факт с неодобрение и я бе посъветвала да се обади на своя лекар. Лесли я бе изслушала любезно и буквално след минути бе забравила за предложението. Енергията и концентрацията й стигаха само колкото да си върши работата в офиса и да посвещава останалата част от времето си на Рос. Не беше в състояние да мисли за себе си или за здравето си.

Тя внимателно изведе колата от мястото, където беше паркирана, като непрестанно гледаше в огледалото за обратно виждане, и се отправи към изхода на паркинга. Мушна билетчето си в малкия процеп и проследи с поглед как бариерата започна несигурно да се вдига.

В този момент вратата вдясно внезапно се отвори и някой се вмъкна в колата й.

От устните на Лесли се откъсна слаб викна уплаха. Помисли си, че искат да я ограбят. После видя кой е и пребледня.

Тони Доранс не се усмихваше. Изражението, изписано на красивото му лице, бе строго и решително.

— Да тръгваме — нареди той.

Лесли бе твърде стъписана, за да помръдне. Седеше, втренчила в него поглед, който излъчваше едновременно тревога и раздразнение.

— Какво… — заекна тя.

— Просто тръгвай — нареди той. — Искам да говоря с теб.

Лесли бързо се съвзе.

— Слизай от колата — изрече. — Слизай или ще…

— Преди да си свършила някоя глупост — прекъсна я Тони, — имай предвид, че вече знам кой е синът ми. Казва се Тери Байър. Живее във Фармингтън, Лонг Айлънд. Видях го. Видях ви двамата заедно.

Лесли го гледаше със зяпнала уста. Думите му изтриха всички мисли от съзнанието й като гъба, която избърсва от черната дъска написаното до момента.

Тони я гледаше студено. Тъмните му очи изглеждаха нечовешки, приличаха на стафиди или на черни обли камъчета.

Тя с усилие възвърна умението си да говори.

— Какво искаш? Защо си тук? — Раздразнението вече не звучеше в гласа й. Тя беше уплашена и не можеше да се овладее.

Разнесе се клаксон от колата зад нея, която чакаше да мине през изхода.

— Да тръгваме — каза Тони.

Тя настъпи педала на газта и мина през портала, след което зави по една от страничните улички, които минаваха покрай болницата. Нямаше представа какво ще се случи оттук нататък. Звукът от името на Тери, произнесено от устните на Тони, заличи познатия свят наоколо.

— На следващия ъгъл завий вдясно — нареди Тони.

Тя изпълни указанията му. Той я прекара през няколко странични улички до едно голямо гробище, покрай което тя често минаваше на път за болницата.

— Влез вътре — каза той. — Тук ще можем да разговаряме на спокойствие.

Тя мина с колата през портала. Идваше в него за първи път. Гледката на гробовете я накара да потръпне. Имената върху надгробните плочи изглеждаха някак зловещи, сякаш изпод камъка ги наблюдаваха живи хора. Беше твърде злокобно място, за да остава тук насаме с Тони, този човек, който й бе причинил толкова злини и сега така абсурдно се бе завърнал в живота й.

Тя продължи напред по една от алеите, докато Тони не й каза да спре.

— Изключи мотора — нареди той.

Лесли се подчини. Обърна се и го погледна. Не можеше да се отърси от усещането, че участва в някаква нелепа ситуация.

— Какво искаш? — попита.

Настъпи пауза. Тони се усмихна бавно и многозначително.

— Теб — отвърна.

Лесли се изсмя. Това бе презрителен смях и той веднага го разбра. Сграбчи я за китката.

— Не ми се присмивай, красавице — каза. — Това е голяма грешка. Когато всичко свърши, вече няма да се смееш.

Тя видя погледа му. Той бе сериозен по начин, който тя не бе виждала у него по-рано. В известен смисъл дори не приличаше на себе си. Беше твърде различен от онзи Тони, който тя познаваше по онова време, и дори от мъжа, който преди шест месеца се появи толкова неочаквано на прага й. Сега у него имаше нещо различно, нещо непреклонно и съсредоточено.

— Не знам какво смяташ, че правиш — каза тя. — Ти си вън от живота ми, Тони. И при това от много години. Дълго преди да срещна Рос Уилър и да се влюбя в него, аз вече те бях забравила. Ако те е обзела някаква безумна идея, че можеш да върнеш времето назад след всичките тези години…

— Аз видях момчето — каза той. — Видях нашия син, Лесли.

За момент в красивите й очи се мярна приглушен блясък на признание и после угасна.

— Ние нямаме син — каза тя. — За какво говориш?

— Без глупави лъжи, Лесли — каза той. — Нямаме време за това. Когато те видях у вас, разбрах, че нещо в този декор не е наред. Почувствах го инстинктивно. И продължих да те наблюдавам. Когато тръгна за Фармингтън да видиш момчето, аз карах след теб. Последвах те дори в парка. Бях само на няколко стъпки от вас, докато лежахте под онзи дъб. — Той се засмя. — Обзалагам се, че сте се чувствали като волни птички. А ти смяташе, че си била толкова внимателна…

Той погледна през предното стъкло и после отново се обърна към Лесли.

— Естествено, разбрах, че е мой, още от самото начало. Знаех, че е наш, на двама ни. Беше толкова очевидно. Има твоите очи, твоята усмивка… но всичко друго е мое. Носът, брадичката… всичко. Той е мой син, Лесли.

Тя не каза нищо. Знаеше, че не може да отрече казаното от него. Но искаше да разбере какво цели.

— Проучих семейство Байър — продължи той. — Разбрах за осиновяването. Не беше трудно… бива ме в тези неща. Родила си детето девет месеца след раздялата ни. Всичко със семейство Байър е било уредено предварително. Прибрали са го от самата болница. Притежават документи за осиновяване, но актът за раждане все още удостоверява, че ти си майката. Имам копие от него.

Той сви рамене.

— Не че тази информация ми е необходима. Познах сина си още щом го видях.

Лесли присви очи.

— Нямаш никакво право да обсъждаш семейство Байър или техния син. Абсолютно никакво. Това не те засяга.

Тони поклати глава с многозначителна усмивка.

— Аз съм бащата на момчето — каза той.

Лесли започна да разсъждава. По изражението на Тони личеше, че според него той има някакво въздействие върху Лесли. Но тя си спомняше, че той бе човек, който не пренебрегва логиката.

— Добре — каза тя. — Да кажем, че ти си биологичният баща на момчето им. Това не променя нищо. Ти си напуснал майката преди раждането на бебето. Аз родих детето и го дадох за осиновяване. Неговите родители бяха така мили да ми позволят от време на време да го посещавам. Това е нещо обичайно. Ти обаче нямаш никакви законни права над него. Абсолютно никакви. Ако се опиташ да предявиш някакви претенции, ще бъдеш изхвърлен от съда.

Тони поклати глава с горчиво задоволство.

— Смяташ се за много умна, нали? — попита той. — И си мислиш, че всичко си пресметнала?

Лесли го погледна с презрение.

— Какво има тук за пресмятане, Тони? Живей си живота. Ти ме изостави преди толкова време. Не си ли спомняш? Беше в деня, когато щяхме да се женим. Чаках те да дойдеш, но ти не го направи. Изостави ме, сякаш не струвах нищо за теб. Дори не се обърна. Помниш ли, Тони? Кажи?

Внезапна сила бе обагрила думите й. Те бяха като силни пръсти, които се протягаха към него, пръсти, от които струеше гняв. Трябваше да направи усилие, за да овладее гласа си.

— Аз продължих да живея. Имам съпруг, омъжена съм. Бебето, което родих преди шест години, си има дом. Той е щастливо, нормално дете… и съвсем не благодарение на теб. Защо не продължиш да си гледаш живота и не ме оставиш на мира?

Тони отново поклати глава.

— Ти май наистина не разбираш. Това, че пътищата ни се пресякоха след всичките тези години, съвсем не е случайност. Това беше съдбата, Лесли. През цялото това време нещо в живота ми не беше наред. Чувствах го, но не можех да го разбера. Смятах, че е просто лош късмет, погрешен избор. Но нещо съществено липсваше. После те видях отново и осъзнах какво е. Беше ти. Смяташ ли, че съдбата щеше да ме отведе до прага ти след всичкото това време, ако не се е опитвала да ми каже нещо?

Лесли го гледаше озадачена.

— Това е съвпадение, Тони, нищо повече.

Той поклати глава. В следващия миг на лицето му се изписа ласкаво изражение.

— Не — каза той. — Когато те видях, си помислих, че ще се строполя мъртъв. Ти беше онова, което през цялото време липсваше в моя живот. Ако ти кажа какво ми струваше да стоя там в твоята къща и да говоря за онази застраховка, когато сърцето ми се късаше… Никога няма да разбереш как се почувствах. Аз те обичам, Лесли. Не съм преставал да те обичам от тогава. Трябваше ми това щастливо стечение на обстоятелствата, за да го разбера.

Очите на Лесли се разшириха. Тя видя, че той беше искрен.

— Ти си луд — каза тя. Думите се изплъзнаха от устните й, жестоки и гневни, преди да успее да ги спре.

Сега изразът на мрачна решителност се върна в очите му. В него имаше нещо диво, сякаш неговата мъжественост избликваше от собствената му натрапчива идея. Тя напрягаше Лесли и дори я караше да изпитва отвращение, че е близо до него.

— Още първия път — продължи той — разбрах, че нещо не е наред с онази твоя малка къща в предградията и с болния ти съпруг. Не ми звучеше правдиво. Това не е твоето място. Не и на моята Лесли. Беше просто фасада.

Той погледна през прозореца. На лицето му бе изписано изражение на особена вглъбеност, която тя не познаваше у него.

— Знаех, че ако те следя, рано или късно ще открия истината — продължи той. — И действително се оказа лесно. Ти ме отведе право при момчето, Лесли. Върна ме обратно при нашата любов — твоето начало. Там, където двамата се разделихме.

Отново чувство за болезнено несъответствие прониза Лесли. В известен смисъл Тони беше прав за нея. Но не както той си мислеше. Ясно, беше я разкрил. Но в сегашния й живот имаше повече, отколкото личеше на пръв поглед. Тя отдавна си го беше признала и го беше приела. Но Тони не можеше да види липсващите връзки между отдавна несъществуващите им отношения и сегашния й живот. Ето защо можеше да смята, че тя продължава да го обича.

Но щеше да бъде трудно да го убеди, че греши. Тя виждаше как логиката му се губеше, погълната от неговата натрапчива идея.

— Да — повтори той. — Проследих те. И открих тайната ти.

Извърна се към нея и я. Погледна. В очите му блестеше триумф, но и още нещо.

— Това бях аз — продължи той. — Аз и моят син.

Лесли се ядоса, Той говореше пълни глупости. Но увиваше тези безсмислици с нещо стегнато и задушаващо, което включваше него, нея и невинния малък Тери Байър.

— Тони, ти си полудял! — възкликна тя.

Той бързо се наклони напред и сграбчи двете й ръце, преди да е успяла да го спре.

— Знаех, че ще кажеш точно това. Знаех го през цялото време. Опитваш се да твърдиш, че не е било нищо, че е отдавна минало. Но ти грешиш, Лесли. Ти винаги си грешала по отношение на мен. Истина е, аз те изоставих. Това беше голямата ми грешка, най-голямата грешка в живота ми. Защото тогава аз те обичах. И сега те обичам. Ти също ме обичаше. Не се опитвай да го отричаш. Тогава беше толкова очевидно, личеше в начина, по който ме гледаше, по който се любеше…

Той въздъхна при спомена. Тя се изчерви, защото не можеше да отрече, че той бе първият й любим, мъжът, който я бе превърнал от девойка в жена.

Той видя руменината й. Кимна леко, а в очите му проблесна разбиране.

— Ти беше единствената жена, която е означавала нещо за мен — продължи той. — И бебето, малкото момченце, е доказателство за това. Дори ти не можеш да го отречеш. Доказателство, че си ме обичала. Доказателство, че сме създадени един за друг. Аз пропилях седем години от живота си в напразни опити да затворя очи пред този факт. Но после съдбата ме накара да те открия отново. Сега знам кой съм. Знам къде ми е мястото. И къде е твоето.

Настъпи мълчание. Тя избягваше погледа му, но чувстваше как очите му настоятелно се взират в лицето й.

— Обичам те — каза той. — Ти си всичко, което съм обичал на този свят. Ти също ме обичаш, Лесли. Вече го знам. Просто искам да го чуя от теб. Моля те. Поне това ми дължиш.

Лесли поклати глава, сякаш да разкъса паяжината в съзнанието си. Неговата фантазия не беше пълна измислица; по някакъв изкривен начин тя отразяваше реалността. За нея бе просто безумие, но за него вероятно съдържаше неопровержима логика.

Тони сигурно бе отгатнал мислите й, защото нежно докосна ръката й.

— Виж, аз не съм луд, Лесли. Просто сбърках. Много. Вършех не онова, което трябваше. Поех по погрешната пътека. Пътека, която ме отведе далеч от теб. Но сега те намерих. Каквото и да се случи, това не може да промени. Ти си моя и аз съм твой.

Лесли почервеня от гняв.

— Достатъчно те слушах! Ако искаш да си строиш въздушни кули, това си е твоя работа. Съжалявам, ако животът ти не се е стекъл така, както си искал. Но не се опитвай да ми приписваш вината за това. Виждаш ли, Тони, ти изобщо не си се променил. Нямаш смелостта да поемеш отговорността за собствения си живот и затова ме въвличаш в него след всичките тези години, като че ли това може да те спаси. След като самият ти ме прелъсти и ме изостави да се оправям както мога…

Очите, й неволно плувнаха в сълзи при спомена за това какво бе представлявал този мъж за нея и за мъката, която бе изстрадала заради него.

Тя не вдигна поглед. Ако го беше сторила, щеше да види искреното изумление в очите му.

— А сега — продължи тя с несигурен глас, — сега смяташ, че можеш да нахлуеш обратно в живота ми, сякаш мястото ти е запазено. Е, не е. В моя живот вече няма място за теб. Не си ми необходим, не те искам!

— Знам колко болка съм ти причинил — каза той тихо. — Никога няма да разбереш как ме измъчва това. Но, виж, Лесли, ние получихме още един шанс. Съдбата ни даде още една възможност! Проумей го!

В очите й отново проблесна гняв.

— Грешиш. Съдбата ти е дала шанс да видиш в какъв боклук си превърнал собствения си живот. Ето какво означаваше появата ти като застрахователен агент на прага ми, Тони. Това беше смисълът!

Той извърна поглед. Резките й думи му причиниха болка. Не беше престанал да мисли за това унижение, откакто видя изражението на лицето й, когато отвори вратата и го видя там на прага. Това бе изразът на досада и зле прикрито презрение. Изразът, който всяка домакиня пази за нежелания търговски посредник.

— Ако си притеснена за пари — започна той, — това не е проблем. Върна ли те при себе си, ще стана мъжът, който бих могъл да бъда през цялото това време. Ще си намеря по-добра работа. Ще живееш в къща не по-лоша от тази, която притежаваш в момента…

Думите му заглъхнаха, когато видя погледа й. Това бе поглед, изпълнен с презрение заради абсурдността на фантазиите му.

Лицето на Тони пламна от срам. Усети, че тя го унижава съвсем преднамерено. Вече почти я мразеше заради това.

Отвори вратата и слезе от колата. Заобиколи, застана от другата страна и се наведе към Лесли.

— Обмисли нещата. Не бързай. — Тонът му бе хладен и делови.

— Не е необходимо — каза тя. — Не ми трябва време и освен това нямам нужда да мисля за теб. Сбогом, Тони.

Тя се пресегна да запали колата, но ръката му сграбчи ключа и го измъкна. После предизвикателно го разклати пред очите й.

— Съпругът ти знае ли, че имаш дете? — попита той.

Ръцете на Лесли, които стискаха волана, трепнаха. Тя гледаше право напред.

— Да, знае — отвърна тя. Гласът й леко трепереше. Молеше се лъжата да е прозвучала убедително.

Тони продължаваше да подрънква ключовете, като настоятелно я изучаваше с поглед.

— Е, добре, ще видим.

Лесли стисна зъби, за да не каже нещо, и продължи да се взира в предното стъкло.

— Ти нямаш деца от него, нали? — попита той. — А се обзалагам, че си опитала. Виждаш ли, скъпа, това само потвърждава моята позиция. Той не е мъжът за теб. Той е инвалид. Неудачник. Аз съм направил моите грешки, а той е твоята грешка. Един ден ще имаш много деца. Но това ще бъдат моите деца.

Лесли се почувства така, сякаш гърдите й бяха стегнати с въже. Събра всичката сила в треперещото си тяло и пое дълбоко въздух, сякаш за да го скъса.

— Ти си тъй жалък, Тони — каза тя. — Иди си и се опитай да живееш живота си. Желая ти щастие.

После взе връзката ключове от ръката му. Той не се опита да я спре. Тя успя да завърти ключа и да запали колата. Той започна да казва нещо, но тя не го чу, защото превключи на скорост, натисна здраво педала на газта и колата се понесе напред с оглушителен рев.

Докато се отдалечаваше по алеята на непознатото гробище, тя продължаваше да го наблюдава в огледалото за обратно виждане. Стоеше там, изправен в своя делови костюм, ограден от дървета и надгробни паметници. Беше зловеща гледка, образ на призрак от миналото, надигнал се сред тези гробове, за да се изправи срещу нея от кръв и плът.

Като се опитваше да потисне вълнението си, Лесли впери поглед в пътя пред себе си и си каза, че повече никога няма да се обръща назад.