Елизабет Гейдж
Интимно (57)

56

Джонсънвил, щата Лонг Айлънд

15 ноември 1979 г.

Този петък бе много натоварен. Лесли напусна офиса в единайсет и бързо подкара обратно към къщи, за да вземе някакви документи, които беше забравила на тръгване за работа същата сутрин.

Остави Рос да ръководи нещата в офиса. От лятото той отново бе започнал да участва активно в работата. Прекарваше там толкова време, колкото му позволяваха ограничените сили и възможности, поддържаше осведомеността си за всички основни сметки и работеше върху идеи и планове, когато не бъбреше с персонала.

Разбира се, всичко бе чиста шарада. Рос нямаше нито силите да поеме отговорностите на един изпълнителен директор, нито ясната мисъл, необходима за бързите и трудни решения, които изискваше от своите служители рекламният бизнес.

Цялата работа на практика се вършеше от Лесли. Тя вземаше ключовите решения, осъществяваше прекия контакт с клиентите и се грижеше фирмата да работи с максимален капацитет. Тя предостави на Рос място за работа, за да му помогне да се чувства полезен и жив. Присъствието му в офиса бе почти символично. Но за него имаше своя терапевтичен ефект и в известен смисъл служеше за морална подкрепа на персонала и лично на Лесли.

Независимо от оптимизма на лекарите през последните няколко месеца Лесли бе започнала да осъзнава, че Рос никога няма да се възстанови напълно. Не че бе загубил своята топлота и интелигентност като личност или че се беше променил като съпруг. Но болестта завинаги го бе лишила от умствената и физическа сила да се справя с някогашната си работа.

Лесли и Рос бяха влезли в нова и може би последна фаза на брака си. Те вече не можеха да се надяват на възстановяване след всичките поражения, нанесени от няколкото инсулта, които бе прекарал. Но с обич, всеотдайност и усилена работа можеха да се сближат във времето, което им оставаше заедно. Тяхната любов бе единственото оръжие, с което все още разполагаха, за да се сражават с болестта на Рос.

Може би защото те двамата знаеха къде стоят и бяха дали своя последен обет като съпруг и съпруга, част от напрежението в техния ежедневен живот заедно бе изчезнало. Беше им някак по-спокойно и не така трескаво.

Днес например Лесли се чувстваше добре. Времето бе приятно свежо и тя бе облякла вълнена пола и пуловера, подарък от Рос за рождения й ден. Тялото й, макар и доста по-тънко от непрекъснатото напрежение и загуба на тегло, изглеждаше стегнато и дори енергично. Докато улиците от предградието минаваха покрай стъклото й, тя долавяше ехото от физическото благоденствие, на което се бе наслаждавала някога, когато младостта и свободата бяха единствените проблеми, с които трябваше да се справя в живота.

Очакваше с нетърпение останалата част от деня. Заедно с персонала току-що бяха завършили нова рекламна кампания за една основна нюйоркска банка, която имаше клонове из целия Лонг Айлънд. Това беше поръчка, която обичайно щеше да отиде към някоя основна манхатънска агенция. Но поредицата от успехи напоследък на „Уилър Адвъртайзинг“ привлече погледа на банковите администрации, а личният чар на Лесли свърши останалото.

Тази вечер в офиса щеше да има малко празненство, последвано от спокойна вечер у дома с Рос. Лесли щеше да лелей в обятията му на дивана, както правеше всяка вечер. После щяха да се качат горе и ако Рос имаше сили, да се любят.

Те отново правеха усилени опити за бебе. Идеята за бъдещо дете бе придобила ново значение и за двамата. Рос вече не виждаше в това обикновено потвърждение на собствената си мъжественост. Нито пък някой от тях го възприемаше като оправдание за неравностойния им брак или като доказателство за любовта на Лесли към Рос. Тази любов отдавна се бе самодоказала чрез хиляди жертви.

Не. Желаното дете сега въплъщаваше последния бунт на тяхната любов срещу неизбежната смърт, смъртта на Рос. Лесли знаеше, че бракът й не може да продължи още дълго. Тя искаше дете, за да вложи в него любовта си към Рос и да го замести в бъдеще.

Правенето на любов бе винаги неловък и рискован момент за мъж в деликатното положение на Рос. Но той приемаше предизвикателството с обичайната за себе си комбинация от смелост и чувство за хумор. И винаги с огромна нежност и любов към Лесли. По някакъв странен начин тя никога не се бе наслаждавала на сексуалния им контакт толкова, колкото сега. Държеше го в обятията си и използваше тялото си находчиво, като му помагаше да постигне удоволствието, което някога настъпваше толкова лесно и естествено. Нейната изобретателност и инициатива като любовница я караше да се чувства по-обвързана с Рос, повече негова съпруга. Техните успешни сливания бяха като малък триумф на любовта над болестта.

С тази мисъл Лесли навлезе в алеята пред къщата. Остави колата отвън, отвори вратата на гаража и влезе през кухнята.

Документите, които й трябваха, бяха в кабинета, но тя застина за миг в кухнята, заслушана в тишината на празната къща. После влезе предпазливо във всекидневната, като се оглеждаше, и отново се ослуша.

Не се долавяше никакъв звук, не се чуваше дори приглушеното скърцане от слягането на къщата или почукването на клон по някой от прозорците. Беше просто една празна къща по обяд — нищо повече.

Докато стоеше, заслушана в тишината, тя не си призна, че бе разтревожена заради Тони. Не беше казала на Рос за срещата си с Тони пред болницата. Нито пък й беше хрумнало да се обади в полицията или да сподели с някого за инцидента.

От една страна, тя смяташе твърдо, че Тони е една далечна и несъществена част от нейното минало. Не можеше да приеме мисълта, че той ще посмее да се натрапи в настоящия й живот. Това беше абсурдно. Тя му го беше казала онзи ден в гробището и беше сигурна, че той е разбрал колко е категорична.

От друга страна, тя бе твърде изтощена от грижите си по Рос в този труден период, за да възприема Тони сериозно. Срещата й с него я бе накарала да осъзнае колко жалък бе моралът му като човек. Въпреки че беше висок, красив и силен, той бе толкова повърхностен, толкова лишен от сериозността, която тя вече очакваше от един истински мъж, че той не беше успял да я впечатли нито с клетвите си в любов, нито със заплахите си.

Хвърляйки поглед назад към миналото, тя просто не можеше да повярва, че някога е била толкова наивна да смята, че е влюбена в този човек. Освен това чувстваше, че разумът издига висока стена между младежките й прегрешения с Тони и сегашния й живот, който във всяко отношение бе твърде сериозен. За Рос щеше да бъде толкова абсурдно да научи за Тони, колкото например за някоя детска любов на жена си, още докато е била дванайсетгодишно момиченце.

Въпреки това, когато се връщаше от работа, особено когато Рос не си беше вкъщи, тя се улавяше, че застива, изострила сетива, и се вслушва в тишината с непроявявана досега бдителност. Спомни си маниакалния поглед на Тони в гробището, налудничавата му убеденост, че е прав. Този поглед я плашеше достатъчно, за да я държи нащрек.

След продължителен миг на самотно бдение, Лесли излезе от кухнята и отиде в кабинета. Намери документите, които бе оставила там същата сутрин, и ги сложи в чантата.

Докато се връщаше към кухнята, тя се погледна в огледалото в коридора и забеляза, че тушът за мигли се е размазал. Избърза нагоре към спалнята, за да напудри лицето си и да оправи грима.

За да отиде в банята, трябваше да мине през спалнята. Видя леглото, на което щеше да лежи същата вечер с Рос след празненството. Тогава щеше да им предстои цял уикенд за отдих. Лека усмивка докосна устните й, докато си пудреше носа и си оправяше грима.

Все още мислеше за Рос и почивката, която ги очакваше, докато бързо прекосяваше спалнята, за да слезе на долния етаж.

Изневиделица една силна ръка я сграбчи и се уви около врата й, преди изобщо да може да извика.

Тони я дръпна грубо на леглото до себе си. Нямаше нужда да вижда лицето му, за да разбере, че е той. Някогашният спомен на тялото й за допира му беше достатъчен, за да й подскаже кой я държеше. За част от секундата се замисли как бе успял да се скрие така умело в собствената й спалня.

Опита се да се съпротивлява, но ръката, която я притискаше, бе толкова здрава, а и както бе отслабнала физически, изобщо не можеше да му бъде достоен противник. Главата й бе притисната към възглавницата. На нощното шкафче видя чашата и шишенцето с лекарство за Рос. Обзе я неистов гняв. Почувства се хваната в отвратителен капан.

— Какво си мислиш, че правиш? — изсъска тя в завивките. — Махай се оттук!

— Обичам те!

Думите бяха шепот в ушите й, почти изповед. Все пак я свариха неподготвена, въпреки че ги беше чула от устата му по време на разговора им в гробището. Тогава тя не ги беше възприела сериозно. Но сега тревожната и почти умолителна нотка в гласа му я изненада.

Тя престана да се мята, но тялото й остана напрегнато и със самата си скованост показваше колко нежелан е допирът му. Започна да мисли трескаво, търсейки най-бързия начин да го прогони от дома си.

— Не, не е вярно — отвърна тя.

Ръката я притисна отново, този път по-силно. Почувства коляното му над бедрата си. Сега си даде сметка, че ласкавите му думи прикриваха едва сдържан гняв.

— И ти ме обичаш — измърмори той, докосвайки с устни ухото й. — Признай си го. Кажи го.

— Никога. — Едва успя да го изрече, тъй като устата й бе притисната във възглавницата. Но от деформирания й глас отговорът й прозвуча още по-гневно.

За момент настъпи мълчание. Тя чувстваше как той се опитва да осмисли думите й, преценявайки степента на съпротивата й. Имаше някакво неизказано чувство, сякаш и двамата бяха на ръба на нещо.

После Тони мушна коляно между бедрата й. Вбесена, тя отново започна да се мята с всички сили. Той притисна още по-силно главата й във възглавницата.

— Викай, ако искаш — каза той. — Всички съседи са на работа. Да, аз проучих квартала, Лесли. Знам всичко за теб. Но в случай, че някой те чуе, за мен това е без значение. Нямам нищо против всички да разберат. И съпругът ти също. Аз не се боя да кажа на света кой съм и какъв съм ти.

Лесли не каза нищо. Тя едва си поемаше дъх и да извика, бе немислимо. Тежестта на тялото му я задушаваше.

— Сега ме чуй — каза той. — Искам от теб нещо съвсем елементарно. Само ми кажи истината. Признай ми, че ме обичаш и че никога не си преставала да ме обичаш. Признай ми, че не понасяш този съсипан старец, който се явява твой съпруг. Че никога не си го обичала… във всеки случай не както мен. Просто престани да лъжеш, Лесли, и всичко ще бъде наред. Обещавам ти.

Тя поклати глава. Нямаше да се огъне пред него, без значение колко я притискаше. Волята й бе по-силна от неговата. Дори мотивиран от любов, Тони не беше човек като нея. Той нямаше силата да властва над нея.

Но тази мисъл излетя от главата й, когато ръката му вдигна полата й и напипа ластичната материя на бикините й.

Миг по-късно тя почувства докосването на пръстите му между краката си.

Нещо в нея избухна. Тя се разтрепери, затресе и почна да се мята на всички страни. Разкрещя се, но протестите й бяха задушени от възглавницата, притиснала устата й. Всички мускули на тялото й се бяха стегнали в отчаяние.

Но пръстът продължаваше да се движи между краката й, търкайки влажната плът.

— Нали ме искаше тук преди? — мърмореше Тони. — Не виждаш ли, Лесли? Ти си създадена за мен.

Смъкна бикините й надолу.

Дълбока въздишка се изплъзна от устните му, когато видя голотата й.

— Толкова си хубава! — възкликна той.

Млечната заобленост на задните й части, дългите, красиви бедра, тънкият кръст, изтънял още повече от страдание, твърде много работа и тревоги, накара сърцето му да трепне.

— Господи, обичам те! — прошепна той. — Нямаш представа колко много. Годините, които пропилях… Съсипах си живота заради теб.

Безумие и логика хаотично се смесваха в гласа му, който сега бе станал дрезгав от страст.

— Кажи, че ме обичаш — настоя той. — Само го кажи, и ще спасиш и двама ни. Толкова е просто, скъпа.

— Мразя те!

Думите се изтръгнаха неволно. Тя се надяваше се, че той не ги е дочул, но не беше права. Усети го как се напряга.

Сграбчи косите й и разтърси главата й.

— Мразиш ме значи? — попита той с яростен присмех в гласа. — Мразиш ли ме?

Бикините й бяха смъкнати почти до коленете. Той ги дръпна силно и ги скъса. Ръката му здраво я притискаше в кръста.

— Значи ме мразиш — продължи той. — Сега ще видиш кой кого мрази.

Тя усети, че тялото му се движи и долови зловещото шумолене от събличане на дрехи. Знаеше какво щеше да се случи в следващия миг. Заля я пристъп на гняв и тя започна яростно да се съпротивлява.

— Да те вземат дяволите! Махай се оттук! Само да си посмял…

Но не можеше да му бъде равностоен противник. Много скоро той си смъкна слиповете и тя усети голите му крака върху своите.

— Аз бях първата ти любов — редеше той, докато я възсядаше. — Люби се за първи път с мен и ми беше благодарна. Молеше ме за още. Помниш ли? Все не ти стигах. Аз те дарих с малкото ти момченце. А сега ти ми казваш, че ме мразиш.

Цялото й тяло трепереше като лист. Усети как той се насочва към слабините й. Притисна се там, топъл и напрегнат, и започна да се движи. Вече беше влажен и готов да проникне в нея.

— Тони, само ако посмееш… — Тя се опита да го сплаши, но думите просто увиснаха във въздуха. Гласът й се превърна във вик на ярост и безпомощност.

Бавно той проникна в нея. Усещането, че е там вътре, за нея бе отвратително. Чувстваше го като чудовище, като ужасно, омразно нещо, което се бе натрапило във влажната неприкосновена и уязвима част от нея.

Той започна да се движи, като я държеше с железните си ръце, а онова нещо в нея стържеше и пронизваше, тласкано от манията му да си я върне и от собствената му ярост.

— А-ах — изпъшка той. — Обзалагам се, че отдавна не си го изпитвала, нали, скъпа?

Той се трудеше плавно и ритмично. Това беше абсурдна пародия на нежност.

— Басирам се, че тоя твой съпруг хич не го бива в това — въздъхна той. — Готов съм да се обзаложа, че изобщо не може да го вдигне така за теб, нали? И преди да се разболее пак е било същото, сигурен съм. Той е старец. Нима смяташ, че може да ти бъде мъж като мен? Мислиш ли, че може да ти направи деца, каквито можеш да имаш от мен?

В гласа му звучеше триумф и предизвикателство.

— Бас държа, че сте опитвали — продължи той. — Нали? Няма начин. Пробвали сте, ама него не го бива.

Внезапно Лесли престана да се съпротивлява. Лежеше неподвижна, изтегляйки се навътре в плътта си, там, където той не можеше да я докосне. Остави му тялото си като мъртва обвивка. Нека го вземе тогава. Но никога нямаше да се домогне до свободата й, до душата й. Те принадлежаха на Рос и лично на нея.

Тони незабавно усети това отдръпване. Студенината й го вбеси.

— Кучка! — изсъска той. — Оставяш ме да изсъхна. Това ти е играта през цялото време. Хвърляш ме на вълците и продължаваш да си живееш живота… Проклета кучка!

Той я удари по главата. При вида на красивата коса, която се разпиля по възглавницата, я удари отново. Тилът й пламтеше от ударите.

— Хайде, котенце — изръмжа той през стиснати зъби. — Не можеш да ми издържиш… Хайде!

Непрекъснато усилваше тласъците. Удари я отново, после зарови пръсти в косите й, дръпна я грубо и започна да си играе с главата й като жестоко дете с играчка.

Но тя вече не усещаше нищо. Беше намерила скривалище дълбоко в сърцето си, а то бе много по-силно, отколкото той смяташе. В това недосегаемо кътче скри любовта си към Рос и вярата си в онова късче живот, което бе спасила за тях двамата. Тони не можеше да проникне там нито с тялото си, нито с яростта си.

— Проклета кучка!

Тя чуваше ругатните и обидите му, но не чувстваше абсолютно нищо. Това бе нейната победа над него. Той нямаше място в сърцето й и тя му го доказваше.

Но някъде зад яростта му тя долавяше и чувстваше отчаянието му. Разбираше, че нещо в него се е отприщило, когато я е видял отново след всичките тези години, които вероятно са били ужасни за него. Осъзнаваше, че той протяга ръце към нея като към спасителен пояс, последна шамандура, която да го предпази, да не го остави да бъде погълнат от плаващите пясъци на собствения му живот. И с това, че го отхвърляше, колкото и оправдана да бе реакцията й, тя всъщност го оставяше да се удави.

Тъй че в неговите наказателни тласъци имаше нещо повече от ярост. Имаше безкрайна безпомощност и отчаяние, които тя можеше да наблюдава почти невъзмутимо от огромното разстояние, на което се бе отдръпнала.

И когато накрая яростта му избухна вътре в нея и тя чу дрезгавите му стенания, изведнъж осъзна, че това са воплите на едно отчаяно дете, не на здрав и силен мъж. У Тони нямаше сила. Вече не. Може би никога не е имало. Нито когато се беше запознала с него, нито много по-рано. Във всеки случай сега той бе свършен, победен от живота и от собствената си некадърност. И той бе направил жалък опит да си го изкара върху тялото й заради провала си. Отвлечено тя размишляваше, че вероятно това бе същността на изнасилването — импотентният гняв на мъжкаря, който си отмъщава на женското тяло за собствената си слабост. Един акт на омраза безспорно, но и на мъчителен, безпомощен копнеж.

Когато се дръпна и излезе от нея, тя не помръдна. Чувстваше как матракът под нея се поклаща, докато той ставаше от леглото. Чу го да се облича.

— Ти ме накара да го направя — каза той, като все още дишаше тежко. — Аз не исках да ти причинявам болка. Исках да те обичам. Но ти ме изостави. Имаш си тук своето кътче, играеш си на семейство с твоя старец. Не те е грижа за мен. Ти си единствената жена, която някога съм обичал и въобще не ти пука за мен. Нали?

Тя чу унижението в тези последни думи. Но не помръдна. Лежеше по корем, слушаше биенето на сърцето си и дишането си във възглавницата. Остави неподвижността и мълчанието си като последен отказ да се трогне от него.

Но в същото време осъзнаваше, че той бе искрен, когато каза, че тя е единствената жена, която е обичал истински. Картината на неговото отчаяние и самота й причиниха болка почти колкото насилието, което бе упражнил над нея. Единствено и само по този начин Тони винаги бе успявал да я трогне въпреки всичко.

Сега той, изглежда, успя да се овладее.

— Помисли за това, което се случи днес — каза. — Ти се връщаш при мен. По-добре се приготви. Нищо не може да застане на пътя ми, Лесли. И нищо няма да ме спре!

Звукът на лудостта му, която отново го караше да бърбори празни приказки след онова, което се бе случило току-що, я вбесяваше. Искаше да му изкрещи колко го презира, да спука детския му балон с най-жестоки думи, които можеше да намери. Но знаеше, че ще допусне грешка. Нещата бяха отишли твърде далеч. Тя трябваше да го накара да си тръгне и по-късно да намери време да планира стратегия как да се отърве от него.

Тя не вдигна поглед. В мълчанието си изглеждаше едновременно победена и недосегаема, безпомощна и тайнствена.

— И не викай полиция — допълни той. — Защото, ако го направиш, ще убия Рос.

Малкото име на Рос, изречено от Тони, й прозвуча непоносимо. Но тя не каза нищо.

— И бездруго той е пречката. Нали така? — попита Тони. — Нямаш никаква полза от него — той е твърде болен и твърде стар за това — но си е пречка. Това е основното, нали?

Лесли усети, че тялото й се смразява. Значи ето каква бе неговата игра. Заплашваше Рос, не нея. Виждаше Рос като основна причина за съпротивата й да го приеме. И в известен смисъл беше прав.

— Ти никога не си го обичала — каза Тони. — Чувствах го през цялото време. И сега пак. Той е просто преграда, която си издигнала между себе си и своето минало. Но няма да се измъкнеш по този начин, Лесли. Ще трябва да го оставиш и да се върнеш при мен, където ти е мястото… или той ще пострада. Слушай какво ти разправям, Лесли, аз не се шегувам. — Той млъкна за момент и после добави: — И без това е наполовина мъртвец.

Манията на Тони го бе направила хитър. Той знаеше какво ще я изплаши най-много. Не заплахата, че ще я отвлече, че ще й причини болка, дори че ще я убие. А една друга заплаха — че ще посегне на Рос, един беззащитен инвалид, последната й връзка с щастието.

Той постоя още миг, преценявайки ефекта от думите си върху нея. После изпъна рамене и се приготви да тръгва.

— Днес не съм бил тук — добави. — Имам добро алиби. Аха, помислил съм и за това. Помислил съм за всичко, Лесли. Не можеш дами попречиш да заема мястото, което ми се полага.

Той я погледна и устните му се изкривиха в злобна усмивка.

— Но ти няма да се обадиш на ченгетата, нали? Не и ако искаш съпругът ти да остане жив.

Сведе поглед към нея. Тя изглеждаше покъртителна и в същото време невероятно красива с тази пола, вдигната на кръста, стройните крака — изпънати върху леглото и спермата му вътре в нея. В този миг той усети, че по някакъв начин е възвърнал властта си над нея. Освен това я обичаше повече от всякога.

— Оправи се и отивай на работа — каза той. — И не забравяй — скоро ще ме видиш отново!

После излезе от стаята.