Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Intimate, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2012)
Разпознаване и корекция
sonnni (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Елизабет Гейдж. Интимно

Американска. Първо издание

ИК „Колибри“, София, 1996

Редактор: Жечка Георгиева

ISBN: 954-529-081-8

История

  1. — Добавяне

66

Ню Йорк, 4 април 1980 г.

Джордан седеше сам в библиотеката на апартамента си в Сътън Плейс и се взираше в нищото.

В тишината на малката стая, чиито стени бяха покрити с рафтове с книги, се долавяха далечните шумове от телефонните разговори, които водеха детективите. Очите му бяха затворени. Не беше спал близо три денонощия. Но ужасът вътре в него бе по-силен от умората. Чувстваше се така, сякаш се движеше от невидим източник на енергия, направен от най-чист мраз, по-студен, от който и да е лед. Нямаше намерение да заспи, преди всичко това да е приключило.

Джордан уморено отвори очи. Погледът му пробяга по рафтовете с книги. Почти всички му бяха любими автори от едно време — Шекспир, Софокъл, Марк Твен, О’Нийл — които се бе научил да обича много отдавна, а после, вече като хоби, бе издирил редките им първи издания. Чувстваше особена възбуда да чете книга, издадена, докато нейният създател е бил още жив. Това му внушаваше усещането, че пътува през времето към изгубения свят, в който авторът действително е разговарял и дишал.

От тези негови находки най-ценно бе едно антикварно издание на Шекспир, чиято височина надминаваше трийсет сантиметра. За него преди пет години Джордан бе платил почти милион. Печатът беше лош, редовете разкривени, на места имаше грешки в правописа, но книгата бе отпечатана и продавана по времето на Шекспир. Да чете за Отело, лейди Макбет и Хамлет от този том, бе тайнствено, почти метафизично усещане.

Джордан отмести поглед от рафтовете с книги към голямото махагоново бюро до прозореца. На него имаше лампа още от Гражданската война, стара мастилница и снимки на семейството му. Нищо друго. Беше му правило никога да не работи на това бюро. Използваше го само за размисъл. Обичаше да седи на големия въртящ се стол, да се взира в Ийст Рив, да наблюдава шлеповете, които преминаваха, и да оставя мислите си да се реят на воля.

Но тази вечер нямаше време за отвлечени разсъждения. Тази вечер всяка частица от света, който Джордан бе изградил за себе си, бе застрашен от гибел.

Джордан погледна снимките на бюрото. Имаше студиен портрет на Джил и Мег заедно с него, още една само на майка и дъщеря и трета снимка, на Джордан с бебето, правена от репортер.

Снимките бяха красноречиви в тяхното несъответствие и по тази причина Джордан ги държеше там заедно. Портретът от фотоателието изглеждаше изкуствен и театрален. Джордан нямаше да го изложи, ако не бяха някои стари негови спомени за хора, живели в най-обикновени домове със снимки на семействата си върху полицата на камината — снимки, които изглеждаха така сковани, но излъчваха домашен уют. За Джордан тази снимка беше жест към собственото му минало и към младежките му копнежи.

Снимката, на която бяха двамата с Мег, му беше най-скъпа. На нея той държеше Мег на ръце. Бебе на три месеца и половина, тя се беше отдръпнала назад и игриво посягаше към лицето му. Беше толкова мъничка, че до нея той изглеждаше по-стар; телцето й, което не знаеше покой, му придаваше солидно и почти строго изражение. Тя цялата бе движение, с почти неясни очертания, а неутолимият й възторг от живота, сигурността й в обятията му просто му късаха сърцето. Много нощи той сядаше тук, гледаше снимката и се усмихваше дори когато се чувстваше потиснат. Щастието на Мег, сътворено от собствените му вени, сякаш осмисляше целия му живот.

Третата снимка беше най-хубавата, но също и най-разстройващата. Беше я правил лично с току-що купения си „Никон“ в един слънчев ден, когато двамата с Джил бяха завели Мег на разходка в Батъри Парк. На нея майка и дъщеря бяха заедно на фона на мразовития Атлантик. Статуята на свободата бе дребно, но многозначително украшение в горния край на снимката.

Джил тогава караше Джордан да побърза, защото бризът бе станал мразовит. Страните й бяха поруменели от вятъра, както и бузките на Мег. Само миг по-рано двете се смееха, но сега, докато чакаха Джордан да нагласи фокуса, лицата им за миг бяха застинали, в съзерцателна поза. По тази причина изключителната им красота бе още по-изразителна.

Приликата между двете бе очевидна, поне за Джордан. Въпреки че когато пораснеше, Мег щеше да има тъмната коса на Джордан, у нея се чувстваше нещо ефирно и сияйно. Чертите й дължаха много на Джордан, както посочваха доста хора, но нейното изящество и деликатност недвусмислено показваха, че е дъщеря на Джил.

От друга страна, Мег излъчваше неизчерпаема енергия, ненаситен, почти яростен възторг от живота, което оставяше неин личен отпечатък върху чертите на родителите й и налагаше независимото й женско присъствие. Тя беше безспорна индивидуалност и беше такава от първия миг, в който се бе появила на този свят.

Именно това нейно стръвно лъчезарие бе запленило Джордан още от времето, когато Мег беше съвсем малко бебе. Тя, изглежда, знаеше как да живее от самото начало. И тъй като бракът на Джордан бе твърде мъчителен, Мег сякаш бе родена, за да надхвърли всичко това, да бъде нормално, жизнерадостно момиче и жена. Още с появата й на белия свят, Джордан бе решил да й осигури този живот, независимо от цената, която може би щеше да заплати.

Но сега тази жизненост, тази ненакърнена невинност и радост от живота се намираше в смъртна опасност.

Съзнанието за това върна Джордан към жестоката реалност. Той затвори очи. Изпитваше такъв ужас, че нямаше повече сили да гледа тези снимки. Мисълта, че Мег беше застрашена в ръцете на Джил, му беше непоносима. Последните седемдесет и два часа бяха прекарани в усилие да прогони този страх. Но той растеше в него с всеки изминал момент, с всеки отрицателен рапорт от страна на полицията или детективите. Въпреки че външно запазваше спокойствие, ужасът вътре в него буквално го изяждаше.

Само ако се беше държал малко по-мило с Джил! Ако беше направил повече, за да я подкрепи в тази трудна отминала година. Вероятно бе имал възможност да избегне тази криза. Но той не беше способен да й прости онова, което му беше причинила. Нейният фалш бе проникнал до самата сърцевина на брака им, дори бе послужила за начало на взаимоотношенията им. Джордан не можеше да понесе мисълта, че се бяха подиграли с чувствата му.

И по някакъв начин раждането на Мег, отваряйки вратата към нещо отвъд неговия фалшив брак с Джил, бе увеличило стената между двамата. Не можеше да протегне ръка към нея. Беше се затворил с Мег, имаше очи само за Мег и беше оставил съпругата си сама на себе си.

Сега си мислеше, че ако можеше да започне всичко отначало, би дал всичко, за да промени нещата. Беше се държал като чудовище. Беше длъжен, ако не заради Джил, то поне заради Мег, да спаси по някакъв начин брака си. Как е могъл да се надява, че ще направи дъщерята щастлива, ако майката е нещастна, и то по негова вина?

Джил се бе опитвала да го достигне, спомни си той. И сигурно й е струвало много. Но всеки път той я бе отхвърлял.

Сега бе още по-болезнено да се връща в мислите си към това, защото дълбоко в сърцето си Джордан изпитваше към Джил нещо същностно.

Това не бе предишното обсебване, повърхностната натрапчива идея, която го изпълваше с почти хипнотичен глад, когато се запозна с нея. Не беше и фалшивото чувство на доволство, което го бе обзело веднага след брака им, когато тя бе като скъп наркотик, който облекчаваше болката му и го успокояваше. Не, чувството му към нея бе надхвърлило всичко това.

С течение на времето собствената й мъка и самота играеха все по-важна роля в брака им, и като резултат неговата безумна страст към тялото и лицето й се задълбочи и прерасна в нещо повече. Тъй като в нейното отчаяние и самота той виждаше нещо от самия себе си. Може би отражение на собствената си самота. Щастливата Джил от периода на ухажването всъщност изобщо не бе докоснала сърцето му. Но нещастната Джил от техния мъчителен брак по ирония на съдбата го вълнуваше по начин, който той никога нямаше да забрави.

Тъй че в онази ужасна нощ, когато тя използва своя жесток маскарад, за да разголи собствената му вманиаченост, когато му се присмя чрез странното си превъплъщение в Лесли, той не беше прелъстен само от нейния фалшив образ. И докато я любеше, той прегръщаше самата Джил, нейната мъчителна самота и пустота.

И от сливането на тези две измъчени души се бе появила Мег — слънчева, жизнена, блажено нормална Мег, посадена от боговете в болна почва, но дарена от тях със сила да избуи и да я превъзмогне.

Да, Джордан бе по-близко до Джил, отколкото някога бе признавал дори и пред себе си. И Мег бе доказателството за това. Но той никога не го бе споделял с Джил. Ненавистта му към нейния фалш, унижението, че е бил разкрит от нея, бе твърде силно. Той не можеше да й прости.

Бе получил своя шанс да поправи грешката си, да започне отначало заради Мег. И не се беше възползвал от него. А сега си плащаше.

С тази мисъл той затвори очи, за да не гледа повече фотографията на Джил с Мег, когато някой тихо почука на вратата на библиотеката.

— Влезте — извика той.

Завъртя се на стола и видя на прага Крег Сейлък, началника на детективския отряд със специално назначение.

— Имам новини — каза Крег.

Джордан се приведе напред нетърпеливо.

— Какви?

— Видели са я — обясни Крег. — Един патрул на Нюйоркската щатска магистрала я разпознал след пътен инцидент с два камиона. Била предрешена като жената на някакъв матрос. Дори се представяла за бременна. Носела бебето си на гръб.

— Къде са сега? — попита Джордан, докато ставаше.

Крег Сейлък поклати глава.

— Измъкнали са се. Маскарадът бил блестящ. Този млад полицай бил страхотен физиономист, но му трябвали четири часа, докато се усети чие е това лице. Докато открием моряка, който й помагал, от нея вече нямаше и следа. Била много изобретателна. Бих се обзаложил на каквото и да е, че отдавна вече по нищо не прилича на онази бременна жена.

Джордан се отпусна обратно на стола си.

— Имате ли някаква следа в каква посока може да се е отправила?

Детективът поклати глава.

— Абсолютно никаква. Съжалявам. Заповедта за всеобщо издирване е в сила. Наблюдаваме всички шосета в този район. Но не мога да обещая нищо.

Джордан въздъхна. Даваше си сметка, че Джил е мобилизирала всичките си сили като актриса, за да заблуди полицията. И вероятно щеше да успее. В края на краищата нима тя не се беше омъжила за него чрез измама? Нима не беше изиграла Джесика Хайтауър и Рой Инглиш и Бог знае още колко други, преди да го прелъсти? Нейните възможности за измама не познаваха граници. А сега тя ги използваше с невероятна целенасоченост.

Но каква бе целта й? Къде отиваше? Какъв бе планът й? Джордан мислено се наруга, задето я познаваше толкова малко, че сега дори не можеше да изкаже някакво предположение.

Така бе погълнат от тези безнадеждни мисли, че напълно забрави за присъствието на детектива в стаята. Стресна се, когато чу гласа му.

— Има още нещо — каза Крег Сейлък и вдигна някакъв сгънат вестник. — Един от хората ми намери това в кошчето за отпадъци в спалнята ви. Питах се дали сте го видели.

Джордан вяло протегна ръка. Беше „Ню Йорк Таймс“ отпреди три дена, датата, на която изчезна Джил. Заглавията бяха за вулкана на Сейнт Хелънс, за икономиката, първичните избори и, разбира се, за проекта „Лазаръс“. Сега му се струваха остарели и несъществени.

Но детективът сочеше към някаква бележка с молив на първата страница.

„Некролозите, 112 стр.“

Джордан сбърчи чело озадачен.

— Какво е това? — попита той.

— И аз се канех да ви попитам същото — отвърна детективът. — Виждали ли сте го по-рано?

Джордан поклати глава.

— Този ден не прегледах „Таймс“. Четох „Уошингтън Поуст“ в самолета. Не съм виждал този вестник.

— Това не е почеркът на съпругата ви, нали? — попита Крег Сейлък.

Джордан поклати глава, вперил поглед в написаната с молив бележка. В същия момент леко пребледня.

— Сега вижте некролозите — каза детективът.

Джордан обърна на 112 страница. Видя некролога за Рос Уилър. До него имаше отметка с молив. „Тя е свободна.“

Крег Сейлък наблюдаваше Джордан внимателно.

— Значи никога не сте го виждали? — попита той.

— Не, до този момент — отвърна Джордан.

— Но вероятно тя го е чела — предположи детективът.

Настъпи мълчание. Джордан позна почерка от бележката. Знаеше чудесно на кого принадлежи.

Освен това си даде сметка, че подвежда собствените си детективи и вероятно им връзваше ръцете през последните седемдесет и два часа, като не им казваше цялата истина за своя брачен живот и за действителния конфликт между тях двамата с Джил.

Пое дълбоко въздух.

— Смятате ли, че може да си е тръгнала заради това тук? — попита Крег Сейлък.

Джордан кимна.

— По-добре седнете, Крег — каза той. — Трябва да ви разкажа една история.

Когато детективът пристъпи напред, Джордан хвърли последен поглед към бележката до некролога.

Тя е свободна.