Елизабет Гейдж
Интимно (51)

50

Ню Йорк, 10 февруари 1979 г.

Изминалият ден бе тежък за Джордан Лазаръс.

Сутринта и след обяд имаше съвещания със сенатори и представители от Илинойс, Ню Йорк, Калифорния, Охайо, Джорджия и Мичиган — щатите с най-големи градове в страната — както и продължителен обяд с най-приближения съветник на президента по вътрешна политика.

Джордан бе изразходвал почти нечовешка енергия и убедителност, за да спечели подкрепата на тези влиятелни мъже за законопроекта „Лазаръс“ в Конгреса. Беше им предложил услуги, които при други обстоятелства те щяха да бъдат щастливи да приемат. Но не успя да предизвика реакцията, която се надяваше да му предложат. Всички те бяха приятелски настроени, отзивчиви и впечатлени както от логиката на Джордан, така и от неговата енергия. И като представители на щати, чиято икономика зависи от добруването и жизнеността на големите градове, те искрено подкрепяха законопроекта „Лазаръс“. Бъдещето на техните щати зависеше от него.

Но знаеха също, че оглавяващият мнозинството в Сената изтъкнат член на сенатските комитети по финанси и разпределяне на средства и близък приятел на президента още от студентските им години в Йейл е яростен противник на проекта „Лазаръс“ и използва цялото си влияние в двете камари на Конгреса, за да осуети прокарването му.

Оглавяващият мнозинството беше родом от Уайоминг, щат без големи градове. Той се опасяваше, че прокарването на проекта „Лазаръс“ ще отклони ценни федерални средства от собствения му щат и по този начин ще го злепостави пред неговите избиратели. През последните години политическият му рейтинг у дома падаше заради собствената му доста семпла избирателна кампания, както и заради появата на някои агресивни млади опоненти в рамките на партията му. Това едва ли беше времето да подкрепи прокарването на един законопроект, който сериозно би могъл да разгневи неговите обикновени поддръжници.

Само че неговото влияние вътре в Конгреса бе значително. И дори най-големите ентусиасти по отношение на проекта „Лазаръс“ не посмяха да гласуват в негова подкрепа, след като лидерът на мнозинството не беше спечелен.

До този момент Джордан, въпреки личния си чар, финансова мощ и популярност в обществото, не бе успял да го постигне. Лидерът на мнозинството бе вироглав човек.

Друга година, ако Конгресът не беше същият, проектът на Джордан щеше да мине без проблем. Но в този конкретен исторически момент с обструкциите, които създаваше лидерът на мнозинството, законопроектът „Лазаръс“ нямаше никакви реални шансове да бъде одобрен.

Джордан се прибра у дома изтощен. Никога до сега работата не му беше изглеждала толкова тежка или безнадеждна. Въпреки че именно този проект го беше спасил от мъката след загубата на Лесли, сега му се струваше, че бе отхапал прекалено голям залък. Започваше да се отчайва. Представата му за реконструкцията на градовете бе по-ясна от всякога, но борбата да пласира идеята си на себични политици и водещи фигури от света на бизнеса я караше да изглежда по-невероятна и нереална от когато и да било.

Тази вечер Джордан искаше горещ душ и силно питие. Освен това искаше да се види със съпругата си, да я вземе в обятията си и да се опита да забрави черната работа през изминалия ден.

Той превъртя ключа си и отвори входната врата, фоайето тънеше в мрак.

— Дойдох си, скъпа — извика той по своя закачлив начин, остави дипломатическото си куфарче и си съблече палтото.

Окачи го във вградения гардероб и се огледа из тъмната всекидневна. Джил не се виждаше никъде. Тръгна по коридора към кухнята. В апартамента не се долавяше нито звук. Запита се дали не беше заспала. Това не беше обичайно за нея. Тя никога не заспиваше толкова рано. Може би беше излязла.

Надзърна в спалнята. Вътре беше тъмно. Застина в тишината и се замисли. Къде можеше да бъде Джил? Възможно ли бе да е излязла някъде?

Джордан усети, че го обзема тревога. Напоследък Джил беше станала някак особена. Беше напрегната, сприхава и потайна. Той се беше опитал да я предразположи да сподели с него чувствата си, но тя се беше затворила в себе си. Собствената му тежка работа и изтощение му бяха попречили да намери време да си поговори с нея и сега се почувства твърде нехаен като съпруг.

Тръгна нататък по коридора, като проверяваше спалните за гости. Всички тънеха в мрак. Тишината в апартамента бе потискаща. Приглушените шумове на града отвън само засилваха мрачната и някак зловеща атмосфера вътре.

Най-накрая Джордан стигна до солариума. Вътре беше тъмно. Най-малко тук очакваше да намери Джил в този час. Тя рядко влизаше в това помещение след здрачаване.

Джордан отвори вратата. Огромният прозорец към Ийст Ривър изникна пред него, осветен от сиянието на града отвън. В мига, преди да светне лампите, му се стори, че отстрани долови някакви очертания. Но докато се запита какво може да е това, вече беше твърде късно.

Той щракна електрическия ключ на стената. В същия миг цялата стая се обля в ярка светлина.

И дъхът му секна.

Пред него, облечена в лятната рокля на цветя, която той толкова обичаше, стоеше Лесли Чембърлейн.

В първия момент той само се взираше в нея, без да отрони нито дума. Сякаш бе видял призрак.

— Лесли!

Не знаеше дали всъщност е изрекъл тази дума. Изплъзна се от устните му като чуждо тяло, което дълго време се е таило в него.

Коленете му омекнаха. Ако до него имаше стена или някаква мебел, щеше да се вкопчи в нея за опора. Стоеше там, втренчил поглед във фигурата пред себе си. Не можеше да види собственото си изражение, което бе по-красноречиво от всички думи.

Джордан се разкъсваше между ужаса и неутолимия си копнеж. Появата на Лесли след толкова време срути всичките му защитни стени, с които така внимателно се бе обграждал срещу нея, и го остави безпомощен като дете.

Но фигурата срещу него излъчваше нещо зловещо. Изглеждаше изчислена да провокира тази реакция у него, тази объркана безпомощност. Приличаше повече на символ, отколкото на реален човек. Символ на неговата любов и загуба. Привидението бе с такова магическо въздействие, че Джордан почувства как ще го залее и ще го погълне, ако не положи съзнателно усилие да се овладее.

И в тази борба да възвърне собствената си самоличност той разпозна Джил.

Приликата с Лесли бе поразителна. Джил бе успяла да намери същата рокля, същата шапка, същите обувки и да се преобрази в жива маска на Лесли, такава, каквато я бе обичал най-много. Но илюзията не беше само физическа. Тя включваше стойката на Лесли, поведението й, погледа й, усмивката на устните й. Това бе духовна прилика. Самата същност на Лесли изглеждаше отпечатана на лицето на Джил по някаква ужасна причина.

Изразът на любов, залял чертите на Джордан в първия миг на появата изчезна, заменен от изумление.

— Аз… какво мислиш, че правиш? — попита той с треперещ глас.

Тя остана безмълвна. Дори не трепна. Просто позираше пред него, парадирайки със способността си да имитира обекта на неговото желание до съвършенство. И вероятно този загатнат триумф издаде фалша в образа, който Джордан виждаше пред себе си. Това изобщо не беше Лесли. Това бе Джил, цялото й същество бе съсредоточено с безумна сила в усилието да се превъплъти в образа на друга жена.

Той пристъпи крачка напред. Намаляването на разстоянието между тях не разруши илюзията, която Джил бе успяла да създаде. Колкото повече я доближаваше, тя ставаше по-реална и в същото време още повече изглеждаше като видение.

— Попитах те нещо — изсъска Джордан. Кръвта му почваше да кипи. — Какво си мислиш, че правиш?

Веждите й леко се повдигнаха. Когато го погледна, очите й искряха.

— Правя каквото искаш — отвърна тя. — Знаеш го.

Той пристъпи бавно към нея. Това, че я виждаше пред себе си, го вбесяваше и в същото време отприщваше у него емоции, които не бе способен да овладее.

— Джил — каза той, — полудяла ли си? Откъде ти хрумна тази идея?

Джордан изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да експлодира. Джил, скрита зад маската си, бе спокойна, обзета от странна невъзмутимост след месеци отчаяние.

— Добре дошъл у дома — каза тя с глас, който поразително наподобяваше този на Лесли. — Липсваше ми, Джордан.

Вцепенен, той се втренчи в нея.

— Ти си полудяла. Престани!

Тя вдигна ръка и отмахна една къдрица, която бе паднала на челото й. Това бе жестът на Лесли, изпълнен така просто и естествено, както би го направила самата тя. Погледът в очите й изразяваше доверчива любов. Беше го виждал хиляди пъти в очите на Лесли.

— Обичам те, Джордан — прошепна тя така, че по гърба му полазиха тръпки. — Искам да имаш онова, което желаеш.

Джордан прокара пръсти през косата си. Челюстта му бе здраво стисната. За малко да разтърка очи, за да прогони странното видение.

— Ти си обезумяла! — възкликна той. — Полудяла си, Джил.

Тя се усмихна.

— Можеш да ме наричаш Лесли, ако искаш — каза тя. — Нямам нищо против. И двамата го искаме, нали?

Той отстъпи крачка назад, сякаш за да се защити от нея. Но разстоянието не му помогна повече от близостта. Силата на внушението, постигнато от нея, бе твърде огромна.

— Знам какво искаш — каза тя. — Няма защо да лъжеш повече, Джордан. Просто ела при мен и ще бъде както някога.

Тя протегна ръце и добави:

— Моят прекрасен принц!

Джордан усети как светът му необуздано се устремява към нея. Лудостта й беше заразителна, пронизваше го целия. Не можеше да откъсне очи от нея.

— Хайде, ела — каза тя. — Обичам те. Не ме карай да чакам.

Джордан отстъпи още една крачка назад.

— Джил — каза той, — тревожиш ме. Нека ти помогна. Ти не си…

Ти не си на себе си. Като някаква абсурдна шега, думите бяха на върха на езика му.

Тя тръгна към него. Това бе походката на Лесли, с леко свити отстрани ръце. В очите й искряха дяволитите пламъчета на Лесли, нейната нежност.

— Помниш ли деня, в който носих тази рокля? — попита. — Бяхме толкова влюбени тогава, така изпълнени с надежда. Помниш ли, Джордан?

Вече беше съвсем близо до него. Уханието беше на Лесли. Джордан усети как последните му съпротивителни сили рухват. Съблазняваше го не просто съвършенството на илюзията, но и нейната абсурдност.

— Хайде — каза тя. — Както едно време. Както онзи път на яхтата в пролива. Помогни ми да се съблека.

Тя насочи ръцете му към роклята си. Той затвори очи, когато устните й докоснаха неговите. После ръцете му се озоваха зад гърба й, освободиха роклята и напипаха закопчалката на сутиена й. Леката материя се свлече на пода с безмълвна въздишка и той усети кожата й под пръстите си.

— О, толкова ми липсваше — въздъхна тя и отново го целуна.

Той знаеше, че тя играе. В цялото представление нямаше нито капка правдивост. И въпреки това изречените думи отекнаха право в сърцето му. Беше копнял да го чуе три ужасни години, без да има смелостта да го признае дори пред себе си. А гласът, който ги произнесе, бе гласът на Лесли, изпълнен с нежност и разбиране.

Джордан бе невъобразимо възбуден. Всеки миг щеше да престане да се владее. Тя го всмукваше в същата бездна, в която самата тя бе пропаднала.

Той се опита да запази самообладание, да не се поддава на внушението, но тя бе почти гола, само по бикини. Движеше се бавно, прилепила тяло до неговото. Той усещаше допира на малките й твърди гърди, а собствените му ръце, направлявани от нейните, вече смъкваха бикините надолу по бедрата й.

— О, Джорди — прошепна тя. — Толкова ми липсваше. — Езикът й нежно докосваше неговия. Дори вкусът на устните й бе изпълнен със свежестта на Лесли.

Тя се взря в очите му с победоносно изражение, в което се долавяше и тревога.

Идеше му да я удуши. Ръцете му се сключиха около шията й. Но тя само се усмихна. Дори насилието, изглежда, потвърждаваше властта й над него.

— Значи това е обсебвало мислите ти през цялото време — каза той.

— Твоите — поправи го тя.

Имаше нещо вещерско в нея, когато се сгуши в обятията му. Вече беше гола. Той я целуна. Почувства как нозете й се притискаха в неговите. Тя знаеше, че не може да й устои в това нейно превъплъщение.

— Да — прошепна тя. — Да, Джордан…

Той я грабна на ръце. Почувства я лека като перце, по-лека от въздуха. Изглеждаше почти като видение и въпреки това по-привлекателна, по-въздействаща от реално същество.

Той я положи на леглото и съблече дрехите си. Тя го наблюдаваше мълчаливо, а на красивото й лице бе изписано задоволство.

Когато остана гол, а желанието набъбна между краката му, тя се отпусна по гръб и му се усмихна.

— Ела — прошепна тя. — От какво се страхуваш? Толкова те желая, Джордан. Чакам те.

Джордан я покри с тялото си. Плътта й ласкаво го обгърна целия. Чувстваше ръцете, които го притискаха, краката й, които се сключиха около кръста му със свенлива интимност.

Вратата се откри и го пропусна, сладка и влажна, и след миг той бе в нея. Телата им започнаха да се движат в ритъма на почти нечовешки транс. Тя припламваше и потръпваше в обятията му, изкусителна и нереална като измамен огън.

Ръката й се плъзна между краката му, за да го намери и насърчи. Езикът, проникващ в устата му, бе като на котка, стрелкаше се във влажна ласка, за да засили възбудата му. Мускулите на магическия пръстен, чувствени като пръсти, се плъзгаха по члена му, дразнещи, подтикващи, възбуждащи. Сладостното полюшване на бедрата й го тласкаше все по-навътре и по-навътре.

Нещо започна да се надига в него и той още повече се напрегна и втвърди в нея. Но желанието му бе така неделимо от ужаса, който изпитваше, че той продължи да нараства все повече и по-болезнено, без да може да се освободи. Почувства, че скоро ще се взриви.

Люлееше се на ръба на тази бездна, когато отново погледна в очите й. Техният фалш бе бездънен като огледало, в което се отразява хилядократно образът на собствената му потребност. Видя триумфа й. Знаеше, че е разкрит. Чрез това свое преобразяване тя докосваше нещо много по-дълбоко в него, отколкото всичко, което й бе показвал досега. Той се чувстваше гол и уязвим. А тялото му пулсираше със злокобно перверзно желание, родено от нейната неискреност и от неговата.

— Обичам те — промълви тя.

Вълната в него се надигаше все по-високо и той вече едва си поемаше дъх. Шепотът на Лесли продължаваше да звучи в ушите му, ръцете на Лесли продължаваха да го обсипват с ласките си, за да го покорят.

— Обичам те! — изстена той.

— Да — прошепна тя. — Да…

Отвратен от собственото си падение и нейния триумф, Джордан се предаде.

 

 

На следващата сутрин Джил се събуди сама.

Замаяна, тя погледна към будилника на нощното си шкафче. Беше почти десет. Джордан вероятно отдавна бе отишъл на работа.

Джил се чувстваше смутена, но отпочинала. Помисли си, че за първи път от месеци насам бе спала толкова добре.

В известен смисъл нямаше нищо чудно. Страстта, която я бе съединила с Джордан предната вечер, бе като земетресение. След това се чувстваха толкова изтощени, че заспаха като деца един до друг в голямото легло.

Джил щеше да си спомня тази интимна близост до края на дните си. Беше като измислица, зловещо сливане, възпламенено от желание и срам, погълнало и двамата. Докато я обладаваше, Джордан бе като животно, обезумял.

А после вече лежеше, отмаляла от удоволствие, и знаеше, че нейният гамбит бе успял. Внушението, което му бе натрапила, наистина бе неустоимо. Той се оказа неспособен да му се противопостави. Беше се предал. Тя бе открила истината за него, а с тялото си и с любовните си стенания той я бе потвърдил пред нея. Двамата бяха голи заедно, голи както никога по-рано, а маските им смъкнати веднъж завинаги.

Джил се уплаши от онова, което бе успяла да постигне. И все пак с душата и тялото си тази сутрин изпитваше удовлетворение. Предишната вечер животът й във фалш бе достигнал апогея си. И по ирония на съдбата този фалш й бе разкрил истината. Истината за Джордан.

Следващият въпрос беше какво щеше да прави оттук нататък. Какво щяха да правят двамата. Лежа в леглото още половин час, разсъждавайки над това. После стана и тръгна с омекнали нозе към гардероба.

Когато отвори вратата, тя видя, че няколко костюма на Джордан липсваха. Както и няколко ризи, панталони и бельо.

Джил усети, че я побиват тръпки. Беше го притиснала твърде много. Изплашен от онова, което го бе принудила да направи, той бе побягнал. Но щеше да се върне. Джил не се съмняваше в това. Вече не можеше да й се противопоставя. Предишната вечер тя бе открила оръжие, срещу което той нямаше защита.

Върна се в леглото. Остана там дълго, премисляйки възможностите си за избор. После се обади на Джордан в офиса. Казаха й, че е на заседание и ще й позвъни по-късно.

Тя сложи кафе на котлона и си взе душ. Облече се и си изпи кафето, докато чакаше телефона. Чака цяла сутрин, после и следобеда. Не се обади никой.

В четири часа получи бележка, донесена от един служител на Лазаръс, който дойде да вземе още някакви негови дрехи и тоалетни принадлежности.

Бележката бе с почерка на Джордан.

„Сега разполагаш със себе си — гласеше то. — Нямаме какво повече да си кажем. Моите адвокати ще те потърсят.“

И никакъв подпис.

Джил наблюдаваше как пратеникът си тръгва с още един куфар, пълен с вещи на Джордан. Надрасканите думи „Сега разполагаш със себе си“ отекваха в гърдите й като съдбоносен камбанен звън. Джордан сигурно знаеше, че самотата бе най-страшното наказание, което можеше да й наложи. Думите му бяха преднамерено красноречиви, жестоки.

Когато остана сама, тя отиде в спалнята, където съпругът й я беше любил предишната вечер. Застана пред голямото огледало и се погледна.

Образът й все още носеше следите на безумието от отминалата нощ. Косата бе на Лесли. По лицето й все още стояха следи от грима, който бе използвала, за да завърши илюзията: Дори стойката на тялото, погледът й напомняше за съвършенството на нейното изпълнение.

Но това не беше Лесли. Това бе Джил. Огледалото й намигна в отговор, като отхвърли всички нейни илюзии и й напомни за единствената реалност, която за нея бе просто непоносима.

Тя беше сама.