Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Intimate, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2012)
Разпознаване и корекция
sonnni (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Елизабет Гейдж. Интимно

Американска. Първо издание

ИК „Колибри“, София, 1996

Редактор: Жечка Георгиева

ISBN: 954-529-081-8

История

  1. — Добавяне

55

Бебето се роди на десети ноември. Беше момиченце.

Кръстиха я Маргарет, в памет на Мег.

Когато я донесоха на Джил, тя я притисна до гърдите си със смесени чувства. В продължение на девет месеца този момент я бе изпълвал едновременно с ужас и с тръпнещо очакване.

Бебето бе невероятно красиво, свежо и румено, с млечносиви очи като на пеленаче и любвеобилни малки ръчички, които се свиваха в юмручета, докато издаваше гърлени звуци. Плачеше много малко и само се гушеше в гърдите на Джил. Беше толкова невинно и сладко, така жадно за живот, че видът му бе просто омайващ.

— Има очите на баща си — каза една от сестрите.

— И неговите коси — добави друга.

Детето наистина много приличаше на Джордан. Имаше неговите ясни, открити черти, душевното спокойствие и странния замечтан поглед.

Всички сестри бяха възхитени от Джордан заради огромното му богатство и популярност, както и заради всеизвестната му хубост, тъй че бе съвсем естествено те да виждат прилика между новороденото момиченце и нейния баща.

Но Джил не можеше да не забележи, че никой не говори за някаква прилика между детето и самата нея.

През първите няколко дни се опитваше да се убеждава, че това не означава нищо. С течение на времето бебето щеше да покаже типична амалгама от чертите на майка си и баща си.

Но тя не можеше да устои на порива си, взираше се в малкото личице с почти натрапчива придирчивост, сякаш търсеше някаква следа от себе си.

Дори и да я имаше, Джил не успя да я открие.

Джордан обожаваше бебето. И фактът, че е момиче, го изпълваше с нескрит възторг.

Още в първия миг, когато видя Мег, лицето му засия така, както Джил никога досега не го беше виждала.

Носеше я на ръце, притискаше я нежно до гърдите си, говореше й както малко мъже умеят, особено с момиченца. Имаше някаква странна, обезпокоителна близост между тях, сякаш си принадлежаха един на друг, сякаш бяха едно цяло още от самото начало и са имали нужда от Джил единствено в ролята й на посредника, изискван от природата, за да се съберат.

Джордан сияеше. Държеше се така, сякаш бе изтърпял дълъг период на самота с Джил, за да заслужи тази награда. В Мег най-накрая бе намерил сродна душа, човек, когото разбираше и комуто се доверяваше по инстинкт. И сега й се отдаваше възторжено и щедро, сякаш, срещайки я, той бе открил себе си.

Джил наблюдаваше всичко това и се чувстваше изолирана. Седеше в болничното си легло, а по-късно и на дивана вкъщи и гледаше как Джордан се наслаждава на такава близост с бебето, каквато на самата нея й бе чужда. И когато Джордан, след като си поиграеше с Мег, я връщаше на Джил — с очевидна неохота — тя се чувстваше нежелана. Сякаш обичта на детето вече й бе отнета от прелъстителното ухажване на нейния предан, очарователен, прекрасен баща.

Въпреки ежедневната близост с малката Мег, Джил с тревога установяваше, че все повече се отчуждава от нея. Макар че я обожаваше и любовта й към нея бе безспорна, тя не можеше да почувства единението, вътрешната връзка, която всяка майка би трябвало да усеща със собствената си дъщеря. Джордан, изглежда, осъществяваше връзката и на двамата родители. Неговата еуфория, която обгръщаше Мег като топла мантия, изолираше Джил.

Вероятно по тази причина Джил все повече се потискаше от факта, че бебето не прилича на нея. Мег беше отражение на толкова много черти от Джордан и както изглежда, на нито една от Джил.

По всичко личеше, че бебето в ръцете й спокойно можеше да бъде родено от друга жена, достатъчно бе бащата да е Джордан. Ако Джил не бе видяла със собствените си очи как детето излиза от утробата й, може би щеше да си зададе въпроса дали това дете изобщо е нейно.

Тази мисъл отне на Джил първоначалното удовлетворение от майчинството и я запрати в бездната на депресия, не по-малко натрапчива и мъчителна от онази, която я бе измъчвала през време на бременността.

В това болезнено психическо състояние й се струваше, че липсата на прилика между нея и бебето има своя абсурден смисъл.

В края на краищата, размишляваше тя, семето на това дете бе посято у Джил от мъж, който обичаше друга жена, в момента, когато Джил бе напрегнала цялата си воля в усилие да я имитира и дори да се превъплъти в самата нея.

Детето бе на Джордан, в това нямаше съмнение. Но беше ли всъщност дете и на Джил?

Малката Мег не беше плод на любовта, която свързваше Джордан с Джил, а на пропастта между тях, на непреодолимото им отчуждение. И това отчуждение, приело кръв и плът, се символизираше от друга жена.

Джил си каза, че е луда. Това бе едно беззащитно, невинно и прекрасно бебе. Нейното бебе. Джордан бе посадил това семе в тялото на Джил и то бе покълнало и израснало в човешко същество. Но можеше ли само тялото на Джил да се противопостави на другите ужасни сили, които бяха унищожили брака й с Джордан? Това бе въпросът. Утробата на Джил бе физическа реалност. Но беше ли достоен противник на сърцето на нейния съпруг?

Тези мисли измъчваха Джил, когато бе насаме с Мег. Докато кърмеше бебето, я обземаше обезпокоителното чувство, че самата й същност се изсмуква от нещо чуждо, нещо, което не й принадлежи. С цялата сила, на която бе способна, тя му се съпротивляваше.

И може би щеше да успее да овладее страховете си и да постигне известно душевно равновесие, ако Джордан бе проявявал към нея нежността, която един баща, естествено, изпитва към майката на своето дете.

Но раждането на Мег не бе стопило студенината му към Джил. Той не я отхвърляше открито. Заедно с нея се усмихваше на бебето, от време на време й предлагаше нежна ласка, беше загрижен за здравето й и я целуваше за лека нощ, като всеки добър съпруг. Но оскъдните му жестове на любов към нея така бледнееха в сравнение с всепоглъщащата му любов към Мег, че без никакво съмнение стената между него и Джил далеч не бе изтъняла след раждането на детето, а дори напротив — бе станала още по-непреодолима.

Джордан имаше очи единствено за дъщеря си. А когато в своето обожание намираше време да хвърли поглед към съпругата си, в тъмните му ириси проблясваше старата неприязън. Той не можеше да я изрази открито, тъй като тя щеше да разруши атмосферата на семейно благополучие, което неговата новородена дъщеря бе донесла в къщата. Но и не се опитваше да се преструва, че е изчезнала. Освен това знаеше, че Джил я вижда.

Нищо не се беше променило. Раждането на Мег само затвърди фаталната пукнатина в брака на Джил с Джордан, задълбочи пропастта между двамата. А Джил се чувстваше по-самотна от всякога.

И от дебрите на тази самота в съзнанието й се зароди нова и ужасна идея.

Един ден, около три седмици след раждането на Мег, както обикновено Джордан се прибра вкъщи за обяд да види бебето. Държа я на ръце, говори й, смени й пелените и тъкмо когато беше решил, че може да се откъсне за малко от работата, се обади секретарката му да напомни за някакво спешно съвещание.

Той подаде детето на Джил. Когато се наведе, тя усети неговия свеж мъжки мирис, примесен с аромата на бебе и пудра.

— Обади ми се, ако се случи нещо интересно — пошегува се той. Хвърли последен, изпълнен с любов поглед към Мег и излезе от стаята.

Джил държеше детето на ръце. Беше време за хранене. След миг тя щеше да откопчае блузата си и да предложи на бебето своята гръд. Но тя спря, задържа бебето пред себе си и продължи да се взира в лицето му, докато Джордан изчезна зад него. Ръцете й трепереха. Тя пребледня. Бебето усети безпокойството й и проплака.

Джил се взираше в очите на Мег, в нослето й, в челцето й, в овала на лицето й. Отново не откри никаква прилика между себе си и нея. Но сега, за неин ужас, в тези красиви черти видя прилика с друго лице.

Стисна очи, сякаш за да прогони този кошмар. Когато ги отвори отново, видя единствено малката Мег, красива както винаги, която я гледаше мрачно, защото беше гладна и изплашена от напрегнатостта на своята майка.

Въпреки това лицето на Лесли Чембърлейн, което й се бе мярнало в чертите на собствената й дъщеря като тайнствен образ зад късчето от мозайка, все още витаеше в съзнанието й. А дори когато избледня, той остана да виси между нея и Мег, проектираше се върху детското личице като вълшебен фенер на красотата и желанието.

„Полудявам“, помисли си Джил, мъчейки се да прогони тревожното видение от съзнанието си.

И притисна бебето до гърдите си, сякаш единствено детето можеше да я спаси.