Елизабет Гейдж
Интимно (7)

6

Еликот, щата Илинойс

На 21 март 1970 година Лесли Чембърлейн се върна у дома, за да прекара пролетната ваканция с баща си.

Беше трета година студентка в престижния университет „Корнел“, специалност журналистика и реклама. Стипендията за научен профил, която бе получила при постъпването си в университета, покриваше разходите й за такса, учебници, квартира и храна, при условие, че средният й успех не пада под 3,25 по точковата система. Средният успех на Лесли бе 4,00.

Смятаха я за една от най-способните в катедрата по журналистика и беше любимка както на състудентите, така и на преподавателите си. Ръководителят на катедрата смяташе, че до този момент не е имал по-блестящ студент от нея, въпреки че внимаваше да не й го показва открито.

Том Чембърлейн винаги очакваше с нетърпение посещенията на дъщеря си, още повече че поради обстоятелствата те бяха кратки. През първите две летни ваканции Лесли бе работила като стажантка в една голяма рекламна агенция в Ню Йорк и не бе успявала да се върне вкъщи за повече от няколко дни.

С всяко свое завръщане Лесли му се виждаше все по-красива, по-самоуверена и по-щастлива. Точно както Том Чембърлейн се надяваше, университетските години и излизането от родното градче я бяха накарали да разцъфти. Тя сякаш засияваше пред очите му и непокорната й огнена коса, която някога му се струваше такъв недостатък, сега я правеше още по-великолепна. Тенът й бе порозовял, тялото й се бе източило. Носеше дрехите си с вродена изтънченост и прелестна лекота. С най-обикновени джинси и пуловер изглеждаше по-очарователна, от която и да е друга жена в скъпи модни тоалети. Чистото й, негримирано лице, обсипано с лунички, бе свежо като лятна утрин.

Тя му готвеше, разхождаха се заедно с колата из безкрайните полски пътища край царевичните поля, а вечер играеха на карти, гледаха някое от любимите му телевизионни предавания или просто си говореха.

Понякога седяха вкъщи безмълвни и усамотени, заслушани в песента на пролетните птички, която се носеше откъм полята навън. В такива моменти Том Чембърлейн се питаше дали наистина познава добре дъщеря си. Даваше си сметка, че Лесли се отнася с него покровителствено, като дъщеря, която няма почти нищо общо с някогашното уязвимо дете. Беше силна жена, израстваше бързо и през последните две и половина години се бе сближила с някои доста изискани хора. Сякаш за нея бе по-важно да се грижи за баща си и да му създава удобства, отколкото да споделя с него собствените си проблеми. Ако изобщо подобни проблеми съществуваха.

Една вечер той усети, че я гледа право в очите, които на светлината на залеза изглеждаха определено оранжеви, и изведнъж му се прииска да й каже нещо.

— Миличка, чувстваш ли се понякога самотна? Все пак… без майка и…

Тя се усмихна. Знаеше как той страда затова, че е сираче.

— Татко, никога не съм се чувствала самотна. Дори за миг. Винаги съм била голяма късметлийка. От самото начало. Късметлийка съм, понеже те имам. — И стисна ръката му с неподправена нежност.

Двамата замълчаха. Том Чембърлейн се чувстваше неудобно от това, че тя се мъчи да му вдъхва увереност, когато му се струваше, че трябва да бъде точно обратното.

Лесли заговори първа:

— Разкажи ми за нея.

Баща й въздъхна и погледна към залеза, който се отразяваше в очите й.

— Беше тиха, но амбициозна жена — започна той. — О, не че искаше да сме богати или пък да ни уважават в града. Но си имаше свое собствено мерило за някои неща. Искаше да постигне всичко, за което е била родена. Искаше същото и за мен.

Лесли съзря замисления му поглед и запита:

— Мислиш ли, че си я разочаровал?

Той сякаш се изненада. После с усмивка отвърна:

— Аз ли? Не, разбира се. Тя нямаше нищо против това, че съм работник. Говоря за друго. Тя искаше да бъдем наистина щастливи. А не животът ни просто да минава.

Той погледна към Лесли.

— Затова ти й беше толкова скъпа. Когато ти се роди, беше като сбъдната мечта. Ти беше точно онова, което ни липсваше, за да бъде любовта ни пълна. Сякаш ни бе писано още отначало да сме трима, а не двама. Но не просто трима, а точно ти, миличка, точно това, което беше ти.

Той се наведе към нея, сякаш си припомняше нещо.

— Никога няма да забравя начина, по който те гледаше, по който ти говореше. Когато ти шиеше дрешките, от пръстите й се излъчваше такава любов! Когато те хранеше, сякаш хранеше собствената си душа. В мига, в който ти се роди, тя разцъфтя. Просто разцъфтя. Имах чувството, че съм я познавал само наполовина преди този момент. Ти просто я изпълни цялата.

После лицето му помръкна.

— Затова ми беше толкова тежко, когато се разболя. Тъкмо започваше наистина да живее. Всичко в живота ни едва започваше. Не можеш да си представиш… Беше толкова ужасно, толкова нечестно да се разболее точно тогава. Никога няма да забравя колко й беше мъчно. Колко се чувстваше убита…

Той неочаквано стана и отиде да вземе албума със снимките. Здрачът се бе спуснал над царевичните поля като пурпурно наметало. Лесли седеше сама до кухненската маса, въртеше в ръце полупразната си кафена чаша и слушаше далечния му глас. Никога баща й не бе влагал толкова чувство в думите си.

След малко той се върна с албума и запали лампата над масата. Лесли примигна от светлината.

Той прехвърляше страниците с навикнали пръсти. Тя си помисли, че когато е свободен, сигурно прекарва дълги часове над тоя стар албум.

Той спря на една снимка на майка й с Лесли като малка.

— Ето. Така изглеждаше точно преди да се разболее. Имаше теб, имаше мен… Целият свят беше неин. Вижда се по очите й.

Лесли се наведе, за да разгледа снимката. Беше я виждала много пъти преди, когато безцелно бе разглеждала албума.

Но сега, в светлината на това, което баща й тъкмо бе казал, й се струваше различна. Наистина, по още младото лице на майка й беше изписано истинско женско щастие. Очите на Лесли ненадейно овлажняха.

Баща й не забеляза вълнението й, понеже разглеждаше фотографията отблизо. По съсредоточеното му лице се изписа удивление.

— Това е невероятно!

— Какво има, татко? — попита Лесли.

— Никога преди не съм си давал сметка колко си заприличала на нея! — отвърна той.

Лесли отново погледна снимката.

— Не толкова по външност — продължи той. — Но вътрешно…

Тя забеляза, че е прав. Въпреки че физически приличаше по-скоро на бащиния, отколкото на майчиния си род, между нея и образа от снимката имаше някакво духовно сродство. Сега, когато бе голяма, Лесли имаше същия горд и самоуверен вид, какъвто сияеше на майчиното й лице в този кратък момент на голямо щастие.

Изпитваше толкова странно усещане от това, че гледа себе си на осемнайсет месеца — игриво, едва прохождащо, още неоформено мъниче, застанало до жената, която смъртта щеше скоро да й отнеме, но на която след години щеше „вътрешно“ да заприлича. И от това, че от другата страна, зад фотоапарата, чувства погледа и любовта на баща си — младеж, изпълнен с трепет пред малкото си семейство и неподозиращ нищо за бедата, която щеше толкова скоро да го сполети…

— Щеше толкова да се гордее с теб! — говореше Том Чембърлейн.

По лицето му, разстроено от спомените, се четеше безнадеждна болка.

Лесли отново загледа снимката. Сълзите й бяха изчезнали. Вместо тях тя изпита благодарност за това, с което я бе дарила съдбата — бащината й любов.

— Гордея се с теб, татко — каза тя, затваряйки албума, и го целуна.

На третия ден след завръщането у дома на Лесли й се случи нещо неочаквано.

Беше забравила да си донесе достатъчно блузи за ваканцията и пазаруваше в града. Тъкмо излизаше от стария местен магазин за дрехи с плик в ръка, когато я спря плътен глас.

— Радвам се, че те срещам тук.

Тя се обърна и видя насреща си красиво лице, което някога й бе доста добре познато — Джеф Патерсън. Някогашният дългунест тийнейджър се бе превърнал във висок, мускулест млад мъж, който изглеждаше невероятно в елегантния костюм под искрящото обедно слънце.

— Много време мина — усмихна се Лесли и протегна ръка. — Чудно ми е, че си спомняш за мен, Джеф.

— Как бих могъл да забравя? — поде той. — Позволявам си да отбележа, че си станала чудно хубава млада жена. С какво се занимаваш в момента?

— Следвам в „Корнел“ — отвърна тя. — Журналистика и реклама. А ти?

Той сви рамене.

— Работя при баща си. И се чудя как да прекарам остатъка от живота си.

Тя замълча. Оглеждаше го набързо и преценяваше промените, настъпили и в него, и в нея след последната им среща, която й се струваше преди цяла вечност. Бе определено възмъжал и много се бе разхубавил. Но в очите му имаше някакъв копнеж, някаква неудовлетвореност, която някак си не отговаряше на преуспяващата му външност.

— Слушай — започна той, — не мога да те оставя да ми се изплъзнеш така след толкова години. Не искаш ли да обядваме заедно? — Той погледна часовника си. — Тъкмо се бях запътил към „Крандал“. Защо не дойдеш с мен?

„Крандал“ бе единственият местен ресторант, където на обяд сервираха топла храна с всякакви гарнитури. От години бе любимо място за събиране на еликотските бизнесмени, както и на градските дами, които обличаха най-хубавите си рокли за обедите в компания, придружени от ледено дайкири, клюки и борби за обществено надмощие.

Лесли се усмихна. Нямаше никаква работа, а и бе огладняла от ходене по магазините.

— Не съм сигурна дали съм подходящо облечена за „Крандал“ — каза, сочейки джинсите и блузката си.

Джеф я огледа с нескривано възхищение.

— А аз не съм сигурен дали „Крандал“ е достатъчно изискан за теб. Но нека опитаме. Искаш ли?

— С удоволствие — каза тя.

По време на обяда си разказваха взаимно как живеят. И на двамата им бе малко неловко, понеже в гимназията едва се познаваха, а сега обстоятелствата ги караха да се държат като стари приятели, каквито всъщност не бяха.

И въпреки това всеки от тях, макар и по различни причини, се интересуваше от другия и от всичко, което бе станало с него през последните няколко години.

Джеф Патерсън не можеше да откъсне очи от Лесли. Хубавкото, но неоформено девойче се бе превърнало в поразително красива млада жена. От гъстата й червеникаворуса коса и бляскавите й очи струеше лъчиста, неизчерпаема енергия. И все пак тая енергия бе примесена с някаква мечтателна нежност, която я правеше невероятно привлекателна. В нея имаше нещо и момичешко, и дамско, и младежки живо, и дълбоко женствено, което начаса омая Джеф. Той вече знаеше, че след като е видял това лице, няма никога да го забрави.

По негова покана тя поръча чаша бяло вино. Той си поръча бира. Докато тя му разказваше за развитието си в университета, умът и амбицията й го поразиха. Но това не бе всичко. В нея имаше нещо цялостно, което слагаше своя отпечатък върху всичко, за което говореше, и още повече подчертаваше привлекателността й.

Цялото това съчетание от изтънченост и простота, присъщо й дори когато докосваше чашата с вино, я правеше по-интересна от всички жени, които Джеф бе познавал. Тя бе като рядко цвете, разтворило се пред очите му, а фактът, че бе напуснала малкия свят на родния му град, а той не го бе направил, я правеше още по-екзотична. И все пак бе родом от това градче, затова му бе някак по домашному близка.

Всичко това бе твърде много за Джеф Патерсън. Той се влюби.

Донякъде го смущаваше и несъответствието в историите им. Лесли бе преизпълнена от новия си живот, от плановете си за бъдещето. Вече бе направила интересни открития и замисляше нови амбициозни проекти, докато той просто следваше пътя, начертан му от общественото му положение в това малко градче, където нищо всъщност не се променяше. Тя бе като сияйна принцеса, устремена към утрешния ден, а той бе целият затънал в блатото на миналото.

И все пак толкова много я харесваше, че намери смелост да опита да остане с нея.

— Лесли — започна той, когато дойде време да си тръгват, — би ли излязла на вечеря с мен? Може да звучи идиотско, но през всичките тези години ми липсваше и съм готов на всичко, за да те опозная по-добре. Какво ще кажеш, а? В петък вечерта? Ако искаш, може и да потанцуваме.

Усмивката му беше заразителна, но явно бе напълно сериозен, дори може би самият той не си даваше сметка колко бе сериозен.

— Не ми отказвай — усмихна й се отново. — Моля ти се!

Лесли го погледна в очите.

— Не мислех, че все още си свободен. Какво става с Джуди?

Питаше го за Джуди Бетанкорт — момичето, с което Джеф ходеше сериозно през всички ония години в гимназията. Лесли наистина се чудеше как Джеф още не се е оженил за Джуди. Хората от тяхната среда обикновено се женеха млади и веднага започваха да раждат.

— О, това е стара работа — отвърна безцеремонно Джеф. — Сега сме само приятели. Джуди си има свой живот.

Той лъжеше. Още отпреди да завършат гимназия Джуди Бетанкорт го чакаше да й направи предложение и се смяташе неофициално сгодена за него. Всъщност забавянето на предложението му бе ябълка на раздора не само между двамата с Джуди, но и между него и родителите му, които от години се бяха разбрали с Бетанкортови относно бъдещия брачен живот на децата си и изпадаха в неудобно положение поради изчаквателните тактики на Джеф.

И сега, в този прекрасен момент, Джеф изведнъж осъзна защо бе отлагал през цялото време. Макар и едва на двайсет и една години, Джуди вече не изглеждаше като свежо девойче, а все повече и повече заприличваше на по-големите си сестри — безлични и старомодни повлекани с увиснали брадички. Тези дефекти не се забелязваха през ученическите години, когато Джуди изглеждаше привлекателна, благодарение на общественото си положение, името си и самоувереното си държане.

Той мислено сравняваше Джуди — обикновеното провинциално момиче, негодно за нищо друго, освен да отглежда домочадие и да си гласи косата за църковни мероприятия, с омайното сложно създание, седнало срещу него на масата за двама. Лесли бе като рядка скъпоценност, пълна с неочаквани изненади. Притежаваше цялата свежест на младостта си, съчетана с неизчерпаема енергия, която сякаш устремно се впускаше в бъдещето. Само един поглед към нея му стигаше, за да му се види горката Джуди Бетанкорт като грозна доведена сестра.

Но имаше и нещо друго. Джеф от години имаше интимни отношения с Джуди. Тялото й му бе до болка познато и той губеше интерес, особено откакто стегнатата й младежка плът бе започнала да повяхва. Докато Лесли, която в гимназията почти не бе забелязвал, се бе развила като млада жена с необикновена красота. Тази красота започваше от фините й крайници и изящното й лице и достигаше връхната си точка в съчетанието от откровеност и вътрешна тайнственост, което я правеше толкова магнетично привлекателна. Очарован от това, което външно виждаше, Джеф бе като хипнотизиран от мисълта за това, което оставаше скрито за него.

Той вече бе решил за себе си.

— Е? — попита.

Тя го гледаше със странен, замислен поглед.

— Интересно ми е, че ме каниш… Веднъж се случи и преди. Двамата с теб почти имахме среща, когато бяхме в гимназията.

Той я погледна озадачено. Тя се усмихна.

— Не помниш ли?

Той поклати глава.

— Не виждам как бих могъл да те забравя…

Двамата млъкнаха. Лесли сви рамене.

— Няма значение. Това също е стара история.

— Е? — попита отново той. — В петък става ли?

— В петък вечерта ще излизам на вечеря с баща си — отвърна Лесли.

— Тогава в четвъртък — настоя Джеф. — Или утре. Какво ще кажеш за утре?

Тя се колебаеше.

— Добре! — каза най-после. — Утре вечер.

На следната вечер уречената среща се състоя. Джеф изведе Лесли на вечеря в кънтри клуба, който се славеше с единствения що-годе елегантен ресторант в града. След като хапнаха, танцуваха под звуците на местното трио, което в събота и неделя вечер свиреше в клуба.

Тази вечер магията й го заплени още по-дълбоко и той отново я покани на среща. Тя прие.

Той отново я заведе на танци и този път останаха до по-късно. Говориха за себе си и за мечтите си. Разхождаха се на лунна светлина. Гледаха звездите, свързани от задушевност, която се засилваше поради дългата им раздяла.

По времето, когато пролетната й ваканция клонеше към края си, Джеф вече бе решил да се ожени за Лесли Чембърлейн.

Той купи годежен пръстен от бижутерския магазин в града — бижутерът бе приятел и колега на баща му и трябваше да го накара да се закълне, че ще пази тайна — и го сложи в джоба си, когато отиваше на поредната си среща с Лесли.

Беше убеден, че ще се съгласи. Въпреки начетеността си тя все още бе съвсем естествено и дори уязвимо момиче. Наистина пред нея се разкриваха малко по-широки хоризонти от неговите, но той знаеше, че поне що се отнася до Еликот, тя стои несравнимо по-ниско от него. Неговото семейство бе най-таченото в града, докато тя — сирачето от работнически произход, идваше от бедните квартали. Как можеше студентското й бъдеще да се мери с възможността да стане негова съпруга, да влезе в семейството му, да царува над града като най-желана и харесвана жена? Да ражда децата му…

Той си припомняше с подробности красивото й лице. На последните две срещи му бе разрешила да я целуне. Никога в живота си не се бе възбуждал така, както когато я държеше в ръцете си и устните й се разтваряха, за да приемат неговите. Чувстваше се като ученик. Въобще не посмя да отиде по-далеч. Тя бе като нощна нимфа — прекалено вълшебна, за да разкрива всичките си тайни наведнъж и готова да изчезне завинаги, ако не й се обещае всичко начаса.

Желаеше я до безразсъдство. Беше напълно нова, напълно неочаквана за него, докато всичко останало в живота му бе станало блудкаво, обичайно и предсказуемо.

Сега той дръзваше да се надява, че приемайки този пръстен, тя ще му се отдаде и физически. Така че още преди да се е върнала в университета, той щеше да е опознал не само характера й, но и прелестите на омайното й тяло.

Разбира се, той щеше да я убеди да прекъсне следването си още в края на тази година. Или щяха да се оженят веднага след дипломирането й. Щяха да прекарат дълъг меден месец в Мичиган, Висконсин или дори на Бахамските острови. После тя щеше да си дойде вече като негова жена и да му роди деца. Щеше да се прости с мечтите си за кариера. Животът с Джеф, местният първенец, щеше да я преизпълни.

Когато в четвъртък излязоха да вечерят, той през цялото време събираше смелост, за да й покаже пръстена. Тя бе явно доволна, че е в компанията му, но и се вълнуваше, че се връща в университета. Нещо в щастливото й поведение съкруши волята му и той не посмя да й направи предложение.

След вечеря я заведе с колата до Рибарското езеро, край което всички си правеха срещите през ученическите години. Луната грееше по водната повърхност и подобно на талисман го окуражаваше да надмогне страховете си.

— Познато ли ти е това място? — запита той.

— Донякъде — отвърна тя. — Като малка идвах тук през деня и хвърлях камъни във водата. Знаех, че много хора идват с колите си вечер, но винаги съм мислила, че това не е за мен.

— Сега си тук с мен — каза той и привлече лицето й.

Струваше му се, че я целува цяла вечност. Чувстваше се отново като момче, обзет от неконтролируемия порив на младостта и от позабравената способност да мечтае и да идеализира красивите момичета. А Лесли бе най-красивата от всички.

Той събра последни сили и се реши да й покаже пръстена.

— Лесли! Много мислих през последните дни. Искаш ли да станеш моя жена?

Тя погледна към пръстена. Нещо в очите й трепна.

— Не е ли малко прибързано?

— Не е! — отвърна той. — През всичките тези години съм мислил за теб. И сега, когато те срещнах, реших за себе си. Обичам те. Ти си единствена за мен. Моля те, кажи да!

Тя бе потънала в мисли. Сериозността на ситуацията помрачаваше лицето й и я караше да изглежда по-красива от всякога.

Тя му върна кутийката. Сърцето му се смрази.

— Ще ти дам отговор утре вечер — каза тя. — Това е сериозно решение. Не искам да го взимам, без да съм помислила.

Джеф прекара следния ден в убийствено очакване. Беше убеден, че Лесли ще е негова. Самият факт, че се бе съгласила да помисли, показваше, че й се иска. Сигурно в момента мислено претегляше предложението му, може би дори го обсъждаше с баща си. Бащата щеше, разбира се, да вземе страната на Джеф. И изобщо кой ли пенсиониран фабричен работник би се отказал от зет като Джеф Патерсън?

Времето се точеше мъчително бавно. Сутринта мина, стана обяд, следобедът започна. Джеф с върховни усилия се сдържаше да не се обади на Лесли през деня. Това чакане направо го влудяваше.

Накрая започна да пие коктейли с родителите си и се опитваше да не поглежда към часовника. Изведнъж телефонът иззвъня.

Беше Лесли.

— Джеф, съжалявам, но най-неочаквано ни дойдоха роднини на гости и трябва да им приготвя нещо за ядене. Много ми е мъчно, че няма да мога да дойда на вечеря…

— Няма нищо — отвърна разочаровано Джеф. — Но довечера ще се видим, нали?

— Разбира се — засмя се тя. — Виж какво, ще се срещнем по-късно. Знаеш къде.

— Имаш предвид на езерото?

— Така ще е по-романтично — отвърна тя. — Чакай ме там, където бяхме снощи. Към девет и половина.

— Не знам как ще издържа дотогава. Ти какво… искам да кажа, би ли ми казала поне какво да очаквам?

— Значи в девет и половина — отвърна тя рязко. — Чакай ме.

— Ще те чакам.

Той затвори телефона и прекара остатъка от вечерта в стаята си в трескаво очакване.

В уреченото време Джеф пристигна с колата си на мястото край езерото, където бяха идвали с Лесли предната вечер. Наоколо нямаше жива душа. Вероятно понеже бе делник. Или пък учениците си бяха намерили друго място за натискане.

Той изключи мотора и зачака.

След десет минути нещо го накара да излезе от колата и той се загледа към езерото, изпълнен с романтични мисли. Луната грееше над водната повърхност точно на същото място, както и предната вечер. Тъмните дълбини го изпълваха с чувство за неизвестност и сладка омая.

Зад гърба му листата тихо прошумоляха, но той бе така потънал в мечта, че нищо не чу.

Ненадейно отзад се протегнаха две меки длани и закриха очите му. Чу се шепот:

— Познай кой е!

Дланите загалиха лицето му. Нещо го проряза дълбоко в слабините. Обзе го неудържима възбуда. Моментът, който толкова отдавна очакваше, бе настъпил.

Той бързо се обърна, сграбчи я и я запритиска с всички сили. Зацелува я страстно — езикът му проникваше дълбоко в устата й. Ръцете му се плъзгаха по гърба й, към меките кълба под тънкия й кръст, и я притегляха здраво към него.

— О, Лесли! — изстена той. — Трябва да ми кажеш „да“! Не казвай „не“! Моля те!

И пъхна в ръката й годежния пръстен, който бе извадил от джоба си. После отново я запрегръща.

— Умолявам те! Стани моя жена!

При тези думи изведнъж му се стори, че тялото в прегръдките му не му е тъй непознато, както си мислеше отначало. Нито целувките й бяха екзотични като снощните. Той се отдръпна, за да я види по-добре на лунната светлина.

И изведнъж занемя.

В обятията му бе Джуди Бетанкорт.

Ясната луна добре осветяваше израза на лицето й. В този ужасен момент той започна да осъзнава какво бе станало. Двете го бяха намислили заедно…

— Благодаря! — каза Джуди. — Впрочем не заслужаваш никаква благодарност, женкар такъв!

И с рязко движение тя запрати годежния пръстен в езерото. При досега му с водната повърхност се чу приглушено пльокване.

Джуди обърна гръб и си тръгна.

Джеф Патерсън дълго стоя загледан в езерото, погълнало пръстена, и в крайбрежните дървета, накъдето бе тръгнала Джуди. После се качи в колата и отиде у Лесли.

Баща й го посрещна любезно и му каза, че в шест и трийсет следобед Лесли е отпътувала с влака за Корнел.