Елизабет Гейдж
Интимно (42)

41

Ню Йорк

Калвин Уедърс беше висок мъж, твърде висок за своята професия.

Частните детективи трябваше да бъдат ненатрапващи се като присъствие хора, които се шмугваха незабелязано зад ъглите и не привличаха вниманието на околните.

Калвин Уедърс бе точно обратното. Със своите сто деветдесет и три сантиметра и сто и десет килограма той беше впечатляваща фигура. Носеше костюми и спортни сака, които подчертаваха мощната му атлетична фигура, сега малко поотпусната, тъй като вече бе прехвърлил четирийсетте. Тъмните му коси, почнали леко да посребряват на слепоочията, бяха безупречно подстригани и му придаваха вид на преуспяващ бизнесмен или търговски посредник. Беше си избрал доста натрапчиви маниери, за да подхождат на имиджа му флиртуваше със сервитьорки и барманки и беше развил досадния навик да се обръща към всички на малко име, точно както би постъпил един търговски посредник.

Когато искаше да направи различно впечатление, той често носеше спортна чанта, от която стърчеше ракета за тенис. Това, в комбинация с дънките и пуловера или тениската, му придаваше вид на спортист любител. Беше много убедителен.

Където отидеше, хората го забелязваха веднага.

Но не като детектив.

В действителност Кал беше мил човек, много саможив и много интелигентен. Неговото благоразумие в съчетание с изключителната му усърдност му го бяха направили един от най-добре платените детективи в „Анспач & Кейтс“ — една от престижните детективски агенции в страната, предпочитана от богатите и силните на деня.

Седем години беше работил като детектив в полицията на Ню Йорк, най-напред в Нравствения, после в отдел Убийства и бе видял всякакви разновидности на продажност и подкупност, каквито градът можеше да предложи. Конфликт с началниците по едно твърде противоречиво разследване сложи край на кариерата му, но беше толкова способен, че нямаше никакви проблеми да си намери работа в една местна престижна агенция. Пет години по-късно вече се бе издигнал до високоплатен пост в престижната „Анспач & Кейтс“.

Той беше силен, ловък човек, който можеше да се оправи в опасни ситуации. Но тъй като винаги провеждаше щателно проучване и подготовка, почти никога не му се налагаше да използва физическа сила. Вършеше работата си от разстояние и оставаше там, докато откриеше всички нужни отговори. По тази причина неговите началници го предпочитаха за по-деликатните задачи. Той беше превъзходен професионалист, един от най-добрите в своята област.

През този дъждовен априлски ден Калвин Уедърс се срещна с Джил Флеминг в един малък хотел в центъра, само на няколко пресечки от „Хайтауър Индъстрис“.

Джил бе наела Кал чрез „Анспач & Кейтс“. Специално бе помолила той да се заеме с нейния проблем и бе платила допълнително за тази привилегия, тъй като агенцията не обичаше да й се казва кой детектив да се праща за даден случай.

От самото начало Джил бе впечатлена от Кал Уедърс. Умът му и неговата проницателност й бяха показали, че той е човекът, който й е нужен.

Кал Уедърс също бе впечатлен от Джил.

Тя му отвори вратата, без да каже нито дума. Беше облечена в кожена пола и тесен пуловер. Якето й, което висеше на една кука на стената, също беше от италианска кожа. Детективът забеляза облеклото й с око на ценител и после се настани на масата до прозореца.

— Какво имате за мен? — попита Джил.

— Онова, което очаквате, струва ми се — каза Калвин Уедърс.

Той извади една папка и докато говореше, разгръщаше страниците.

— Барбара Консидайн е единствено дете — започна той. — Когато момичето било на седем години, майка му починала. Отгледана е от баща си. Имала бавачка в продължение на няколко години, но когато станала на единайсет години, жената била освободена. След това тя и баща й заживели сами, ако не се смятат оскъдните роднински посещения. Консидайн позволявал на готвача или на слугите да влизат в къщата едва след като тръгнел за работа и нареждал да си отиват, преди да се е върнал. Мразел прислугата да му се мотае из краката. Изисквал пълна уединеност.

Джил го слушаше мълчаливо.

— От четирийсетгодишна възраст Виктор Консидайн страдал от хронична сърдечна недостатъчност — продължи детективът. — Атеросклероза. Подложил се на всевъзможни терапии по онова време, имал няколко инфаркта и лежал в болница. Няма да навлизам в подробности относно физическото му състояние. Във всеки случай перспективите за него не били добри. Очаквана пределна възраст — може би шейсет, шейсет и пет години, при щастливо стечение на обстоятелствата, разбира се. Тези шансове изобщо не му допадали, особено след като бил свикнал да упражнява твърде голяма власт като оглавяващ конгломерата. Хората, които са толкова богати, не обичат да бъдат надхитрявани от майката природа.

Той хвърли поглед към Джил, която кимна, кръстосвайки крака. До нея на пода бе поставена малка кожена чантичка.

Той отгърна една страница и после още една.

— Джордан Лазаръс притежавал компания, която е разработвала ново лекарство. То можело да помогне на Консидайн, можело да му спаси живота.

Джил кимна. Повечето от това тя вече знаеше.

— Консидайн се опитал да погълне компанията на Лазаръс — каза той, — просто за да се домогне до лекарството и изследванията. Чиста игра на надмощие. Накрая успял. Направил предложение за цената на акциите, на което акционерите не могли да устоят и поел ръководството на целия конгломерат. Но точно тогава умрял. Дъщеря му се омъжила за Лазаръс, предоставила му почти пълен финансов контрол над империята „Консидайн“ и благодарение на това сливане „Лазаръс Интърнешънъл“ станала една от най-големите компании на света.

Сливане, помисли си Джил. Идеалната дума, характеризираща брака на Джордан.

— Очевидно е — продължи Калвин Уедърс, — че смъртта на бащата и бракът са били благотворни както за Барбара, така и за Лазаръс. Лазаръс си възвърнал империята и дори много повече. Колкото до Барбара, тя се сдобила със съпруг и се отървала от баща си.

Джил го погледна.

— Защо ще иска да се освободи от баща си?

Детективът се усмихна.

— Ще стигна и дотам — отвърна той и отгърна поредната страница в папката. — Барбара Консидайн била много затворено момиче. Като се изключи бала по случай появата й в обществото, почти никога не е забелязвана в светски среди. Завършила колеж, получила научна степен „магистър по бизнес администрация“ от Харвард и започнала да работи за Консидайн. До появата на Лазаръс нямала друг брак. През всичките тези години няма нито един симптом за нещо странно в живота й… освен един факт.

Той обърна папката така, че Джил да може да види страницата. Тя погледна, където й сочеше Калвин и присви очи.

— Шестнайсетгодишна — повтори тя.

Детективът кимна.

— Мексико Сити. Излязло е страхотно скъпо. Говорих с лекаря, който е бил замесен. Парите, които му били предложени, го направили подозрителен, затова внимателно водил записки по случая. Оказа се, че става дума за най-обикновен аборт.

Джил кимна, фактът, изглежда, я задоволяваше.

— Но има и още нещо — добави детективът, сочейки към дъното на страницата. — Както виждате.

— Джил погледна по-внимателно и присви очи, когато прочете онази част от доклада, която й сочеше детективът. Очевидно бе заинтригувана.

— Да, виждам — каза тя.

Детективът отгърна нови страници от папката.

— И така — продължи той, — сериозното сърдечно страдание на Консидайн е било добре известно. Последният инфаркт не бил изненада за никого, тъй че той бил погребан, без да му бъде направена аутопсия. И понеже по това време обичайните лекарства му давала Барбара, тя описала на лекаря по съдебна медицина дозировката и всичко останало. Никой не поставил под съмнение думите й. От къде на къде?

Той отгърна нова страница.

— Но аз успях да се свържа с медицинската сестра, която се е грижела за Консидайн след втората му хоспитализация. Нейната специалност са точно пациенти със сърдечно-съдови заболявания. Тя била добре запозната с лекарствата, които са му били давани, както и с конкретното му здравословно състояние. А докато живеела в къщата, начинът му на живот й направил странно впечатление. Не й се говореше за това, но аз успях да я убедя.

— Какво имате предвид под „начина му на живот“? — попита Джил.

Детективът се поколеба за момент.

— Позволете ми да се върна на това по-късно — каза той. — По времето, когато почива, Консидайн е вземал дигитални. Това лекарство оставя съвсем ясни следи в организма. Ако Консидайн е починал така, както смята съдебният лекар, щеше да има безспорни отлагания в органите му.

Той отгърна поредната страница в доклада.

— Аз имах малка теория по този въпрос и се консултирах с някои мои приятели медици. Един патолог, един кардиолог и един фармацевт. И тримата потвърдиха, че в протокола за настъпилата смърт няма логика. Консидайн не може да е починал от спонтанен инфаркт. Нещо го е причинило. Една аутопсия би го доказала.

Джил внимателно наблюдаваше детектива.

— Тогава как е починал? — попита тя.

Детективът се усмихна.

— Връщаме се към живота, който Консидайн е водил със своята дъщеря — каза той. — Тя е била единственото му доверено лице. Лично му е давала лекарствата. Хранила го е. Грижела се е да задоволява всичките му потребности. Никаква прислуга не е допускана в къщата, когато двамата са си били у дома. Винаги са били сами. Доста странна ситуация, не мислите ли?

Джил изглеждаше скептична.

— Предлагате ми някакви хипотетични заключения — каза тя. — Това не ми е достатъчно.

Той кимна.

— Знам. Представете си конкретното положение. Ето ви едно момиче, чиито баща е бил единственият му свят от най-ранна детска възраст. Властта му над нея е абсолютна. Тя не може да му откаже нищо. За нея той се превръща в идол. А дълбоко в себе си сигурно го мрази с не по-малка сила. И внезапно в живота й се появява Джордан Лазаръс. Той се опитва да спечели помощта й, която би предотвратила успеха на баща й да погълне неговия конгломерат. Тя му отказва. Но междувременно той успява да я заинтригува. Тя се влюбва в него. Какъв е резултатът от всичко това? Поглъщането е в ход, но най-неочаквано старецът Консидайн почива, излиза от играта, и неговата дъщеря предлага на тепсия „Консидайн Индъстрис“ на Джордан Лазаръс. Седем години по-късно Лазаръс е един от петимата най-богати на планетата.

Джил кимна замислено.

— И все пак необходими са ми по-категорични заключения — каза тя.

— Открих бавачката, която се е грижела за Барбара до единайсетгодишната й възраст — добави детективът. — Оказа се, че не е била освободена просто така. Станала е твърде подозрителна. Въз основа на онова, което ми каза, разговарях с прислужниците, работили в къщата на Консидайн. Едната от тях се оказа по-хитра, отколкото са я смятали Консидайн и дъщеря му. В суматохата след смъртта му тази прислужница прибрала чаршафа, с който било застлано леглото му в нощта на смъртта. И досега е у нея, или по-точно у мен.

И отново обърна папката към Джил. Тя зачете бавно, като следеше с пръст написаното.

Той я наблюдаваше как поглъща информацията. Така съсредоточено, лицето й бе станало още по-красиво. Устните й се разтегнаха в лека усмивка. Беше се надявала именно на това и дори на повече.

Накрая затвори папката и вдигна поглед към него.

— Добре сте си свършили работата — каза тя. — Бяха ми казали, че сте добър.

Той я гледаше настоятелно.

— Жертва съм на красиво лице — отвърна той.

Тя затвори папката.

— Това за мен ли е?

— Специално за вас — отвърна той с особена нотка в гласа си.

Тя взе папката и я прибра в чантата за документи, която беше донесла със себе си. После се обърна и застана срещу детектива.

— Е — каза Джил, — ти си човек, който работи усърдно. Затова смятам, че заслужаваш награда.

Детективът не каза нищо. Очите му станаха някак по-дълбоки, когато тя се изправи пред него.

Бавно се пресегна към ципа на кожената си пола и го дръпна. Смъкна полата си и леко я пусна в скута му.

Той впери поглед в голите й слабини. Под полата си тя не носеше нищо. Съблече и блузата си и остана по оскъден сутиен.

— Бъди добро момче — каза тя и пристъпи към него — и ми помогни да го сваля.