Елизабет Гейдж
Интимно (26)

25

Джонсънвил, щата Лонг Айлънд

Месеците неумолимо следваха естествения си ход. Лонг Айлънд бе скован в необичайно снежна и дълбока зима, но служителите в „Уилър Адвъртайзинг“, чието работно ежедневие протичаше бодро и щастливо, почти не забелязваха това.

Благодарение на Лесли агенцията жънеше все нови и нови успехи и се открояваше сред съперниците си на пазара на Лонг Айлънд, както и сред другите подобни агенции в рамките на голямото семейство на „Модърн Имиджис“. Блестящите идеи, революционизирали старите поръчки на „Уилър Адвъртайзинг“, се дължаха на Лесли. Чарът и интелектът й пък привличаха нови клиенти. Но темпото се поддържаше най-вече от младежката й енергия и явно безграничните й способности да работи неуморно.

Нещата в „Уилър Адвъртайзинг“ вървяха все по-добре и по-добре, както никога досега. Не бяха необходими никакви особени усилия — всичко вече се движеше от само себе си. Успехите просто валяха.

И все пак Рос Уилър не беше напълно щастлив. Понеже на фона на общото развитие на „Уилър Адвъртайзинг“ душевното му състояние търпеше дълбоки и тревожни промени.

Рос боготвореше Лесли както никоя жена до този момент. И се гордееше с това, което бе направил за нея. Видът й вече нямаше нищо общо със слабичката, отрудена библиотекарка, която бе срещнал преди осем месеца. Тя бе разцъфтяла в самоуверена и щастлива млада жена.

Рос знаеше, че това превъплъщение до голяма степен се дължеше на безграничното му доверие към Лесли. Той се бе отнесъл към нея с бащинско търпение, бе й помогнал да излезе от черупката си и да възвърне равновесието си. Каквато и да бе мъката, причинила тригодишното й бягство от живота, Рос, приятелското му отношение и малката му агенция я бяха спасили.

Рос от месеци живееше така, изпълнен с бащинска загриженост. Откакто дъщерите му го бяха напуснали, той се чувстваше самотен и бе доволен, че е поне донякъде необходим на това мило момиче, което изглеждаше така объркано при първата им среща.

Но за него Лесли бе повече от дъщеря. Споменът за мъката в очите й при първата им среща не оставаше никакво съмнение, че е преживяла много — не само професионално, но и в личния си живот. Въпреки че бе само няколко години по-голяма от дъщерите му, тя не бе дете, а истинска жена.

Тази зряла женственост, примесена с младежки чар, я правеше още по-привлекателна за Рос. Не само че го караше да я уважава, но и го изпълваше със странен копнеж и объркващи мисли.

Рос с всички сили се бореше с тези чувства. По възраст Лесли спокойно можеше да му бъде дъщеря. Нямаше да мине много и тя щеше да започне да се среща с млади мъже, може би дори щеше да се сгоди. Животът й беше пред нея.

И все пак Рос не можеше да скрие от себе си чувствата си. Колкото повече си казваше, че Лесли не е за него, че това, което изпитва към нея, е греховно и невъзможно, толкова по-неудържими ставаха те. Сякаш, навлизайки в живота му, Лесли бе спряла времето за него и му даваше нова възможност да срещне жената на мечтите си и да бъде щастлив в любовта.

След дългите работни дни той лежеше нощем в леглото и се опитваше да я забрави. Ала спасителният сън, неизбежният другар, който го спохождаше всяка вечер в единайсет часа, не идваше.

Не беше в състояние да пропъди образа й от съзнанието си. Представяше си я, спретнато облечена с рокля или костюмче, натоварена с чертежи или фактури. Спомняше си я как съсредоточено поправя разваления сифон за вода, стиснала кламерче в устните си, как настоява да прегледа делкото на колата му и не му дава да я закара на монтьора, как сутрин пристига забързано на работа, поруменяла от снежната утрин, и сипе шеги по адрес на лошото време.

Цялата тази смесица от младост, красота и съзидателност, съставляваща Лесли — момичето, навлязло в живота му случайно и донесло такова объркване в него, му се струваше непоносима. Рос бе изгубен и много добре го разбираше.

„О, Боже, та аз я обичам“ — мислеше той. Бе сам в леглото. Бе сам в цялата къща.

Оставаше да реши какво ще прави.

Той реши да не предприема нищо. Макар и да не можеше да контролира чувствата си, прекрасно си даваше сметка, че не трябва да допуска Лесли да разбере.

Когато я виждаше на работа, забелязваше колко е весела и си казваше, че всичко това се дължи на доверието й към него, на нежното му, бащинско отношение, измъкнало я от състоянието й на потиснатост — нищо повече.

Самото й доверие, безгрижният й хумор и покровителственото й отношение към него — всичко това сочеше, че тя се чувства в безопасност като негова приятелка, но съвсем не гледа на него като на мъж и не изпитва нищо към него. Това бе естествено. Така и трябваше да бъде.

Но имаше някои дребни неща, които разклащаха сигурността на Рос в отношението му към Лесли и намаляваха твърдото му решение да следва предишното си поведение.

Веднъж бяха заедно в обедна почивка и ядяха сандвичите си в задната стая. За момент настъпи мълчание. И двамата бяха потънали в мисли. Тогава изведнъж очите им се срещнаха и тя му се усмихна, някак неловко, като момиченце. Тази усмивка направо го извади от релси.

Друг път се готвеха да затварят и той й държеше палтото. Мигът, в който ръцете му докоснаха раменете й, внезапно го изпълни с напрежение. Тя не гледаше към него, но той зърна общото им отражение в голямото огледало отсреща. Така, сложил ръце на раменете й, приличаше по-скоро на любовник, отколкото на баща. А в нейната поза му са стори, че съзира нещо, което не можеше да назове, нещо, което му даваше надежда.

Трети път й помагаше да излезе от колата и тя пое ръката му и го погледна някак особено. Очите й блестяха. Той се помъчи да си каже, че това не означава нищо, но споменът за този поглед го държа буден през по-голямата част от нощта.

Накрая вълната, с която Рос се бореше, неудържимо го повлече.

Беше петък по обед. Тя седеше на бюрото си. Той тръгна за нещо при нея. Тя му се усмихна. Той тъкмо щеше да я заговори, когато телефонът иззвъня. Беше един от важните й клиенти и тя трябваше да отговори. Рос й направи знак, че ще дойде отново, и се върна в стаята си. Седна зад бюрото, загледан безпомощно в обрамчените снимки на Нанси и Дина и се заслуша в приятния, мелодичен глас, който долиташе от съседната стая. Разговорът сякаш нямаше край. Когато Лесли най-сетне затвори, той бързо отиде при нея.

— Пак се обадиха от „Дънлоп“ — каза тя. — Много са доволни и искат ние да… Както и да е. Какво искаше да ми кажеш?

— Искаш ли да вечеряме заедно довечера? — попита той.

Тя го погледна учудено — не толкова затова, че я кани, но поради нервния му вид. Често вечеряха заедно.

После лицето й се озари от безгрижна усмивка.

— Не мога да откажа на такъв красавец като теб.

— В седем и половина?

— Добре. Между другото има ли някакъв повод? — попита тя с любопитство.

Той се усмихна.

— Обяснение в любов. Предложение за женитба.

— Щом е така, ще се облека подобаващо — пошегува се тя.

Рос излезе. Не можеше да си прости, че изтърси такава глупост. Сега тя никога нямаше да го вземе на сериозно. Дори и да й предложи наистина.

Вечеряха в най-добрия ресторант в града. Без да го прави нарочно, Рос насочи разговора към сериозни, лични теми. Заговори за смъртта на жена си, за дъщерите си, за самотата си. Опита се да накара Лесли да му разкаже за живота си. Тя му каза за починалата си майка, за привързаността си към баща си. Но както винаги признанията й едва-едва разбулваха тайната на личния й живот.

— Ти си цяла загадка за мен — каза Рос, въртейки нервно чашата с вино в ръка. — Толкова си фина, Лесли! Толкова си женствена и същевременно тъй млада! Възхищавам ти се, но не мога да кажа, че те разбирам.

— А защо трябва да ме разбираш, след като и аз самата не се разбирам? — усмихна се тя. — Може би още не съм пораснала достатъчно, за да знам коя съм. Понякога ми се струва, че е безсмислено да се опитвам да разбера каквото и да било. Когато му дойде времето, всичко ще си дойде на мястото.

Рос не искаше да чуе точно това, но все пак се усмихна.

Пиха кафе, после коняк и все не ставаха. На Рос му се струваше, че и на нея не й се тръгва. Но разговорът им премина към незначителни теми, което още повече го извади от релси.

Най-после той се принуди да плати и си тръгнаха.

В колата неловко мълча. Някакъв вътрешен глас му говореше, че между тях има нещо неизречено, че тя отгатва мислите му и очаква той да започне. Ала същият този глас жестоко му нашепваше, че за нея това е само една приятна вечер и нищо повече, че ако сподели чувствата си, ще предизвика у нея гняв и недоумение.

Бяха на половината път, когато той най-после изрече:

— Искаш ли да пийнем по нещо у нас?

— А съседите? — усмихна се тя.

Той отново изпита ужасното чувство, че тя разбира чувствата му, примесено с увереността, че жестоко се лъже.

Но все пак се възползва от съгласието й и я поведе към къщи. Беше тъмно. Той отвори вратата и я пусна пред себе си. Тя бе идвала и преди. Веднъж бе поканил всички от службата и заедно си готвиха спагети. Друг път покани само Лесли, за да я запознае с Нанси и Дина, когато си бяха във ваканция. И двете, разбира се, веднага я харесаха.

Сега тя разглеждаше снимките им на перваза на камината.

— Голям късметлия си, Рос. Имаш много хубави дъщери.

Той не отвърна. Само си каза, че Лесли е несравнимо по-хубава от дъщерите му. Как ли ще се почувстват, ако Лесли им стане втора майка? Самата мисъл за това го изпълваше с ужас. Той сбърчи чело. Каква лудост!

Пое палтото на Лесли и го закачи в шкафа. В дневната бе прашно. От това му стана неприятно. Жената за чистене, госпожа Мерит, явно вече недовиждаше. А може би просто не го взимаше на сериозно.

— Тук е доста запуснато — обади се той.

— Явно има нужда от женска ръка! — усмихна се Лесли, все още загледана в снимките, с гръб към него.

Той й наля чаша и я остави на камината пред нея. Тя стоеше с гръб към него. Огънят, който го изгаряше, се разрастваше неудържимо. Не можеше да издържи, още малко и щеше да се пръсне.

— Лесли! — започна той.

Тя се обърна. Той бе все още с костюм и връзка.

— Колко си красив! Като те гледам така, започвам да се плаша от себе си!

— Лесли, аз…

Преди да е изрекъл нещо друго, той хвана ръцете й и я притегли към себе си. Отдавна мечтаните устни бяха толкова близо! Ухаеше на нещо естествено, здраво, неустоимо, което го обливаше цял.

Но тя се опря в гърдите му и леко го отблъсна — достатъчно, за да го накара да отстъпи.

— О, боже! — заговори той и се отдръпна от нея. — Не знам какво ми стана. Сигурно си мислиш, че съм полудял.

Отиде до дивана и седна.

Тя дойде при него.

— Ще ми кажеш ли какво си намислил? — гледаше го изпитателно.

Той извърна очи. Търсеше думите, които толкова отдавна бе намислил. Вместо това отчаяно изрече:

— Бих могъл да ти бъда баща.

Тя не отвърна. Но стисна ръката му.

Той се осмели да си въобрази, че тя му дава кураж.

— Лесли, ще се ожениш ли за мен?

Не смееше да я погледне. Когато най-после го направи, с отчаяние забеляза в очите й израза на учудване, от който толкова се опасяваше. Бе изненадана. Явно бе съвсем неочаквано за нея.

Но ръката й все още стискаше нежно неговата.

— Знам колко невероятно звучи, но аз те обичам — продължи Рос. — Луд съм за теб. Още откакто те видях, аз… аз…

Запъваше се като някакъв нещастник. Цялата му смелост се бе изпарила от този неин поглед. Чувстваше се като жалък старец, който най-нелепо се обяснява в любов на жена, която няма начин да го харесва.

— Толкова съжалявам… Опитвах се да го прикривам, доколкото мога. Просто кажи „не“ и аз ще разбера. До уши съм влюбен в теб, Лесли! Никога не съм се чувствал така. Никога!

Тя сложи ръка на рамото му и леко го потупа. После го целуна по бузата.

— Рос, ти си прекрасен човек. Ти просто ме спаси. Дари ме с нов живот.

Рос тъжно се усмихна.

— Отказваш ми, нали? Кажи ми го направо. Не трябваше да те питам.

Тя мълчеше. Най-после каза:

— Ще трябва да помисля.

Той се оживи.

— Наистина ли?

— Би ли имал малко търпение? — каза тя вместо отговор. — През последните няколко години животът ми неочаквано се промени. Все още се опитвам да се съвзема.

Той взе ръцете й.

— Ще чакам колкото поискаш. Достатъчно ми е да знам, че си съгласна да помислиш.

Тя наистина приемаше предложението му сериозно. И все пак в нея се бореха много сили — сили, които оставаха невидими за него. Той знаеше, че тя го обича, но подозираше, че това не е същата обич, която той изпитва към нея.

Но и това му бе достатъчно като залог за щастие, за каквото преди дори не бе мечтал.

Затова държеше ръцете й в очакване да започне да се учи как да се задоволява с това, което получава от нея, и се надяваше на небесата да свършат останалото.

И някак си в този момент, когато се чувстваше тъй далеч от нея и същевременно свързан с нея с крехка надежда, той я обичаше повече от всякога.