Елизабет Гейдж
Интимно (61)

60

Ню Йорк, 1 март 1980 г.

Джил лежеше на леглото си. Мег бе неспокойна и шишето й даде Джордан. Търпението и топлотата му бяха удивителни. Твърде малко мъже и още по-малко отрупани с ангажименти генерални директори бяха способни на подобна нежна загриженост към едно бебе.

Джордан бе безупречен баща. Той сякаш винаги знаеше как да успокои Мег, когато бе раздразнителна, или да я приспи, когато бе неспокойна. Познаваше настроенията й и тя, изглежда, му се доверяваше абсолютно с малкото си телце и грандиозните си емоции. Удивително бе да се наблюдава тази тяхна близост. Мег бе твърде мъничка, за да го лъже, твърде неопитна, за да е овладяла женските хитрини. А той сякаш се опиваше от детската искреност. Нейните крехки изблици на гняв и безпокойство го умиляваха не по-малко от гальовните й усмивки и гукане. Тя не криеше нищо и затова той бе способен да приема с любов всяка нейна проява. Или така поне мислеше Джил.

Междувременно Мег изобщо не бе същата с Джил. Не се гушеше в нея, не си гукаше така, както го правеше с Джордан. Само лежеше отпусната в ръцете на майка си, сякаш се задоволяваше с топлотата на нейното присъствие, но без да се чувства добре в прегръдките й.

Същата вечер, след като бебето изпи съдържанието на шишето си, Джил го изкъпа и преоблече за лягане. Свърши това с ревниво чувство за собственост, като си даваше сметка, че ако му беше позволила, Джордан щеше да го свърши с удоволствие.

Докато сапунисваше и обливаше сладкото телце на Мег, тя бе обезпокоена от безмълвната й пасивност. Вероятно защото от успокоителните ръцете й ставаха непохватни, Джил се опасяваше, че може по някакъв начин да й причини болка, като чукне главата й в страничната стена на ваничката или дори като я изпусне така, че да потъне под водата. Напоследък Джил все повече бе измъчвана от страха, че може случайно да нарани Мег.

След банята я отнесе в детската стая и остана с нея няколко минути, преди да угаси светлината. Стоеше там и хапеше нокти, наблюдавайки невинното детско личице. Мег изглеждаше толкова прекрасна и толкова чужда.

След известно време в детската влезе Джордан. Грабна Мег на ръце и я гушна. Джил чуваше от съседната стая как й говори нещо дълго и неясно, докато й пожелава лека нощ.

През тези последни месеци Джил много пъти беше наблюдавала как двамата си общуваха. Тя лежеше по гръб, а Джордан се надвесваше над нея, хващаше двете й ръчички и започваше да й говори. Тя му отвръщаше с усмивки, с тихи гърлени звуци и красноречиво изражение, което показваше, че му има пълно доверие и великолепно разбира неговата любов. Те бяха едно.

Джил нито веднъж не бе съумяла да общува с Мег по този начин.

Това само потвърждаваше вътрешното й убеждение, че още в нея бебето бе някак отчуждено от нея. Отчуждено заради страстта на Джордан към друга жена. Още по-близко с Джордан заради тази страст… и откъснато от Джил още в собствената й утроба.

Всеки ден Джил се опитваше да отхвърли тази своя теория. Но сега, след като я бе чула и от устата на Барбара бе видяла собствената си изкривена логика, потвърдена от външен наблюдател тя нямаше сили да й се противопоставя повече. Това бе част от поведението й към Мег, към Джордан, част от лицето, което виждаше всеки ден в огледалото.

Когато Джордан излезе от детската стая, Джил отново отиде при Мег. Очичките й вече бяха затворени и тя изобщо не усети, когато майка й се наведе и я целуна.

После Джил се отправи към спалнята.

Спря се в банята, за да си глътне още едно успокоително, набързо среса косите си, добави малко руж върху страните си и легна в леглото да чака Джордан.

Това бе момент, който обмисляше цял ден, и преди това седмици наред.

Беше облечена с нова нощница, която бе купила специално за случая по време на една замаяна, но резултатна обиколка по магазините в началото на седмицата. Не беше открито прелъстителна, а възбуждаща с копринената си материя и модела си. Подчертаваше сочните й гърди и пищните й бедра. Караше я да изглежда по-малко като сирена и повече като привлекателна млада съпруга и майка, чието тяло пази своите прелести за любящия съпруг, бащата на детето й.

Джил се бе подготвила емоционално за тази нощ с цялата сила, която й бе останала. Тя трябваше да изкове нова връзка със съпруга си. Не успееше ли, беше загубена.

Вече обвиняваше единствено себе си за всичко, което се беше случило. Тя бе решила да си спечели Джордан от амбиция, не от любов. Оказа се хваната в собствения си капан, когато разбра, че той е имал голяма любов, любов, която не може така лесно да бъде изличена от сърцето му. Също като съпругата му, която Джил хирургически бе отстранила от живота му.

Джил бе започнала да изпитва нужда от него, да го желае, когато разбра, че сърцето му принадлежи на друга. И така бе получила наказанието, което заслужаваше. Сама си беше застлала тази постеля и заради раждането на Мег бе принудена да спи в нея.

Но мъчението, което понасяше понастоящем от сутрин до вечер, бе нечовешко, непоносимо. Душата й буквално се раздираше. Трябваше да се помъчи по някакъв начин да стигне до Джордан, преди да е станало твърде късно.

Джордан влезе в стаята. На устните му все още играеше усмивка, останала от минутите, прекарани с Мег.

Той погледна жена си, докато си събличаше ризата.

— Толкова е любвеобилна. И има главица на раменете си. Вече го чувствам. Мисля, че понякога наистина разбира какво й говоря.

Сияеше от щастие. Изобщо не забеляза изражението на Джил. Готвеше се да се върне във всекидневната, където както обикновено вечер щеше да сложи в ред някои документи и да почете.

Налагаше се да го прекъсне.

— Джордан! — каза тя.

Той се обърна към нея. В очите му се четеше познатата любезност, насложена над хладния преценяващ поглед.

— Да? — изрече въпросително той.

— Джордан, аз…

За миг думите й се изплъзнаха. От седмици се подготвяше за този миг. Вече не смееше да загуби кураж.

— Какво има? — попита той. — Добре ли си?

Тя успя да се усмихне.

— Не ти ли харесва новата ми нощница?

Той отмести поглед към дрехата, забелязвайки деликатните очертания на гърдите и бедрата й. Тя бе слаба, но все още много хубава, с дълги руси коси, които се спускаха до раменете й, и безупречни слаби крака, които помръдваха под ефирната материя.

— Много е хубава — отвърна той. Гласът му бе властен, но той бе разбрал посланието й.

— Джордан — каза тя. — Липсваш ми…

Той се поколеба, сякаш не можеше да вземе решение.

После пристъпи напред. Тя му помогна, като бързо угаси нощната лампа.

Стаята потъна в сенки, приглушената светлина откъм банята бе единственото осветление.

Джордан седна на леглото до нея. Бавно прокара ръка по бузата й, после по рамото и надолу към гърдите. Тя притвори очи при докосването му.

После я целуна. Тя го прегърна и го притегли към себе си. Целувката му имаше странен, непознат вкус. Бяха минали толкова месеци… Всъщност близо година.

От гърлото й се изтръгна стон, по-скоро на болка, отколкото на възбуда.

Той пое тялото й в силните си обятия. Беше като кукла, защото се беше смалила, а той бе все така снажен, силен и в добра форма.

Притегли я към себе си. Тя се помъчи да се покаже гъвкава и изпълнена с желание, но в този миг лек спазъм, причинен от месеците й на тревожна самота, я накара да се напрегне в ръцете му. Той незабавно я пусна. Джил разбра, че според него в края на краищата тя го отблъсква. Той вече се готвеше да си тръгне. Тя се вкопчи в ръцете му и успя да се усмихне нежно.

— Дай ми още една възможност — каза, като успя да постигне ехо от нежната непринуденост, с която го бе прелъстила при първата им среща.

Той отново я пое в обятията си. Целунаха се и тя почувства ръцете му, които обгърнаха лицето й и заровиха пръсти в косите й. Това бе жест, който той често правеше в миналото, взирайки се в очите й, докато русите коси окръжаваха лицето й.

Той започваше да се възбужда, чувстваше го с плътта си. Собствените й сетива пулсираха с някаква смесица от изпепеляваща жега и полярен студ. Тя прокара несигурна ръка по бедрото му, все по-близо до члена му, който вече беше готов под панталоните му и я очакваше.

— О, толкова те желая! — прошепна тя.

Той не каза нищо. Помогна му да свали нощницата й, която откри слабините и гърдите й. Сега тя бе гола, ефирна и прекрасна както винаги, може би дори по-красива за него, защото тялото й носеше следите на майчинството. Тя бе майката на обожаваното му дете и отново го искаше в себе си.

Ръцете му се отпуснаха върху гърдите й. Зърната й набъбнаха под палците му. Виждаше го как е свел поглед към тялото й, очарован, може би както някога, когато я срещна за първи път и тя за него бе загадка. Дъхът му ставаше отривист, както всеки път в онези първи дни, докато съзерцаваше голотата й.

В този момент предишната й личност, онази, която го бе прелъстила в началото, й се притече на помощ. Тя се отпусна по гръб с усмивка и притегли главата му към гърдите си. Ръцете й обвиха врата му, докато той я целуваше. Тя беше, или изглеждаше, естествена и преливаща от желание, когато поднесе гръд към устните му.

— Толкова те желая! — каза тя.

С момичешка дързост го обърна на една страна. Разкопча ризата му и после смъкна ципа на панталоните му. Разсъблече го бързо, виждайки как напрегнатия му пенис се устреми напред, освободен от гащетата. Тялото му бе толкова красиво, толкова стегнато и мускулесто… Запита се как бе оцеляла, без той да я докосва почти цяла година.

Обичам те.

Думите бяха на върха на езика й, но не посмя да ги изрече. Страхуваше се, че това са последните думи, които той искаше да чуе, последните, на които, щеше да повярва, изречени от нейните уста. Затова само го притегли върху себе си и обгърна с ръце кръста му.

— Ммм — измърка, — толкова е хубаво да те чувствам.

Казваше му тези думи преди много време, когато телата им бяха готови да се слеят. Молеше се сега да предизвикат същите чувства както някога.

Той остана безмълвен, но нетърпението в голата плът, притисната в нейната, не оставяше съмнения за чувствата му. Ръцете му бяха върху раменете й и поглъщаха жадно мекотата й. Очите му бяха широко отворени и я съзерцаваха в здрача.

Краката й се разтвориха приканващо. Бедрата й се потъркваха настоятелно в неговите. Тя зарови ръце в косите му.

— Мина толкова време — изстена тя. — Толкова ми липсваше.

Сега дългият, втвърден член между краката му се приготви да проникне в нея. Единствено нежно докосване й подсказа, че и двамата са влажни и готови за любов. Тялото му се напрегна, дългите му ръце я прегърнаха по-здраво, слабините й очакваха предстоящите тласъци. Той проникваше все по-дълбоко, сантиметър по сантиметър, като нежно я галеше с връхчето си, преди да потъне в нея с цялата си напрегната дължина, както винаги досега.

Заля я безкрайно облекчение, като че ли най-лошото беше свършило, като че ли пропастта между нея и съпруга й тази нощ най-накрая щеше да бъде преодоляна. Мъките, които бе изстрадала, самотата, подозренията, отчаяните пориви сега щяха да свършат. Нещата щяха да станат както едно време, когато бе момичето, което тя знаеше, че Джордан иска, когато неговото желание и страст бяха несъмнени.

— Моят герой — прошепна задъхано тя, докато той проникваше все по-дълбоко, устремен към самата й сърцевина. — Моят прекрасен принц…

При тези думи той замръзна. Ръцете му, които обгръщаха раменете й, се сковаха. Той я погледна с присвити очи.

— Пак роличка, а? — попита той. В гласа му звучеше гняв и ужасна студенина. — Това ли е най-доброто, на което си способна след всичкото това време?

Тя се взря в него с ужас. Вкопчи се в ръцете му, сякаш за да му попречи да избяга.

— Джордан, не! Бях развълнувана. Не знаех какво говоря. Моля те, Джордан!

Но беше твърде късно. Той рязко се отдръпна от нея, а силният му гръб се напрегна, за да му помогне да се махне по-бързо от нея. Освободи се от прегръдката й и се изправи, съвсем гол.

— Мислех си, че може нещо да си научила през всичкото това време, но виждам, че не съм бил прав. Ти си същата измамница, каквато винаги си била. Е, ще трябва да спиш сама тази нощ, скъпа. Поносимостта ми към фалшификати не се е увеличила през последните тринайсет месеца.

— Джордан, недей! — извика тя. — Ти не разбираш! Толкова те желаех… Просто се изпуснах. Моля те, Джордан. Върни се! Обичам те…

— Любов? — попита той с горчив сарказъм. — Какво знаеш ти за любовта?

Бързо навлече панталоните и ризата си и напусна стаята. Тя остана да лежи сама в леглото, придърпала завивки над гърдите си; сърцевината й изгаряше от желание да го има, а сърцето й бе готово да се пръсне. Разтресе се в безмълвни ридания. Искаше да стане и да го догони, да се вкопчи в него и да го помоли да се върне. Но знаеше, че щеше да бъде излишно. Той беше решил. Омразата в очите му не й беше оставила никакво съмнение. Тя бе получила своя последен шанс и го бе провалила.

Чу как Джордан излезе от апартамента. Мъката, която я разкъсваше, беше истинска, така естествена, като на всяка нормална жена, която бе обичала с цялото си сърце и бе отхвърлена. Някогашната Джил Флеминг щеше да смята, че при нея подобна емоция не е възможна, че тя е характерна само за нисшите същества.

Сега Джил бе запратена обратно в човешкия род. Но не разполагаше със средствата, с които нормалните хора се научават да издържат ужасите на мъката, паниката на обруганата любов, защото никога не бе имала нужда от тях, а сега вече беше твърде късно.

И Джил лежеше в леглото си, така откъсната от човешкия род, както от собствената си душа.

Нямаше представа колко време е спала. По някакъв начин успокоителните се бяха съчетали с емоционалното изтощение и с тяхна помощ съзнанието й бе изключило. Измъчваха я странни сънища, в които витаеше образът на Джордан с други жени, Джордан с Мег, Джордан, проклинащ Джил, след което й обръща гръб и си отива завинаги. Събуди се от звъна на телефона, който седеше върху нощното й шкафче. Дванайсет и половина. Джордан сигурно още беше навън.

Замаяна, тя стана и отиде нататък по коридора до стаята на Мег. Влезе и погледна спящото бебе. Мег лежеше по корем, а дупето й стърчеше нагоре. Дишането й бе спокойно и едва доловимо. Сви ръчички веднъж и после отново ги отпусна.

Джил леко я потупа по гърба и после я погали по бузката. Детето не реагира.

После Джил се върна в спалнята си. Седна на леглото и се запита къде ли е Джордан. Беше твърде изтощена, за да реши дали да вземе още едно хапче.

Телефонът иззвъня отново и тя се сепна, вече съвсем будна. Грабна нетърпеливо слушалката.

— Джордан?

Последва кратко мълчание.

— Джил? — Беше женски глас.

— Да. Кой се обажда?

— Значи го няма, нали? — В гласа се долавяше весела нотка, която почти веднага се смени с жесток триумф. — Ти си съвсем сама. — Джил го позна.

— Барбара — изрече тя немощно.

— Измисли ли вече как? — попита гласът.

Джил изпъна гръб. Ръката, която държеше слушалката, се затресе.

— Аз… какво? — попита тя.

— Сигурно ще искаш да е безболезнено — каза гласът, — защото си добра майка. Но не забравяй — длъжна си да го направиш!

Чу се щракване и линията замлъкна.

Джил седеше сама на ръба на леглото си и стискаше слушалката с две ръце сякаш бе живо същество, което можеше да се окаже опасно, ако го пуснеше.

След известно време телефонът започна да бръмчи силно, за да й напомни, че трябва да бъде затворен.

Но Джил не го чу. Собственият й протяжен вопъл го заглушаваше.