Елизабет Гейдж
Интимно (49)

48

За нейно щастие Джил трябваше да изчака само четири дни — четири от най-тежките дни в живота й — докато получи доклада на Кал Уедърс за тайнственото момиче от снимката.

Кал се срещна с Джил в същия мотел в центъра на града, в който се бяха виждали вече няколко пъти, когато работата, която той бе вършил за нея, изглеждаше далеч не така опасна като задачата, която имаше в момента.

Беше облечен в кадифени джинси и пуловер и огромното му тяло бе скрито от безформените дрехи. Поредното му находчиво преобразяване, помисли си Джил. Той винаги приличаше на всичко друго, но не и на детектив.

Сега застана до двойното легло и извади голям плик. Отвори го и почна да подрежда съдържанието му на леглото.

— Ти беше права — каза той. — Мъжът ти е имал любовна връзка с момичето от снимката.

Джил с мъка потисна възклицанието си.

— Казва се Лесли Уилър — продължи той. — Моминско име Лесли Чембърлейн. Работи в малка рекламна фирма в един град на име Джонсънвил, на Лонг Айлънд. Омъжена е за президента на фирмата, фамилията му е Уилър.

Като чу, че е омъжена, Джил наостри уши. По необясними причини подобно нещо и през ум не й беше минало. Лъч на отчаяна надежда проблесна в съзнанието й, докато наблюдаваше как Кал нарежда и други снимки върху мотелското легло. Той беше енергичен и тържествен, почти като търговец, който излага пред нея стоката си.

— Имала е връзка с мъжа ти преди три години — заяви Кал направо. — През 1976 година. Доколкото мога да преценя, продължила е около три месеца.

Тя впери поглед във фотографиите. Те изобразяваха младата жена от моментната снимка в томчето на Шекспир, хваната в най-различни пози, по различно време и на различни места. На всяка снимка изглеждаше различна. Но отделните образи се обединяваха от впечатлението за непринуденост, ведра жизненост и достойнство. И за разочарование на Джил, всеки от тях се озаряваше от онази непреодолима привлекателност… Лесли Уилър бе красива жена.

Сред останалите Джил забеляза снимка на малко момче.

— Кое е момчето? — попита тя озадачено.

— Синът й — отвърна Кал. — Роден още преди да се познават с мъжа ти. Сега е на шест години и половина. Не можах да установя кой е биологичният му баща във всеки случай не е съпругът ти, анализът на кръвта изключва подобна възможност.

Джил полагаше усилие да осмисли тази нова информация. Тя не знаеше дали трябва да й се радва, или не. Нямаше време да прецени.

— Може би не бива да ти го казвам — продължи Кал, — но всичко, което ти дадох, е от едно старо разследване, което направихме за Барбара Консидайн по време на връзката му с това момиче. Нашата агенция ровеше за компрометиращи факти срещу момичето… доколкото ги имаше. След това следихме съпруга ти — тогава бъдещия ти съпруг — и установихме със сигурност, че повече не са се виждали.

Погледна Джил.

— Когато ми даде тази снимка миналата седмица, ми се стори някак позната, затова започнах с проверка на архива от разследването, което извършихме за Барбара. Нужни ми бяха само пет минути, за да разбера, че става дума за госпожица Чембърлейн.

Настъпи мълчание. Джил впери поглед в Кал, Той все още беше с онова енергично, делово изражение, зад което тя не можеше да усети истинските му мисли. Запита се дали той осъзнава иронията на положението й. Тя бе заела мястото на Барбара като ревнивата съпруга на Джордан. Същата информация, която Барбара бе купила от агенцията, сега се предлагаше на Джил, отново актуална след почти три години в архива на „Анспач & Кейтс“.

Тя се изкашля напрегнато.

— Джордан разбрал ли е за детето й? — попита Джил бавно.

— Нямам представа — отвърна детективът. — Събирахме информацията за съпругата му. Дали му е съобщила нещо от наученото, или дори всичко, ние не знаем. Във всеки случай той престана да се вижда с момичето.

Кал посочи към снимките на леглото.

— Освен това дете — каза той, — друга уличаваща информация за нея липсва. Водила е безупречен живот. Чисто момиче, както се казва.

Естествено, тази забележка жегна Джил, чиито живот беше всичко друго, но не и чист. Запита се дали Кал го бе казал преднамерено, или просто съобщаваше факта за Лесли. Той седна на креслото до прозореца и погледна папката, която бе донесъл със себе си. Джил остана права, а очите й не се откъсваха от снимките, разпилени върху леглото.

— Нека започна от самото начало — каза той. — Тя е от Илинойс. Майка й почива, докато е още съвсем малка. Отглежда я баща й, най-обикновен работник във фабрика; Дъщерята е следвала в „Корнел“ на пълна стипендия и е завършила с отличен успех. Постъпила на работа в „Огълви, Торп“ през юни 1971 година. По отчетите на „Орора Лайфстайлс“ личи, че е била безупречна в работата си — лично нейни са заслугите за новия имидж на фирмата, а бих могъл да добавя — и за още някои успешни удари. Предстояла й е голяма кариера. После внезапно напуска работа. Ражда детето осем месеца по-късно тук, в Ню Йорк. — Той се наклони напред, за да отгърне един лист от папката. — Дава детето за осиновяване и се установява на Лонг Айлънд. Получава работа като библиотекарка и се отказва от кариерата си в рекламата. Тук има нещо неясно — смятам, че се е преместила в Лонг Айлънд, за да бъде по-близо до родителите, осиновили детето. Те са млада семейна двойка — бащата е агент по недвижими имоти. Очевидно е успяла да ги убеди да й позволят да посещава момчето редовно, като се представя за негова леля. До ден-днешен го вижда поне веднъж месечно.

Джил се приближи до леглото, за да разгледа снимките на малкото момче. Не беше трудно да се види, че е син на Лесли. Имаше нейните черти, нейната костна структура и дори нещо от личността й. Изглеждаше интелигентен и уязвим като майка си.

— След две години и половина в библиотеката — продължи Кал — отива да работи при този Уилър в неговата малка рекламна агенция. Не знам какво е променило намеренията й относно работата в библиотеката. Става важна част от агенцията на Уилър, което звучи логично, като се има предвид талантът й. — Той погледна Джил и добави: — Дали по това време е имала любовна връзка с Уилър, нямам представа.

Отгърна нова страница от папката.

— Среща твоя съпруг, след като започва работа при Уилър. „Лазаръс Интърнешънъл“ поглъща фирмата, към която принадлежи и „Уилър Адвъртайзинг“. Организирана е конференция за новите компании, причислени към „Лазаръс“, и тя е изпратена като представител на своя шеф. Вероятно там се е запознала със съпруга ти. Имали са връзка, която е продължила три месеца. Барбара Консидайн ни нае да съберем, доколкото е възможно, информация за нея. Сдобихме се единствено със снимките на малкото момче и сведенията за Уилър. Барбара вероятно ги е използвала, за да противодейства на съпруга си — на твоя съпруг — и с това историята приключва. Много скоро след това Лесли се омъжва за Уилър.

Джил се вкопчи в последното сведение.

— И оттогава не е виждала Джордан? — попита тя.

Той поклати глава.

— Ако се бяха свързали по някакъв начин, ние щяхме да научим.

Той извади втори куп снимки от папката си и ги подадена Джил. Това бяха снимки на Лесли с Рос Уилър.

— Двамата водят тих и спокоен живот — каза Кал. — През първата година и половина работят заедно в агенцията и си играят на семейство. После той получава инсулт. Много тежък. Оттогава тя дели времето си между грижите, които полага за него, и купищата работа, които трябва да отхвърля в агенцията.

Джил прегледа снимките. Предишните показваха една несъмнено щастлива млада жена. Имаше нейни фотографии, на които тя вървеше с твърда, енергична крачка; други, които я показваха как работи нещо. Имаше дълги елегантни пръсти. На някои бе в непретенциозно облекло, на други — в официални делови тоалети. И двата вида носеше с еднаква лекота и непринуденост.

По-новите снимки показваха една съвсем различна Лесли, както и един съвсем друг Рос Уилър. Тя изглеждаше бледа и угрижена. Беше отслабнала. Съпругът й, повехнал от болестта, приличаше на старец. Беше приведен и очевидно твърде крехък.

Лесли Уилър явно бе изтощена от бремето да се грижи за съпруга си и в същото време да движи неговия бизнес. Джил си помисли, че вижда белези на преждевременна скръб върху красивото младо лице. Лесли подозираше, че мъжът й ще умре и без съмнение се бореше отчаяно да отхвърли собствената си убеденост.

Една от снимките изобразяваше Лесли, която помагаше на Рос да слезе от колата. Изражението й бе красноречиво. Изглеждаше енергична и ангажирана, сякаш онова, което вършеше, за нея бе обичайно ежедневие. И в същото време излъчваше нежна загрижености своеобразна дръзка примиреност. Но имаше нещо, което липсваше в изражението на Лесли на всички снимки, правени след брака й с Рос Уилър. Това бе страстта. Джил, проникновен познавач на човешката природа, лесно прозря отвъд преданото и всеотдайно поведение на Лесли към съпруга й. Вероятно Лесли искрено се тревожеше за него, обграждаше го с грижите си. Беше му се посветила с цялата сила на волята си, но не го обичаше. Не по начина, по който една жена обича единствения мъж, обсебил сърцето й.

Този факт само засили ужасното предчувствие, което я терзаеше. Нищо, което бе чула за малкия син на Лесли или за Рос Уилър, не уталожи тревогата в мислите й. Тя усещаше, че най-лошото предстои.

— Джордан знае ли нещо за този Уилър? — попита тя.

— Може би — отвърна Кал. — По онова време Уилър й е бил шеф. Нямам представа дали са възникнали някакви конфликти. Може би тя вече е имала уговорка с Уилър. Може би това е било част от проблема с твоя съпруг. Това не можахме да установим.

Джил чувстваше, че тези разсъждения са излишни. Тя погледна снимките с Рос Уилър.

— Каква е прогнозата за него?

— Нищо не се знае — отвърна Кал. — След прекарания инсулт той полага всички усилия да се възстанови. Но при неговото състояние няма никакви гаранции — може да получи нов буквално всеки ден.

Джил се замисли. Лесли Уилър бе грижовна и всеотдайна съпруга. Но ако се случеше така, че нейният много по-възрастен съпруг починеше тогава тя щеше да бъде свободна отново. Свободна и достъпна.

— Има ли още нещо? — попита тя.

Кал сви рамене.

— Може би остава едно последно късче от мозайката, за което не знаем. Но то може да се окаже нещо, което детективът не е в състояние да открие. Ако е в мислите й или в съзнанието на съпруга ти, няма как да го видим. Винаги съществува граница за онова, което можем да научим.

Джил пристъпи напред малко несигурно и се наведе да вземе снимките на Лесли и Джордан, направени преди три години.

Бяха много. На някои от тях двамата влизаха в хотели, качваха се в коли, вървяха заедно по улицата, хванати за ръце.

И естествено, имаше компрометиращи фотографии, на които Джордан докосваше Лесли, целуваше я. За радост на Джил нямаше снимки на интимни сцени.

— Бяха твърде дискретни — обясни Кал, сякаш прочел мислите й. — Не можахме да ги заснемем в леглото. Но без всякакво съмнение, връзката им беше интимна. Заринахме ги с обичайната мръсотия. — Ако думите му бяха предназначени да наранят, те не биха могли да изпълнят предназначението си по-добре.

Но онова, което все повече смразяваше кръвта във вените й, докато държеше снимките, произтичаше от две неща — съзнанието, че Лесли обичаше Джордан така, както никога не бе обичала онзи Уилър, и, което бе по-страшно, очевидният, безспорният факт, че Джордан бе влюбен в Лесли.

На снимките Джордан гледаше с поглед, от който сърцето на Джил се късаше. От очите му струеше страстна екзалтация и възторг, сякаш двамата изживяваха нещо, което караше душата му буквално да се устреми към Лесли.

Джил не можеше да отрече, че никога не бе виждала това изражение на лицето му. В същото време си даде сметка, че познава само някакво негово бледо подобие, заместител, който по-скоро изразяваше печал, отколкото страст, повече вглъбеност, отколкото щастие. Вяла, безцветна пародия на истинската любов…

Това бе изражението, което Джордан имаше за Джил и докато я ухажваше, и след брака им.

С тази мисъл Джил се обърна към една снимка, изобразяваща Джордан и Лесли на палубата на яхтата, която Джордан държеше в пристанището „Ойстър Бей“ за плаване из пролива на Лонг Айлънд.

Кал я наблюдаваше.

— Използвахме телеобектив — каза той. — Не можехме да се приближим повече от четирийсет-петдесет метра, а дори и там моят детектив се опасяваше, че ще бъде забелязан.

На снимката се виждаше яхтата с прибрани платна. Лесли седеше на палубата и държеше ръцете на Джордан фотоувеличението беше зърнесто, но разкриваше красноречиво изражението й. Очите й говореха, че иска да се любят.

За Джил лицето на Джордан бе като откровение. Страстта бе променила чертите му така драстично, че той изглеждаше като друг човек. Обичайното му изражение на зряла компетентност бе изчезнало. Сега приличаше на малко момче. Желанието му беше абсолютно, всепоглъщащо и поради това някак свято. Не беше необходимо да си видял какво е ставало в каютата на тази яхта, за да разбереш, че това е любов, истинска и неповторима.

Старото треперене на ръцете й се появи отново и снимките се залюшкаха на бавни вълни, почти като онези, които поклащаха лодката на снимката. Тя си спомни усмивката на стюарда, който се беше припознал в нея, когато отидоха с Джордан на разходка с яхтата.

Това бе закачливият поглед на посветения в тайната, на човек, който покровителства красивата любов между двама души.

През онзи ден Джил бе отминала със смях неловкия епизод, останал толкова назад във времето. Дали беше така всъщност? Може би още тогава я бе извадил от равновесие. Нали само няколко минути след репликата на лодкаря, там долу в лодката с Джордан, след като потеглиха из пролива, Джил бе изпитала своя първи оргазъм в живота си. Една експлозия на страст, камбанен звън, оповестяващ края за нейния безгрижен полет по повърхността на собственото й „аз“ и отваряне на своеобразна врата-капан към мрачни дълбини, в които оттогава се луташе отчаяно.

Кал Уедърс седеше на креслото, без да промълви нито дума. Джил се запита дали изражението й не му издаваше тайните й. Но тя вече не се стараеше да скрива чувствата си. Истината се бе увила около кея като хищна змия, която искаше да й изтръгне живота.

Много по-късно, когато вече щеше да е загубила Джордан и да е видяла как собственият й живот приближава своя сетен миг, Джил щеше да погледне назад и да си спомни този момент, началото или може би краят на всичко: Кал, който безмълвно я наблюдаваше от мястото си, докато истината пронизваше всичките й маски и като от детски балон изпускаше въздуха на внимателно съградения й живот.

А това бе двойствена истина, започнала във външния свят и свършила в самата Джил. От една страна, снимките показваха, че страховете й относно непознатото момиче бяха основателни. Лесли Чембърлейн наистина бе притежавала сърцето на Джордан.

От друга страна, дори по-ужасен бе фактът, че неизвестният модел, на когото Джил бе подражавала от мига, в който бе срещнала Джордан — моделът, на когото бе почнала да прилича все по-обезпокоително, дори променяйки косата си като нейната, преобразена така, че да подведе бедния лодкар на юг, както бе подвела и самия Джордан — този модел бе Лесли Чембърлейн.

Иронията на съдбата не беше подминала Джил. Тя самата бе живото доказателство, че Джордан не е превъзмогнал Лесли и никога няма да го стори.

Кал казваше нещо, но Джил не го чуваше. Стоеше със снимките в ръце, но вече не ги гледаше. Беше вперила невиждащ поглед в стената над леглото. Беше загубила връзка със себе си и с онова, което я заобикаляше.

Накрая Кал се сбогува, явно с обещанието да й се обади отново. Тя не чу думите му. Гласът му потъна в нечовешкия тътен в нея — земетръсен грохот, който я разтърси до основи.

Няколко минути след като остана сама, тя усети, че се намира в банята и се взира в собственото си отражение отсреща в огледалото. Продължаваше да стиска снимките на Джордан с Лесли Чембърлейн.

Вече не разпознаваше лицето в огледалото. Беше й непознато — като образ в кошмар. Смътно си даде сметка, че врагът, от когото бягаше цял живот, още откакто бе малко момиче, сега се бе изправил срещу нея, след като я бе изчакал търпеливо да премине през всичките си приключения и победи, за да достигне до последната и решителна схватка. Този враг бе самата тя.

Нямаше накъде да бяга. Джил стоя дълго като хипнотизирана, вперила широко отворени очи в огледалото. Силната й воля започна да се разпада.

Чудовището отсреща в огледалото отново й кимна и пристъпи напред. Джил извика и се сви ужасена, изпускайки снимките в краката си. Твърде късно. Преобразяването беше извършено.

Когато напусна хотела няколко минути по-късно, никой не забеляза промяната.