Елизабет Гейдж
Интимно (25)

24

От есента Джесика Хайтауър си имаше нова приятелка.

Джил Флеминг излекува навехнатия си крак в къщата на Джесика Хайтауър, на Парк Авеню. Донесоха всичките й лични вещи от малкия апартамент в града. Приготвиха й стая в имението — на втория етаж, до спалнята на самата Джесика.

Преместиха я от отдел Развой на продуктите на нова длъжност: изпълнителен помощник на президента на корпорацията. Тя стана очи и уши на Джесика — най-довереният й съветник.

Когато настъпи зимата, отговорните служители в „Хайтауър Индъстрис“ вече бяха свикнали да изпитват страхопочитание към Джил и да я уважават. Джил проявяваше изключителна проницателност и находчивост в подхода си към най-наболелите въпроси на всяка дирекция. Където и да се намираше, сякаш умът и безскрупулната амбиция на Джесика Хайтауър неизменно бяха с нея. Началник-отделите се чувстваха безпомощни пред Джил. Никой от тях не бе в състояние да скрие от острия й поглед загуби, нехайство или ниска производителност. Тя тихо докладваше на Джесика и там, където бе необходимо, незабавно се взимаха бързи и жестоки мерки. Въз основа на докладите на Джил до Джесика и на разговорите между двете жени висши служители по всички нива се подлагаха на дисциплинарни мероприятия, прехвърляха се на друго място или просто се уволняваха.

Всички в „Хайтауър“ вече познаваха Джил. Обграждаше я ореолът на властта. В това имаше някаква ирония, понеже тя се движеше из коридорите на централната сграда на огромната корпорация някак неуверено и свенливо, облечена в скромни, с нищо не издаващи силата й дрехи. Беше странна личност — нежна и женствена, със спокойно поведение и приятелски настроена към всички. Но колкото по-непосредствено и естествено се държеше, толкова повече хората се страхуваха от нея, понеже знаеха, че Джесика Хайтауър я слуша и й вярва — винаги и по всички въпроси — дори най-деликатните.

Такива бяха професионалните отношения между Джил Флеминг и новата й работодателка. Частните им отношения бяха много по-сложни.

Бяха много близки. Закусваха заедно вкъщи, понякога още по нощници или по пижами. Когато бяха на работа, при първа възможност се срещаха, за да обядват набързо. Непременно вечеряха заедно, като често предпочитаха да си готвят сами и освобождаваха готвача на Джесика.

Понякога късно следобед ходеха заедно да плуват в басейна в приземието на „Хайтауър“. Всяка събота и неделя яздеха — пак заедно.

След вечеря Джесика говореше по телефона и четеше. От известно време вече поверяваше част от работата си на Джил, чийто ум и изпълнителност, съчетани с надеждния й характер, я правеха незаменим заместник. Джесика бе разбрала, че може да действа на базата на препоръките на Джил, понеже Джил никога не бъркаше. С течение на времето Джил дори започна да копира някои от умствените качества на Джесика — например инстинктивното й недоверие към по-нискостоящите и острото й око за развитието на определени пазари. Сякаш част от същността на Джесика се пропиваше в Джил и тя се превръщаше в нещо като нейно второ интелектуално „аз“.

Около десет часа вечерта двете излизаха от стаите си, сравняваха някои бележки по това, което бяха свършили, после сядаха заедно в кабинета на Джесика. Джил пускаше тихо музика или телевизора с намален звук и разтриваше гърба на Джесика. Нежните ръце по гърба и раменете й даряваха на Джесика прелестно физическо разтоварване и тя се чувстваше така, както не се бе чувствала от години.

Коляното на Джил се бе оправило напълно, но когато Джесика я опозна по-добре, се разбра, че Джил страда от хронична анемия, че понякога се чувства много слаба и има нужда от лечение, а дори, при редки случаи, и от преливане на кръв.

Въпреки всичко обаче Джил беше много енергична винаги когато се налагаше и не беше симулантка. Просто беше много нежна, много крехка и Джесика никога не забравяше за това.

Понякога Джил страдаше от ужасно, парализиращо главоболие. Не помагаха никакви лекарства. Джил много храбро понасяше болките и понякога, когато следобед или вечер й се налагаше да легне, се шегуваше, че отивала „да ги приспи“. Тогава Джесика разтриваше слепоочията й — по три четвърти час, дори понякога по цял час. Много добре виждаше, че Джил страда повече, отколкото показва. Това я караше да изпитва прекрасното чувство, че е нужна и че помага на приятелката си.

В Джил се криеше някаква тиха гордост, която не й позволяваше да говори за сиротното си детство, за емоционалните си страдания и за физическите си болки. Джесика много добре разбираше самотата на Джил, понеже самата тя бе живяла самотно в прочутото си семейство. Майка й бе затворена, а по-големите й братя никога не й обръщаха много внимание. Дори баща й, който толкова й се възхищаваше, не я обичаше истински. По-скоро му бяха скъпи способностите й, отколкото самата Джесика.

Джесика изпитваше огромна нужда да се грижи за Джил, да й бъде като майка и да я възпитава. Всичко бе започнало, когато й оказа помощ на ездачната пътека в „Харкнес Клъб“. Сега, когато Джил се намираше под нейно покровителство, продължаваше.

С течение на времето Джил, която иначе бе искрена и открита с Джесика, започна да говори все по-малко за себе си и основната част от разговорите се водеше от Джесика. В тези разговори Джесика разкриваше все повече и повече мислите и чувствата си. Някакво ново, по-дълбоко измерение от същността й търсеше съпричастие в Джил. А Джил умееше прекрасно да изслушва, бе тактична и изпълнена с разбиране.

Скоро ролите им се размениха. Джесика от майка-пазителка се превърна в благодарствен приемник на съчувствието на Джил. А Джил, по-слабата, стана довереница на Джесика и неин основен крепител — физическата близост на двете жени прие почти духовни измерения. Интимността им ставаше все по-дълбока и по-дълбока. Те сякаш взаимно се разбираха й идеално си допадаха като приятелки и другарки. Във всяко едно отношение мекотата на Джил, отстъпчивата й, податлива същност се допълваха от практичния и независим характер на Джесика. И постепенно под влиянието на Джил самата Джесика започна да омеква и се научи как да бъде по-женствена и по-уязвима. Джесика започна да пуска косата си. За първи път в самотния си живот се чувстваше като жена.

Близостта им бе толкова голяма, че когато вечер настъпваше време за лягане и за укрепителен сън пред тежкия работен ден, Джесика се чувстваше изпълнена с копнеж и блаженство, каквито никога преди не бе изпитвала. Целият й предишен живот, изминал в постигането на безлични цели, й се струваше несъстоятелен в сравнение с прелестната близост на тази сродна душа, на това сърце, с което я свързваха невидими нишки.

Тя съзерцаваше Джил във вечерния мрак и цяла преливаше от смесени чувства на самота и облекчение. Някъде долу пулсираше далечният шум на града. Тогава Джил се приближаваше към нея, хващаха се за ръце, лампите угасваха и те се разотиваха по стаите си.

В една от тези тихи вечери Джил разказа на Джесика един тъжен епизод от живота си.

Работела в една корпорация в Детройт, на име „Континентал Продъктс“.

Джесика вече знаеше затова.

— Как реши да напуснеш? — попита тя небрежно.

Джил сякаш се смути.

— Сигурна ли си, че искаш да знаеш? Темата не е много приятна.

— Разбира се, че искам да знам — усмихна се Джесика. — Ние с теб нямаме тайни една от друга, не е ли така?

Джил с неудоволствие й разказа историята си.

Един от началниците в „Континентал Продъктс“, Харли Шрейдър, я поканил да излязат. Казал й, че щели да говорят нещо важно във връзка с работата. Тя излязла с него, въпреки че имала едно наум, понеже той й обещавал повишение, ако се съгласяла да се запознае с някои важни служебни въпроси. Понеже била амбициозна и текущата работа й била омръзнала, Джил решила да се възползва.

Шрейдър я налял с алкохол и най-грубо и недодялано започнал да я сваля. За свое нещастие поради крехката си физика Джил припаднала на дивана в гостната му.

На следната сутрин се събудила с ужасното чувство, че са я изнасилили. Напуснала апартамента на Шрейдър, без да се сбогува, и бързо се прибрала. Направо не била на себе си. Веднага взела горещ душ и започнала усърдно да се мие. Опитала се да забрави всичко. Шрейдър отново я канил с похотливи намерения, но тя му отказвала.

В продължение на една седмица се занимавала с работата си в компанията, сякаш нищо не се било случвало. Тогава за най-голям свой ужас установила, че Шрейдър се е хвалил с победата си пред други в компанията и твърдял, че всичко било станало със съгласието на Джил. По това време тя вече излизала с един друг симпатичен младеж от същата компания, който я оставил, когато чул за хвалбите на Шрейдър.

Джил веднага напуснала работа — била неспособна да понесе това унижение. Но преди да напусне, направила оплакване за случилото се пред началника на Личен състав. Той бил приятел на Шрейдър и презрително й заявил, че ако не можела да се справя с личния си живот, това си било неин проблем. Направо се подиграл с чувствата й.

Унила и обезверена, Джил почти цяла година се движила без посока, работила като секретарка, като детегледачка, като наставничка в детски лагер. Правела всичко възможно, за да забрави за случилото се.

— Тогава реших да се взема в ръце, да не допускам всичко това да провали живота ми. Върнах се към учението, получих магистърска степен по Бизнес и администрация и подадох молба за мястото в „Хайтауър“. Знаеш останалото — заключи тя и се усмихна на приятелката си.

Джесика я гледаше със смесица от съжаление и справедлив гняв.

— Как каза, че е името на този тип?

— Шрейдър — отвърна Джил разсеяно. — Харли Шрейдър. Докато съм жива, няма да забравя това име.

„Нито пък аз — каза си Джесика. — Нито пък аз, Джил.“

Една седмица след нощния разговор на Джесика Хайтауър с Джил Флеминг Харли Шрейдър бе внезапно уволнен от отговорната длъжност, която заемаше в „Континенти Продъктс“.

Приятелите му недоумяваха каква е причината за уволнението. Единствено председателят на борда и изпълнителният секретар знаеха, но никому не казваха.

Отсъствието на Харли не се почувства особено, понеже той така и така никога не бе играл голяма роля в компанията. През първите две седмици задълженията му се поделяха между няколко други началници, а след това един от по-младшите началник-отдели бе повишен в длъжност и зае поста му.

На петдесет и три годишна възраст на Харли никак не му беше лесно. И без това беше трудно за прехвърлил четирийсет и петте висш чиновник да си намери нова работа. Както всеки останал в неговото положение, Харли изписа стотици молби за назначение. Обади се на всички възможни познати, с каквито разполагаше в света на бизнеса, и зачака.

Когато всичко се оказа безрезултатно, той помоли адвоката си да поиска копие от характеристиката, написана от шефовете му при уволнението. За негово най-голямо изумление, характеристиката бе напълно положителна и определяше работата му в корпорацията като безупречна. Бил освободен единствено поради организационни проблеми и съкращения на разходите в компанията.

Харли продължи да подава молби за работа. Никой не му отговаряше. Борбата продължи две дълги години. През този период той увеличи пиенето. Започна да изневерява на жена си с най-различни евтини момичета — открай време си падаше по тънката част. Започна да залага каквото бе останало от спестяванията му. Жена му поиска развод и се ожени за някакъв финансов съветник от съседен град.

В края на втората година Харли си намери работа като продавач в мебелен магазин. Износваше протърканите си стари костюми, ходеше с продупчени обувки и се разливаше от учтивост пред клиентите си — прости работници, след които се влачеха бременните им жени и хленчещите им дечурлига. Не можеше да разбере какво е станало с живота му и къде е сбъркал.

Харли така и не разбра, че цялото му бъдеще е било предрешено още в деня, когато подцени младата Джил Флеминг с хубавото тяло, предизвикателния белег и изтънчените креватни маниери. Отделяйки я завинаги от Рой Инглиш, той си мислеше, че с един удар убива два заека — прави услуга на Рой и съсипва Джил. Вместо това той бе подписал собствената си присъда, влязла в сила при запознанството на Джил с Джесика Хайтауър.

Така необозримото бъдеще по неписани закони се свързва с отдавна забравеното минало и разваля дори най-сигурните планове на хората.