Елизабет Гейдж
Интимно (65)

64

Нюйоркската щатска магистрала

3 април 1980 г.

Лайънел Круз работеше като пътен патрул на Нюйоркската щатска магистрала от шест години и половина. Беше амбициозен полицай, завършил Нюйоркската полицейска академия със степен по криминология и бе изкарал с отличие курса за патрули.

Баща му беше участъков полицай в Олбъни, а един от тримата му братя, Родни, също работеше като щатски пътен патрул извън Рочестър.

Лайънел бе най-малкият в семейството и най-умният. Баща му вече го притискаше в края на следващата година да кандидатства за чин лейтенант. Лайънел се затрудняваше да обясни на възрастния човек, че той си харесва работата като щатски патрул. Обичаше да кръстосва пътищата и магистралите сам в патрулната кола, обичаше прекия контакт с хората, особено когато можеше да им помогне. Дори любителите на високите скорости, които го гледаха мръсно, докато им вписваше нарушението, го изпълваха с иронична привързаност.

Лайънел Круз се притесняваше от началството и така си беше от самото начало. Може би това имаше нещо общо с властната личност на баща му или с надеждите, които семейството възлагаше на своите синове. Във всеки случай Лайънел изобщо не бързаше да се придвижва нагоре по служебната йерархия. Понастоящем той не бързаше с кариерата си, вършеше си съвестно работата, трупаше своя дял от отличия, но избягваше естествената стъпка да кандидатства за повишение.

Неговите началници не го разбираха особено. За разлика от колегите му по участъците. Те знаеха, че определен тип човек става полицай, за да чувства улицата под краката си, да се сблъсква с престъпника очи в очи, да помага лично на жертвата. Тези млади полицаи знаеха, че почестите не са най-важното. И че онова, което в известен смисъл определя истинското ченге, е липсата на професионална амбиция.

Именно в тяхната компания Лайънел Круз се чувстваше най-добре. Честно казано, искаше му се неговият пенсионирал се вече баща да си човърка градината и да престане да пришпорва синовете си. Но това, изглежда, бе твърде абсурдна надежда. Бащата в края на краищата искаше децата му да имат преимуществата, които на него му бяха липсвали. А заплатата на патрула в това отношение беше под всякаква критика.

Лайънел беше висок, хубав мъж, двайсети седем годишен, с топли сини очи, които не прилягаха на изсечените му черти и мускулестата му фигура. Имаше красива млада жена и две чудесни дечица — четиригодишно момченце и момиченце, още бебе. Вършеше си работата съвестно, беше щастлив у дома и мисълта за бъдещето го изпълваше с оптимизъм.

Само искаше баща му да разбере това.

Въпросната вечер в сряда Лайънел се движеше по магистралата близо до границата с Пенсилвания. Сутрешното кратко съвещание обикновено включваше обичайния списък от имена на търсени от полицията, съдебни постановления и профили на бегълци.

Днес обаче бе по-различно. Сержант Търуилиджър бе раздал на всички копия от някаква снимка. На нея се виждаше красива жена.

— Искам всички да си отваряте очите на четири за това лице — обяви сержантът. — Бъдете нащрек за евентуални бегълци. Наблюдавайте си колите под наем, автобусите и особено крадените коли. Просто се уверете, че не е тя, когато арестувате някого. Внимавайте с жените шофьори. Може да се окаже опасна, но засега не знаем.

Бе пристегнал колана си наперено.

— По всяка вероятност ще бъде с дете — продължи той. — Малко момиченце на около пет месеца. Внимавайте. Не искаме някоя от тях да бъде наранена. Никакви гонитби на високи скорости.

Той огледа събраните патрули.

— Правим услуга на един човек — каза той не без скрита неприязън в гласа. — Важна личност, оказвал съдействие на този участък. В знак на уважение към него всичко трябва да остане в пълна тайна. Само си отваряйте очите на четири. Ако я видите, тръгнете след нея и доложете незабавно. И най-важното, не се опитвайте да любопитствате коя е. Нашето задължение е да я открием, ако мине през района ни. Задачата ви не трябва да става обществено достояние. В никакъв случай.

Лайънел Круз веднага позна Джил Лазаръс. Той бе страстен читател на пресата и добър физиономист. Гордееше се с това свое качество и често удивляваше началниците си, като разпознаваше лицата на малко известни престъпници по снимки от полицейския архив, когато неговите колеги бяха безпомощни.

Лайънел се питаше защо ли полицията издирва прочутата Джил Лазаръс, съпруга на най-богатия човек в Америка, който предизвикваше всеобщо възхищение. Ако е имало отвличане, сержантът щеше да им съобщи и щеше да ги предупреди да бъдат въоръжени. Вместо това заповедта бе просто да я открият и проследят.

Какво беше направила?

По вестниците нямаше нищо за нея. Всъщност тази сутрин Лайънел беше прочел, че е на почивка с дъщеря си в Европа. Тогава защо нюйоркската полиция я издирваше?

Лайънел закрепи снимката на козирката над дясната седалка, за да може да я вижда. През деня на няколко пъти я поглеждаше. Джил Лазаръс бе невероятно красива жена. Лайънел обичаше своята съпруга заради свежестта и естествената чувственост на младостта. Но у госпожа Лазаръс имаше нещо, което се отличаваше с изключителен финес и елегантност, неприсъщи за обикновените жени. Някаква сложна, неподдаваща се на описание изменчивост — сякаш, взирайки се в чертите й, човек по-скоро съзерцаваше калейдоскоп от образи. Беше лице с много светлосенки и вероятно много тайни.

Присъствието му там върху козирката по особен начин придаде цвят на деня му, който иначе си беше порядъчно отегчителен. Прекара го в обход на магистралата, в спиране на шофьори, които караха с превишена скорост — повечето пътуващи за друг щат — или пък местни, които смятаха, че са го надхитрили. Притече се на помощ на пет-шест закъсали коли и заслужи благодарностите на отчаяните водачи, което отчасти компенсира явната неприязън на онези, които трябваше да глоби. Нито един краден автомобил не пресече пътя му цял ден, въпреки че чу по радиостанцията как двама негови колеги спрели близо до Джеймстаун едно откраднато комби вътре с двама майстори на банкови обири. Стигнало се до употреба на оръжие, заподозрените оказали съпротива при ареста и така нататък. Лайънел съжаляваше, че не е там.

В шест и половина вече почваше да се здрачава. Лайънел пътуваше бавно към едно градче близо до границата на щата, където имаше малък крайпътен ресторант за шофьорите на камиони. Там сервираха любимия му ябълков пай. Нямаше да свърши работа преди осем и щеше да се прибере у дома чак към девет. Тъгуваше за жена си.

Стомахът му вече бе започнал болезнено да се свива от глад, когато Лайънел внезапно попадна на произшествие.

Една цистерна беше ударила отзад откритата платформа на камион, натоварена със селскостопански инвентар и чували фураж. Магистралата бе осеяна със зоб. Имаше няколко човека, застанали тук-там и две-три спрели коли, очевидно зяпачи.

Бяха му необходими няколко минути, за да ги отпрати да продължат пътя си и да докладва за инцидента по радиостанцията. Нито едно от превозните средства не бе претърпяло някакви сериозни повреди, но шофьорът на цистерната беше бесен, защото го бяха забавили.

— Тази вечер трябва да стигна в Харисбърг — вайкаше се той пред Лайънел, като че ли патрулът можеше да му помогне с нещо, — иначе ще ми орежат половината надница. Боже…

Лайънел само кимна и си записа името му, докато преглеждаше шофьорската му книжка и регистрационния му номер.

— Как стана? — попита той.

— Оня нямаше габарити — отвърна шофьорът на цистерната, сочейки към един пълен човек, очевидно работник във ферма, който седеше мрачно до платформата. — Вече притъмняваше. Карах си според ограничението и точно щях да го задмина, когато той взе, че наби спирачките. Преди да усетя, го натресох.

Лайънел си записа данните от шофьорската книжка и регистрационния номер и на другия шофьор. Документите си му бяха в ред, само че му липсваше стикер от последния преглед.

— Покажете ми застрахователния си картон — обърна се той към шофьора.

— Ами той ми е вкъщи — каза фермерът. — Обикновено не го държа в камиона, щото…

Лайънел точно слушаше как мъжът го лъже, когато забеляза трима души, които стояха отстрани до платформата. Имаше някакъв млад мъж в моряшка униформа, с късо двуредно палто и една бременна жена, която носеше бебето си в раница. Изглеждаха окаяни и прашни.

— Кои са? — обърна се Лайънел към шофьора.

— Стопаджии — отвърна мъжът. — Взех ги след Елмайра. Отиват в Ири. Матросът трябва да се върне на кораба си. Смятах да ги закарам.

— Знаете, че е противозаконно да се возят стопаджии, нали? — попита Лайънел някак унило.

— Ясно — отвърна фермерът. — Само че жена му е бременна, нали виждаш? И с това бебе. Не съм без сърце, я. Нали разбираш?

Този разговор не попречи на Лайънел да си свърши пряката работа. Той санкционира шофьора за пътуване без документ за застраховка, за това, че превозното му средство не е минало на преглед и че пътува без габарити. Даде му призовка с дата, на която да се яви в съда. После се обърна към шофьора на цистерната, прегледа застрахователния му картон и посочи към стопаджиите.

— Те бяха ли в камиона, когато се блъсна в него? — попита той.

— Май че да — отвърна шофьорът. — Макар че не ги видях. Боже, да не вземе да им хрумне да съдят компанията ми. Това ще ме съсипе отвсякъде.

Лайънел остави шофьорът да чака камиона, който щеше да го изтегли, и се приближи до моряка и жена му.

— Някой от вас да е ранен? — попита той.

Те поклатиха глави. Матросът, русокос младеж с флотска подстрижка, изглежда нямаше нищо против да си побъбри с Лайънел. Жена му, простовато същество със сплъстени тъмни коси, пепеляв тен и поглед, в който се четеше неприкрита омраза към полицаите, стоеше по-назад. Беше в напреднала бременност, поне в седмия или осмия месец. Но мрачния й поглед му пречеше да й съчувства особено.

— Накъде сте тръгнали, матрос? — попита Лайънел.

— Флотска база на остров Преск в Ири — отвърна матросът. — Имам заповед да се явя там до шест часа утре сутрин.

— Защо пътувате на стоп? — попита Лайънел, хвърляйки поглед към младата жена. — Не е ли уморително за съпругата ти?

— Щяхме да вземаме влака — отвърна матросът. — Но парите ни свършиха още в Сиракуза. Аз вече закъснявах, тъй че решихме да тръгнем така.

— Мога ли да видя някакъв документ за самоличност?

Матросът му подаде флотската си лична карта. Снимката не беше добра, а и падащият здрач му пречеше да го разпознае. Но Лайънел видя, че е в ред.

— Защо жената и детето са с теб? — попита той. — Те не са длъжни да присъстват, когато се представяш, нали?

— Марси работи наблизо — отвърна матросът. — Бяхме на гости у чичо ми във Върмонт.

Лайънел изгледа последователно мъжа и после жената. Бебето на гърба й спеше дълбоко. Жената изглеждаше уморена и мръсна. Миришеше силно на пот, на прахоляк и на нещо, което би могло да бъде чесън. Бавно пристъпваше от крак на крак, за да люлее бебето.

— Добре ли се чувствате, госпожо? — попита той. — Да сте наранена?

Тя му отвърна с мълчание, толкова враждебно, че той отново се обърна към съпруга.

Помисли си дали и на нея да й поиска документ за самоличност, но реши, че няма смисъл. Това бяха бедни, неуки хора, ощетени от съдбата, без образование или някакво бъдеще.

— Сигурни ли сте, че никой не е ранен при катастрофата? — попита още веднъж Лайънел.

— Ние почти не я усетихме — отвърна матросът. — Марси и бебето спяха. Дори не се събудиха.

— Ще ви закарам до следващия град — каза Лайънел. — Но ще трябва да се обадите на чичо си и да му кажете да ви прати телеграфически някакви пари. Пътуването на стоп е незаконно.

— Да, сър. Ще го направя, сър.

Лайънел прати фермера да си върви с трите призовки, пожела успех на шофьора на цистерната и откара матроса и жена му до най-близкия град с телеграф. По пътя матросът не спираше да бъбри на диалект за службата и за бъдещето си. От време на време жената казваше нещо на съпруга си с тих хленчещ глас. Бебето беше изключило от света и не издаде нито звук.

От мига, в който се качиха, задната седалка на патрулната кола започна да мирише и колкото се приближаваха към града, ставаше все по-зле. Беше миризма на застояла пот и чесън, толкова силна, че на човек можеше да му призлее. Лайънел беше доволен, че се отърва от тях. Когато влизаха в пощата, матросът му стисна ръката, но жената му хвърли само един последен, изпълнен с подозрение поглед, който бедните хора така често пазят за полицаите. Едва когато я видя на светлината, Лайънел забеляза синината на бузата и подутия й нос.

Значи общителният матрос налагаше жена си. Е, не можеше да се разправя с това толкова късно вечерта. Нека жената се оплаче на полицията в Пенсилвания, ако въобще й хрумне подобно нещо. Лайънел не можеше да опази всички.

Лайънел се прибра у дома няколко минути след девет. Жена му го очакваше с нетърпение. Любиха се — децата винаги спяха по това време — и после полежа до нея, преди да стане и да изпие една бира.

Наслаждаваше се на свежото тяло на съпругата си, на откровената нежност, с която се любеше с него. Веднъж или два пъти в съзнанието му се мярна противният образ на нечистоплътната жена на матроса. Той благодари на бога, че неговата не изглежда така.

В десет и половина хапнаха заедно и той седна да поговори с жена си за един роднина, който създаваше проблеми на семейството. Лайънел даде своя съвет тактично и сериозно и тя му беше признателна.

Час по-късно вече си бяха в леглото. Лайънел най-много обичаше да си легне до жена си, да я прегърне, тя да се сгуши в обятията му и така да заспят. Харесваше топлината на тялото й, усещането, че му се доверява напълно.

Още преди полунощ потъна в дълбок сън.

Едва в три часа призори образът от сънищата му се свърза с винаги будната част от съзнанието му и го накара да седне в леглото.

— Какво има, Лайънел? — попита сънено жена му, търкайки очи.

— Нищо, скъпа — отвърна той. — Трябва да проведа един телефонен разговор.

Краката му го отнесоха в кухнята по-бързо, отколкото очакваше. Пръстите му бяха удивително вдървени, докато набираше номера.

Сержантът на нощно дежурство вдигна след две иззвънявания.

— Обажда се Круз — каза Лайънел. — Намери веднага Търуилиджър. Мисля, че тази вечер видях жената, обявена за всеобщо издирване.

— Към колко часа? — попита сержантът.

— Някъде около шест и половина. Едва сега съобразих. Тя изглеждаше съвсем различно. Беше се направила на бременна. С тъмна коса. По дяволите!

— Четири без десет. Щом го намеря, ще ти се обади.

Лайънел седеше в кухнята и проклинаше мудността, с която бе разпознал госпожа Лазаръс. Сега, като се замисли отново за кратката среща на шосето, той си даде сметка, че през цялото време бе усещал нещо странно у младата жена. Някакъв детайл в поведението й, някаква скрита грация в стойката й, несъответстваща на образа, който така блестящо изграждаше.

Когато телефонът иззвъня, Лайънел разказа на сержант Търуилиджър за двойката стопаджии и за мястото, накъдето се беше отправил младият матрос. Веднага бе пуснат бюлетин за всеобщо издирване. Като предпазна мярка пътни и местни полицаи бяха вдигнати по тревога в околностите на всички военноморски бази в радиус от хиляда мили.

Лайънел Круз остави своята спяща жена и се включи в издирването. Не беше на място, когато матросът бе спрян рано сутринта, но пристигна за час. Беше същият млад човек, нямаше съмнение. Лайънел придружи сержанта, който отведе младежа в едно помещение на полицейското подразделение.

— Матрос, можеш да си докараш сериозни неприятности — каза сержантът. — Съветвам те незабавно да ни кажеш цялата истина, освен ако не искаш да свършиш във флотския арест.

Матросът изглеждаше изплашен.

— Тя ми даде сто долара. Каза, че бягала от съпруга си. Изглеждаше така, сякаш здравата я беше загазила. Викам си, защо пък не? Сто долара са много пари.

— Когато тръгна с теб така ли изглеждаше, както вчера на шосето? — попита Лайънел.

Матросът кимна.

— Имаше бая окаян вид. С тая бременност. Пък и миришеше лошо. Ама вие го знаете.

— Колко време останахте заедно? — попита сержантът.

— Един ден и една нощ — отвърна морякът. — Снощи спахме в някакъв мотел в Уотъртаун.

— За какво си говорехте? — попита Лайънел.

— Не си говорехме — отвърна матросът. — През цялото време не обели и две думи. На няколко пъти се опитвах да подхвана разговор, но тя ме отряза. Имаше лош поглед. Хич не съжалих, когато се отървах от нея. Пък и тази миризма…

— Добре, матрос — каза сержантът. — Няма да ти причиняваме неприятности. Но искам да погледнеш няколко снимки.

Морякът се затрудни да избере фотографията на Джил Лазаръс от купчината, която му бе показана. Дори трийсет и шестте часа, прекарани с нея, не го правеха особено сигурен, толкова успешно се бе преобразила.

Но Лайънел Круз само затвърди мнението си, когато видя снимките. Беше Джил Лазаръс, в това нямаше никакво съмнение. Не можеха да го заблудят нито фалшивите синини по лицето й, нито промененият цвят на косите й.

Едва сега Лайънел си даде сметка защо я бе разпознал с такава лекота, макар и седем часа по-късно, и защо бе толкова убеден, че е тя. Въпреки че нечистоплътната жена на матроса с нейния лош поглед го бе заблудила там край пътя, на мястото на катастрофата, това бе същото лице с неговата изменчива хубост, със скрития си чар. То витаеше в съзнанието му, докато се любеше с жена си — все още маскирано, подвеждащо, но все пак безспорно прелъстително зад своята маска.

Трите часа неспокоен сън Лайънел вероятно беше прекарал в усилие да свърже двата факта, докато най-накрая истината го беше събудила. Навреме, за да се втурне след нея, но не и да я хване.

Лайънел Круз отново можеше да се поздрави с умението си да разпознава лица. И като много цивилни преди него, сега можеше да каже, че е видял на живо прочутата Джил Лазаръс.

Но не беше успял да я хване. Беше се изплъзнала между пръстите му, лишавайки го от най-големия успех, който можеше да постигне в своята все още начинаеща кариера. Оставаше му само да признае превъзходството й и да разсъждава над факта, че въпреки мръсното лице и враждебния поглед, тя бе обсебила въображението му, докато той се любеше с младата си жена.

Бюлетинът за всеобщо издирване на пътуващия матрос и неговата съпруга бе отменен. Остана само жената. Полицията навсякъде търсеше бременна жена с малко бебе.

Но повече никой не я видя.

 

 

Когато щатската полиция задържа младия матрос, Джил Лазаръс вече се намираше на триста мили, облечена в тясна пола и пуловер, сложен в чантата на бебето още предната вечер. Косите й бяха подстригани и боядисани в червено. Носеше червени обувки и мрежести чорапи и стискаше червена чантичка. Изглеждаше на не повече от петнайсет години.

Дъвчеше дъвка и вървеше бавно из един търговски център в Кентъки. Бебето беше в количка. Всеки минувач би я оприличил на детегледачка или по-голяма сестра.

Никой не я позна. Но тя бе нащрек, дебнеше погледите на хората, които подминаваше в търговския център, и много внимателно огледа продавачите, от които купи някакви дрехи и шише боя за коса.

Беше пак така внимателна и преди двайсет и четири часа, когато се появи предрешена пред Лайънел Круз и усети по очите му, че е способен да надзърне зад маската й. Беше я разпознал, както се опасяваше. Но за нейно щастие Джил му водеше с цяла крачка.