Елизабет Гейдж
Интимно (24)

23

Всичко протече без особени сътресения, както повечето истински важни неща в този живот.

Джордан отново оглави новосъздадения си индустриален конгломерат, който му бе върнат непокътнат след женитбата с Барбара Консидайн. Измежду многото филиали на корпорацията фигурираше скромна фирма за химикали и лекарствени средства, преименувана „Л. К. Фармасютикал Инкорпорейтед“. В тази фирма Лио Камински ентусиазирано продължаваше осемгодишния си труд по новото лекарство.

Джордан стана член на борда на „Консидайн Индъстрис“. Барбара Консидайн-Лазаръс, без да се двоуми, постави на негово разположение финансовите ресурси на огромната корпорация.

Джордан вложи в работата цялото си умение и това, което сестра му Мег обичаше да нарича „виждане“. Откри възможности за закупуване от „Консидайн Индъстрис“ на дялове в рудодобива и корабостроенето, които Виктор Консидайн постоянно пренебрегваше, понеже признаваше единствено промишлеността. Барбара Консидайн се вслуша в съвета на съпруга си и пристъпи към перспективни сделки в тази област, сдобивайки се с нови и нови предприятия.

Междувременно Джордан заработи още по-бързо и по-гъвкаво със собствената си съживена корпорация. Реализира важни придобивки в сферата на индустрията за развлечения, като инвестира в хотели и казина, телевизионни мрежи, музикални и филмови компании. Джордан разбираше младежта и виждаше огромния потенциал, разкриващ се в областта на развлеченията.

Той направи вложения и в съобщенията и закупи компании в модерната компютърна и микропроцесорна промишленост. Прозря, че е имало забавяне от повече от цяло десетилетие в прилагането на полупроводниците в компютърната технология и създаде нова компания, която извърши пионерки проучвания по този въпрос.

И така, Джордан помагаше на Барбара да доизгражда „Консидайн Индъстрис“ на базата на консервативната логика, а поемаше по-големи рискове с „Лазаръс Интърнешънъл“. Жънеше успехи и на двата фронта.

И ето че през един ветровит есенен ден Лио Камински се обади на Джордан и му съобщи дългоочакваната новина. Дългогодишните мистификации, извършвани от Лио с неговите химикали, най-после се изплащаха. Усъвършенстваното лекарство можеше да се прилага и при хора, наричаше се Х-Спан и бе одобрено от федералната лекарствена асоциация за незабавно пускане на пазара по цялата територия на САЩ.

Кардиолозите и интернистите не се нуждаеха от убеждаване от страна на фармацевтичната компания на Джордан, за да започнат да предписват лекарството на пациентите си с хронични сърдечни заболявания и неблагоприятни сърдечни прогнози. Благодарение на Х-Спан атеросклерозата като хронично заболяване ставаше много по-малко опасна за живота в сравнение с преди и дори имаше надежди един ден да бъде забравена.

Продажбите на Х-Спан през първите шест месеца след пускането му на пазара реализираха печалби от над петдесет милиона долара. После се увеличиха. Появиха се и очакваните с нетърпение нови, по-мощни формули на лекарството, които реализираха още по-големи печалби. Конкурентни фармацевтични фирми трескаво разработваха свои разновидности на лекарството и също заплащаха на Джордан за ползване на патента.

Джордан си послужи с фантастичните печалби от Х-Спан, за да развие фармацевтичната си дейност и в Европа. Разшири европейските владения на „Лазаръс Интърнешънъл“ и в сферата на финансите, строителството и транспорта. Като странична дейност закупи дялове от минната и тежката промишленост в Южна Америка и Европа.

От този момент нататък империята на Джордан започна да нараства лавинообразно. Набираше скорост без негова помощ. С всеки изминал ден докладите на финансовите му съветници ставаха все по-бляскави. Успехите просто валяха.

Джордан не можеше да си поеме дъх от нови проекти и нямаше време да седне и спокойно да огледа общия прираст на богатството си.

Незабелязано за самия себе си той се превърна в един от най-богатите мъже в Америка. Дори почти не забеляза как името му се е появило в справочника „Кой кой е“. Даваше интервюта за „Форчън“, „Таим“, „Уолстрийт Джърнъл“ и четеше статиите за себе си със снизходителна усмивка.

А когато на 15 април 1975 година на трийсет и три годишна възраст официално го провъзгласиха за най-богатия бизнесмен в Америка, новината му дойде като гръм от ясно небе. Никога не беше и сънувал, че изпълненият му с труд живот може да доведе до такива невероятни резултати.

Неочакваната новина стана повод за шеговити закачки от страна на най-приближените му сътрудници. Поднесоха му торта във формата на огромен доларов знак и всички в службата заедно я изядоха и пиха шампанско в картонени чаши, за да полеят победата.

Той отпразнува събитието и с Барбара — заведе я на вечеря в „Лютес“, а след това танцуваха в „Уолдорф“. Стояха до два сутринта, което бе необичайно късен час за него.

На следната сутрин той отново бе на бюрото си, затънал в работа, както и преди.

Дори нямаше идея, че се е превърнал в жива легенда.

Джордан бе така потънал в работа през изминалите няколко години, че на практика бе забравил всичко извън належащите си служебни задачи. Това се отразяваше идеално на преките му занимания, но го правеше някак нехаен по отношение на някои аспекти от личния му живот. Тук влизаха чувствата на жена му и на останалите жени, с които се пресичаше житейският му път.

Една от тези жени бе хубавката, но посредствена чиновничка на име Фиби Грейс. Сляпото й увлечение по Джордан и личната й съдба щяха да останат негласно вписани в необикновената история на Джордан Лазаръс.

Фиби Грейс беше секретарка в Манхатън — една от двестате служители, които се трудеха в един от отделите на огромна застрахователна компания. Прекарваше дните си в попълване на машина на все едни и същи формуляри и в писане на все едни и същи писма.

Беше двайсет и пет годишна и изглеждаше много добре. Още в училище беше ходила с доста момчета, чийто брой след постъпването й на работа се бе увеличил. Беше спала с трима от шефовете си. Единият от тях все още беше луд за нея, плащаше наема на апартамента й и й купуваше дрехи — най-вече бельо за тайните им любовни срещи.

Но Фиби не беше доволна. Макар и да не беше много умна, в нея се криеха коварство и романтични, стремежи към нещо по-добро. Образът й в огледалото по нищо не отстъпваше на ония бляскави жени от филмите и телевизионния екран. Имаше стройно тяло с развити, стегнати гърди, тънка талия и женствени бедра. Краката й бяха много дълги и изящни. А между тях се криеше едно тайно богатство, едно невероятно оръжие, с което тя можеше много добре да си служи, за да измъква от мъжете това, което иска.

Фиби осъзнаваше достатъчно добре собствената си посредственост, за да си дава ясна сметка, че характерът и способностите й няма да й донесат това, което иска от живота. Тя виждаше, че силата й е в нейното тяло, че то е единственият й реален шанс да постигне нещо. Затова въпросът за един точно определен тип мъж с определен тип власт и определен тип вкусове открай време заемаше основно място в мислите й.

Един ден този мъж се появи — или поне така си помисли Фиби.

Срещнато съвсем случайно, по-точно буквално се сблъска с него на Шесто Авеню, пред една сграда, в която, както тя по-късно научи, се помещавала собствената му корпорация. Той едва не я събори на земята, после вежливо й помогна да се изправи, без да покаже какъвто и да било интерес към нея. Беше строен и млад, и невероятно красив — като принц.

По-късно тя научи, че имал навик всяка сутрин да излиза към единайсет и половина и да върви пеша и нагласи нещата така, че да го срещне отново. Накрая започнаха да си кимат и да си разменят усмивки — като служителите, които по едно и също време излизат за работа и редовно се разминават в метрото или на улицата.

Тя упорито го следеше и разбра, че той понякога си носи обяда със себе си, за да избягва колегите си в служебната трапезария. Забеляза също, че когато времето е хубаво, той сяда на някоя пейка в Сентрал Парк и се храни като останалите хора в обедната почивка.

Един ден и тя си донесе обяда, седна до него и го заговори. Той не й каза името си.

Тя започна да го ухажва — държеше се малко глуповато, като неопитно девойче. Явно му беше интересна, но тя все пак чувстваше, че никога няма да й обърне сериозно внимание.

Срещите им зачестиха. Водеха шеговити разговори за общи неща. Тя си знаеше, че не може да го впечатли с ума си, но прибягваше към евтини трикове, държеше се мило и приятелски с него и й се струваше, че го забавлява, като нещо по-свежо и различно от сериозните жени, с които той обикновено контактуваше.

Веднъж, когато той каза нещо особено смешно, тя закачливо го целуна.

— Я го виж ти! Подиграва се на едно бедно, беззащитно момиче, което с мъка си изкарва хляба!

Намекът й беше повече от явен, но той не клъвна. Дори сякаш се отдръпна от нея. Когато се сбогуваха, очите му бяха някак студени.

Чак тогава тя научи с кого си има работа.

Най-неочаквано видя снимката му в едно бизнес списание в службата. Името му, разбира се, й беше познато. Всички бяха чували за Джордан Лазаръс. Но й се струваше направо невероятно, че тя, Фиби Грейс, се среща и говори с такъв прочут човек. Чувстваше се като Пепеляшка.

Това я накара да се замисли по-сериозно за него.

Тя зачака благоприятния случай, посвещавайки, както и преди, три нощи седмично на влюбения в нея шеф. Ала мислите й все повече и повече бягаха към Джордан Лазаръс. Казваше си, че ако правилно си изиграе картите, има големи шансове да го вкара в леглото си. А ако пък той наистина я харесаше, пред нея се разкриваха неограничени възможности. В края на краищата толкова момичета, които стояха много по-долу от нея, ставаха любовници на прочути мъже!

Един ден тя реши да заложи всичко и да рискува. Облече си най-хубавите дрехи — къса пола и блузка с набори, които подчертаваха прелестите й — дотолкова, доколкото това бе допустимо в делничен ден. Успя да се срещне с Лазаръс на пейката в парка. Приближи се и застана до него с необичайно сериозно изражение.

— Да не се е случило нещо? — попита я той. — Изглеждаш ужасно.

Тя избухна в сълзи, зарови лице на гърдите му и захлипа.

— Приятелят ми… Заряза ме най-неочаквано, просто така! А щяхме да се женим… Още не мога да го осъзная!

Джордан Лазаръс я погали утешително по рамото и тихо заговори:

— Това ли било! Колко още приятели ще си намериш! Та ти си толкова хубава! Ще се надпреварват кой да те спечели!

— Не, край на всичко… на всичко! — изплака тя. — Не искам повече да съм сама! Мразя работата си, мразя хората, с които работя! Той щеше да ме измъкне от всичко това. Не мога да повярвам! В какво съм сбъркала?

Лазаръс я гледаше със съчувствие.

— Хайде довечера да вечеряме заедно. Тогава ще ми разкажеш всичко.

Тя светна.

— Наистина ли?

— Разбира се. Ще се срещнем тук, след работа. В пет и половина. Ще вечеряме рано.

Тя избърса сълзите си.

— Толкова си мил!

— Нали сме приятели? — отвърна той с усмивка.

Тя помоли да я освободят от работа и прекара следобеда в приготовления. Гримира се и се среса с извънредно внимание. Облече си най-сексапилните дрехи, които имаше — къса, дълбоко изрязана рокля от бледосин сатен с тънки презрамки, които откриваха целите й рамене. Огледа се внимателно в огледалото — беше направо пленителна.

Облече шлифера си, за да скрие официалното облекло и зачака на обичайното място. Точно в пет и половина Джордан Лазаръс се зададе по тротоара срещу нея.

— О, виждам, че си преживяла следобеда. Това може би означава, че нещата се оправят.

— Постарах се заради теб — усмихна се тя.

Той й подаде букетче в малка бяла кутийка.

— Желая ти щастливо бъдеще.

— О, благодаря ти! — възкликна тя и го хвана под ръка.

Той повика такси и поръча на шофьора да кара към малък, много скъп ресторант в Гринич Вилидж. Фиби стискаше палци. Беше сигурна, че още същата вечер ще заплени Джордан Лазаръс. А дори и от всичко това да не излезеше нищо, поне до края на живота си щеше да има какво да разказва на приятелките си.

Докато Джордан вечеряше насаме с Фиби Грейс, жена му Барбара се разхождаше из двуетажния им апартамент на Сътън Плейс и го чакаше.

Беше й се обадил от службата, за да й каже, че ще закъснее с около час. Имал събрание, но бил сигурен, че ще мине бързо. Щял да се върне преди седем и половина, навреме за вечеря.

Барбара взе топла вана и дълго остана в нея — цял ден бе работила здравата в „Консидайн“ и имаше нужда да се поосвежи. Лежеше в топлата вода, заслушана в нервното, тихо пукане на сапунените мехури и мислеше за Джордан.

Откакто се бяха оженили, Джордан спазваше условията на сделката. Беше я направил щастлива по нов за нея начин. Беше го направил, без да я обича, но фактът си беше факт.

Сега тя се чувстваше променена. Съвсем не бе същата както след смъртта на баща си. Не само че беше по-самоуверена, но и по-спокойна, по-щастлива. Животът вече не й се струваше като мъчително изтезание, а й беше приятен с многообразните възможности, които й предлагаше. И всичко това благодарение на Джордан. В края на краищата, когато една жена знае, че Джордан Лазаръс ще се върне от работа и ще я целуне по устата, обикновеният ден приема далеч по-приятна окраска.

Преди да влезе във ваната, тя погледна тялото си в огледалото и отсъди, че изглежда по-добре — по-слаба и по-женствена отпреди. Озаряваше я някакъв вътрешен блясък, който се раждаше в тъмните й очи и обливаше голата й плът, гърдите и корема й — все още плосък, като на нераждала жена, но и благодарение на упражненията — после дългите й крака. Не беше красавица, това бе ясно. Но щастието я правеше по-женствена, по-привлекателна.

А на Джордан сякаш наистина му беше приятно да живее с нея. Щом се върнеше от работа, я целуваше. Понякога, когато седяха един до друг, нежно я милваше, а вечер я взимаше в обятията си и тя чувстваше как топлината му се разстила по цялото й тяло.

Често пъти той като дете облягаше глава на гърдите й, а тя го прегръщаше с майчинска нежност и го притегляше до сърцето си, въпреки че знаеше, че двамата никога няма да бъдат едно цяло.

Той не я обичаше. Бе й го казал открито. Но ако в сърцето му нямаше истинска любов, то имаше нещо друго, не по-малко красиво. Може би някаква форма на съпричастие. Сякаш в Барбара той виждаше огледалния образ на собствената си борба, на собствената си самота.

Тъкмо в тези нощни моменти на безмълвно общуване тя се чувстваше най-близка до него. И го притискаше до гърдите си, сякаш наистина взаимно си принадлежаха.

Не искаше повече. Страхуваше се да иска повече. Трябваше да го остави да се чувства свободен, да живее като мъж, комуто е приятно да бъде с нея, чието решение е продиктувано единствено от свободния му избор.

Бяха сключили сделка и тя също спазваше условията й. Предоставяше на Джордан пълен финансов контрол над собствената му империя и му помагаше да я развива с всички нейни ресурси. Тя му беше и помощник, и твърд поддръжник, и — чувстваше го добре — най-близък довереник.

Двамата говореха много. Обсъждаха работата си, общите си познати, семействата си — Барбара беше голяма приятелка с Мег и Луиз и им се обаждаше веднъж седмично. Говореха и за новините, клюките и политиката, които бяха част от живота в Манхатън. Всъщност говореха за всичко, освен за собствените си отношения. Това беше забранена тема.

На Джордан явно това му се нравеше. Получаваше каквото му трябва от Барбара, а й даваше в замяна това, което сметне за добре. Съвсем не си даваше сметка, че за Барбара този брак е смисълът на живота й, единственото нещо, което тя цени, нещо, за което би дала и живота си.

Барбара обаче знаеше, че цялото това щастие се крепи на едно условие: никога да не споделя с него тайната си — фактът, че го обича.

Навремето, когато му предлагаше да се оженят, му каза, че не го обича, че любовта е непознато чувство за нея, че като млада била нещастна и че любовта и сексът били изпепелени в нея. Тогава Джордан й бе повярвал.

И точно понеже й бе повярвал, тя се криеше от него. Искаше да поддържа интереса му към нея.

В този брак с топлота, но без любов имаше нещо странно. Бяха като двама непознати, които се съзерцават взаимно с помощта на огледало. Всеки един от тях поглеждаше в огледалото и виждаше и себе си и другия, а отношенията им се основаваха на някакво изкривяване, което и двамата не можеха много добре да разберат — изкривяване, което служеше на всеки един за собствените му цели. Странно наистина, но връзката им бе станала по-интересна именно поради факта, че е изкривена.

Барбара често се чудеше колко ще продължи всичко това. После си казваше, че докато той не знае за нейните чувства, може да продължи и цял живот. „В момента, когато узнае, ще избяга от мен, за да си върне свободата. Тогава съм изгубена“ — мислеше си тя.

Тя имаше и друга тайна от него — надяваше се, че един ден близостта им ще прерасне в сексуална. А след това, че ще има дете от него.

Струваше й се, че когато моментът настъпи, той ще се съгласи да се любят. Че ще го направи от обич и от съжаление. Колкото до децата, въпросът й се виждаше по-труден. Можеше дори да го излъже, да не вземе предпазни мерки, да го накара да повярва, че е безопасно. Можеше да му каже, че е станала грешка. Щеше го убеди, че детето не го обвързва към нея, че условията на сделката остават същите.

Но същевременно тя смееше да се надява, че когато дойде детето, то ще промени чувствата му към нея. Джордан бе самотен посвоему и вярваше в малко неща на този свят. Едно дете можеше и да го преобрази, да го накара да превъзмогне приятелското си съчувствие и да остане завинаги с нея.

Това бяха двете тайни ни Барбара — мислите й за миналото и мечтите й за бъдещето. Тя живееше между тях като въжеиграч. В реалния живот се опираше на Джордан, но не му откриваше нищо от душата си. Живееше с него, сякаш я очакваше сигурно щастливо бъдеще, което няма никога да се промени. Ала дълбоко в себе си лелееше надежди за по-друг живот до него. И никога не му го показваше.

Барбара живееше в лъжа, но не се срамуваше от това. Първите двайсет и осем години от живота й бяха минали в някакъв ад. После съдбата бе решила да й изпрати Джордан и да я дари с оръжие, с което да го задържи. Тя бе благодарна за това и бе готова да го приеме като обезщетение за погубената си младост. Това може би бе сделка с дявола, но тя бе в състояние да го понесе.

Единственото, което я плашеше, бе, че той може да я остави, преди да е осъществила плановете си. Че изпълненият с фалш договор може да му омръзне, че няма да издържи и ще си намери друга…

И така Барбара чакаше, обичаше и се страхуваше.

И по нейно нареждане всяка стъпка на Джордан се следеше.

 

 

След вечерята Джордан отведе Фиби вкъщи с такси. Отначало наистина изглеждаше трогнат от мъката й, но когато поръчаното вино бързо й подейства, започна да я гледа някак подозрително и като че почувства истината, която се криеше зад сълзите и предизвикателното й облекло.

Отведе я до входната врата на блока й. Тя се обърна и го погледна.

— Няма ли да се качиш да пийнем по нещо? Няма да те задържам много.

— Съжалявам, но наистина ме чакат. Вече съм закъснял.

— Просто не искам да бъда сама — настояваше тя. — Наистина не мога!

— Ще те придружа до вратата.

Той се качи с нея до горе и изчака, докато тя си отключи. Вратата се отвори. Апартаментът беше безвкусно мебелиран, със съскащи радиатори, десетина пласта мазилка по стените и тук-таме следи от плахи опити за създаване на женски уют. На ниската масичка бяха пръснати женски списания. Рафтовете на библиотеката бяха празни.

— Влез поне за минутка — примоли се тя.

Той влезе. Веднага щом затвори вратата, тя се озова в обятията му и го зацелува, а пищното й младо тяло започна да се кърши около неговото със сръчност, която далеч надминаваше и най-върховите й постижения в разговора. „Целият й ум е събран в това тяло!“ — каза си той със смесено чувство на симпатия и презрение.

— Извинявай! — проговори изведнъж тя неубедително. — Не знам какво ми стана.

Но въпреки това го зацелува с удвоена страст и още по-пламенно се запритиска в него. Той неволно изпита възбуда и тя го почувства. Тогава тялото й се заизвива сладострастно и тя започна да издава гърлени звуци.

— Хайде, защо се противиш? Знам, че ме харесваш…

Тя зарови пръсти в косата му и отчаяно прилепи гърди в него. Езикът й умело се движеше в устата му. Ръцете й започнаха да слизат надолу по гърба му. Гърлените звуци победоносно се засилваха.

Джордан невъзмутимо я отблъсна. Гледаше я с отвращение.

— Не ти ли е малко рано да разтваряш сергията? Преди половин час още плачеше за любовника си.

Тя срещна погледа му и се опита да влезе в старата си роля.

— Аз просто… просто не знам какво да правя… Извинявай.

— Не се извинявай. Ти си хубаво момиче. Когато утре се събудиш, ще започнеш нов живот. Скоро ще имаш и нов приятел. Просто съм сигурен в това.

Той се обърна и тръгна към вратата.

— Не ме оставяй! — извика тя. — Моля те! Нямам друг, освен теб!

Той поклати състрадателно глава.

— Не си репетирала достатъчно, Фиби. Тази реплика изисква специално внимание!

И излезе, без да каже повече дума.

Фиби се хвърли на дивана и дълго плака. Да държи в ръцете си прочутия Джордан Лазаръс, ей тук в апартамента си, и да го изпусне!

Тя си даваше сметка, че не й е достигнало умение, за да го задържи. Бе направила всичко, което бе по силите й. Той просто беше от друга класа.

— Ах, дявол да го вземе! — проклинаше се тя, докато пламъкът на желанието й постепенно изтляваше и се заместваше с чувство на безсилие. — Ах, дявол да го вземе!

 

 

Два часа по-късно Джордан се намираше в обятията на Барбара.

Върна се вкъщи малко по-късно от уговореното време и почти не докосна вечерята си. Но си поговориха приятно с Барбара. А когато минаха във всекидневната, той застана зад нея, прегърна я през раменете и опря лице в нейното.

— Чувствам се много самотен. Този ден излезе по-дълъг, отколкото очаквах. Ти ми липсваше.

Седнаха един до друг на дивана. Той прокарваше бавно ръце по гърба й, разтриваше я и напрежението от деня постепенно отминаваше в нея. Тя замърка от задоволство. В пръстите му сякаш се породи някакъв интерес към тялото й, после внезапно изчезна, пропъден от волята му и от нейното явно неудобство. Ала нещата вече не бяха толкова ясни, както преди. И Джордан, и Барбара го чувстваха, но не го споделяха открито.

Джордан прегръщаше жена си по-здраво и се питаше защо му беше толкова лесно да отблъсне Фиби Грейс. В крайна сметка тя изглеждаше много по-добре от Барбара. Определено бе и по-сексапилна.

А наистина ли беше така? Дълбочината на Барбара, умът й, дори нещастието й я правеха много по-интересна от Фиби.

Джордан бе узрял и знаеше повече за жените, Фиби беше проста като фасул. Барбара беше фина, сложна жена.

Тъкмо затова Джордан бе останал верен на Барбара през всичкото това време. Не я обичаше. Но не можеше и да й изневери с жена, която не обича. По някакъв неясен за него начин част от него принадлежете на Барбара. И той чувстваше, че точно понеже не може да си го обясни, тази част й принадлежи много здраво.

Барбара притегли лицето му към гърдите си.

— Ти си доброто ми момче.

Той с благодарност отпусна глава. Обхващаше го сладостна премала. Към устните му сякаш напираха думи. Но той не вярваше, че това са думите, които иска да й каже, затова ги потисна и те останаха неизказани. Затвори очи и почувства как бие сърцето му. Като хвалебствена песен, която му носеше почивка след тежкия ден.

Беше щастлив.

По-късно, когато вече бяха в спалнята и тя лежеше в обятията му, иззвъня телефонът. Беше личната й линия, от нейната страна на леглото.

— Ало?

Известно време тя слуша мълчаливо. Ръката й остана в ръката на Джордан. Накрая каза:

— Добре. Действайте. И благодаря.

Джордан гледаше към нея.

— Нещо важно ли беше?

— Нищо важно — отвърна Барбара и го прегърна. — Абсолютно нищо важно.

 

 

На другия край на линията един мъж в тъмен костюм със сурово лице остави слушалката. Намираше се в спалнята на Фиби Грейс. Двама други мъже притискаха към леглото съпротивляващата се Фиби. Носът й беше счупен. Челюстта също.

Мъжът бръкна в джоба си и извади малка стъклена бутилка. Покри предпазливо ръката си с носната си кърпичка и внимателно я отвори.

— Окей, пазете се! — обърна се той към съучастниците си.

— Сигурен ли си, че трябва да правим това? — обади се единият от мъжете. — Та носът й вече е счупен, за бога! Обезобразена е за цял живот. Защо не я оставиш?

— Заповедта си е заповед — отвърна мъжът в черно, припомняйки си инструкциите на Барбара. — Ако ти е мил животът, затваряй си устата!

Очите на Фиби Грейс бяха пълни с ужас.

Той наклони бутилката към окървавеното й лице и се усмихна жестоко.

— Не се плаши, гълъбче! Изобщо няма да боли!

После с бързо движение изсипа киселината.

Писъците й разцепиха тишината като пожарна сирена.

Наложи се да затискат лицето й с възглавница, докато издъхне, за да я накарат да мълчи.