Елизабет Гейдж
Интимно (72)

71

Балтимор, щата Мериленд

5 април 1980 г.

Госпожа Кристенсен беше в градината отстрани до къщата и садеше луковици на лалета.

Миналата година беше ужасна за цветята. Половината от растенията й изобщо не покараха, а онези, които все пак успяха, бяха немощни и излинели, нуждаеха се от определено количество слънчева светлина и вода, и ако не го получеха, загиваха. Надяваше се, че тази година няма да стане така. Градината й беше единствената истинска отмора и тя бе склонна да възлага прекомерни надежди на своите цветя.

Спря за момент, с лопата в ръка, и се замисли за починалия си съпруг. Чарли Кристенсен й беше донесъл щастие, на което тя никога не се бе надявала в живота си. Чарли бе нейната живителна светлина. Нищо чудно, че без него светът нямаше достатъчно слънце, за да отгледа едно бедно цвете.

Дори сега й беше странно да си помисли, че такъв безгрижен човек може да бъде толкова съвестен в работата си.

Чарли беше философ по професия. Оглавяваше катедра в „Джон Хопкинс“, бе публикувал няколко фундаментални труда, включително и задълбочено изследване на младите години на Хегел.

Въпреки това Чарли, макар и известен, и като такъв търсен за лекции и като гост професор в различни университети, гледаше на своята работа не по-различно от един водопроводчик или дърводелец. За него това бе просто начин за изкарване на прехраната. Чарли затваряше своите книги в петък следобед в четири и прекарваше уикенда в гледане на бейзбол ни мачове, печене на откритата скара пикантни свински наденички или в следобедни неделни разходки с кола из околността на Мериленд. Рядко изпускаше мач на „Скорците“. Изминаваше пеша почти километър до Мемориъл Стейдиъм и сядаше на горния сектор зад трета база.

Обноските му бяха непретенциозни, речта му — разговорна, хуморът му — земен и понякога грубоват. Беше възпълен дребосък, червендалест и плешив, с малки мустачки — първото нещо, с което привлече вниманието й. Запознаха се в асансьор в Сейнт Луис, където посещаваха различни конференции в един и същ хотел. Взаимно погледнаха картончетата с имената си и Чарли събра смелост да я заговори, като се пошегува за суровия студ в Сейнт Луис и за любимото си балтиморско време.

Две седмици по-късно сключиха брак.

По онова време и двамата бяха прехвърлили четирийсетте. Чарли беше загубил първата си жена, починала преди години вследствие на мултиплена склероза, и се бе примирил със скучния живот на самотен професор. Цъфна като роза там направо в онзи асансьор и след първата вечер на конференцията усмивката не напусна лицето му.

Живяха заедно четиринайсет години. Чарли работеше в „Джонс Хопкинс“ и използваше всяка възможност да пътува с новата си жена до Големия каньон или друга природна забележителност. Бракът им бе един безкраен празник. Близостта им зад усмивките беше неизмерима и съвместното им щастие им се струваше незаслужено.

После внезапно Чарли почина от инфаркт и госпожа Кристенсен остана вдовица в старата къща в Роланд Парк, обичана от многото си приятели и най-вече от съседските деца. Те често прекъсваха работата й в градината, с която си убиваше времето, и получаваха сладки и лимонада, а от време на време за награда и по някой и друг безплатен съвет.

На този ден две от тези деца — Дела Сноу и нейният по-малък брат Рей, децата на агронома, който живееше по-надолу на същата улица, прекосиха бавно моравата, за да погостуват на госпожа Кристенсен. От необичайната за сезона горещина движенията им изглеждаха някак нереални. На лицата им бе изписано типично за всички деца очакване и любопитство. За госпожа Кристенсен децата бяха като отворена книга.

— Добър ден, Дела — каза тя. — Изглеждаш невероятно свежа и хубава за тази горещина. Реймънд, ти грижиш ли се добре за сестра си?

Момченцето беше срамежливо и не отвърна нищо.

— Какво мислите за градината ми? — попита госпожа Кристенсен с въздишка и смъкна широкополата си шапка, за да избърше челото си с кърпичка. — Такова прекрасно слънце и нито едно цветче да му се наслаждава. Защо не може майката природа да ни прати слънце точно когато ни трябва? Миналата година тази градина беше едно гробище на цветя и нищо повече.

— Моята учителка щеше да каже, че е време да се покаем за греховете си — каза малкото момиче със сериозно изражение.

Госпожа Кристенсен погледна детето. Дела беше интелигентно и мило момиче, въпреки че обикновено се държеше доста строго с по-слабото си братче.

— И ти ли така смяташ, скъпа? — попита вдовицата.

— О, не — отвърна детето. — Аз снощи си се покаях. И Рей също. Ние винаги се покайваме, когато си казваме молитвите. Сигурна съм, че се покайвахме и цялата минала година. А както знаете, това не помогна с нищо на вашите цветя.

Госпожа Кристенсен се усмихна. Тя не искаше да поощрява агностицизма на Дела, тъй като нейната учителка от неделното училище живееше само на една пресечка от тях и същата тази събота щеше да присъства на един пикник, където беше поканена и госпожа Кристенсен. Нямаше смисъл да ги отчуждава от онази жена, която и бездруго имаше лоша слава и много приятели често я обсъждаха заради лошия й характер.

— Ако вие двамата не получите по глътка лимонада, ще повехнете като моите цинии — каза тя. — Рей, помогни на старицата да се изправи и ще влезем вътре. Там е хладно.

Момчето, едва седемгодишно, протегна ръка и госпожа Кристенсен се престори, че силата му й помага да се изправи. Усети бодване в горната част на бедрото, което доскоро се появяваше само в лошо време. Годините не прощаваха. Тя си помисли за Чарли и се усмихна. Където и да бе, нямаше да минат много години и тя щеше да отиде при него.

Децата тръгнаха след нея към къщата, когато недалече от тях спря една голяма кола, от която излезе някакъв непознат. Госпожа Кристенсен го проследи с поглед как се качва по пътеката към предната порта. Беше висок мъж по панталони и спортна риза. Носеше куфарче и някаква голяма книга, която приличаше на регистър или том от архив.

Мъжът им се усмихваше. Тя го изчака с децата до себе си.

— Госпожа Кристенсен? — попита той, засенчвайки очи заради яркото слънце.

Тя кимна неопределено, като се питаше какво ли търси тук този човек. Ако не беше спортната риза, щеше да го помисли за някой застраховател.

— Госпожа Холи Кристенсен? — добави той, докато й протягаше ръка.

Тя се здрависа с него и го погледна в очите.

— Преди време госпожица Холи Флеминг — добави той.

Тя повдигна вежди.

— Това беше много отдавна.

— Не ми беше лесно да ви открия — каза той. — Казвам се Калвин Уедърс. Имам няколко въпроса към вас. Отнасят се за една личност от миналото. Някой от Джоселин, Илинойс. — Той погледна Дела и добави: — Едно малко момиченце.

Холи го изгледа продължително над главите на децата, след което го покани в къщата.

 

 

След десет минути децата вече си бяха отишли, Кал Уедърс седеше на дивана във всекидневната, където четиринайсет години Холи Флеминг бе седяла с Чарли Кристенсен. На масата пред него беше оставена чаша недокосната лимонада. Погледът в очите му беше сериозен.

В скута на Холи беше томът със снимките от отдела за детска социална помощ в Илинойс, отворен на страницата със снимката на Джил Съндбърг. Холи си беше сложила очилата за четене, за да я разгледа добре, но вече ги беше махнала. Никак не й беше трудно да разпознае Джил.

— Мислех, че повече никога няма да видя това лице — каза тя.

— Вероятно сте го виждали стотици пъти, макар и без да го разпознаете — каза Кал Уедърс. — Като голяма тя е знаменитост.

Холи вдигна поглед от тома.

— Затова ли сега искате нещо от нея? — попита тя.

— По-добре е да не знаете — отвърна той. — Да речем, че се намира в опасност. Може да се окаже, че съм в състояние да й помогна. Но животът й като голяма не ми дава необходимите ориентири. Надявам се, че вие ще си спомните нещо за детството й, което ще ми бъде от полза.

— Аз бях служителката от „Детски социални грижи“, която я прие — каза тя. — Този ден работех с някакъв човек… не мога да си спомня името му. Бяхме изпратени в една къща в Саут Сайд, защото момиченцето не беше ходило на училище. Намерихме я вкъщи съвсем сама. Майката и любовникът й изчезнали от града преди известно време. Всъщност няколко седмици по-рано. Момиченцето останало само в къщата. Онова, което ме учуди, бе, че дълго време тя бе успяла да заблуди всички. Хранела се, обличала се и ходела на училище, все едно че всичко било наред, въпреки че майка й я напуснала и тя останала сам-сама на света. Друго дете веднага би изтичало при съседите да каже, че майка му е заминала. А тя си е давала вид, че нищо особено не се е случило.

Възрастната жена въздъхна.

— После, разбира се, се отчаяла. Престанала да ходи на училище. По свой детски начин вероятно частично бе загубила разсъдъка си. Никога няма да забравя погледа в онези очи. Беше като уловено в капан животно. Толкова невинна, така измъчена.

При спомена за това Холи се просълзи. Ръцете й нервно поглаждаха снимката в регистъра.

— Била е подложена на жестоко насилие — каза тя. — Физическо и сексуално. Дори докторът се разстрои. Не можахме да намерим майката, така че не узнахме никакви подробности. След като я настанихме в приюта, тя остана безмълвна в продължение на осем месеца. Аз я посещавах всяка седмица. Не можах да я накарам да каже нито дума. Представляваше ужасна гледка. Криеше се някъде дълбоко в себе си, а на повърхността имаше само една маска. Красива мъничка руса маска без душа.

Кал не каза нищо. Виждаше, че Джил Съндбърг бе направила огромно впечатление на Холи Флеминг. Помисли си, че обратното по всяка вероятност също е истина, защото Джил бе взела фамилното й име за свое.

— После — въздъхна Холи — тя излезе от черупката си. Или поне привидно. Започна да говори. Вземаше участие във всички обичайни дейности. Оцеляваше в обстановката на приюта. Работата й в училище беше нормална. Тестовете й за интелигентност показаха някакви астрономически резултати — това си го спомням. Но психологическите тестове разкриха последствията от насилието, както и някои органически, а може би и вродени проблеми. Тя изобщо не беше нормална психически. — Холи поклати глава, докато се взираше в снимката. — Преместиха ме година след като се запознах с Джил — продължи тя. — Не можех вече да ходя толкова често в Джоселин. По веднъж на месец или на месец и половина. Наблюдавах я как расте. Колкото по-голяма ставаше, все повече се разхубавяваше. Но всеки път, когато я виждах, се криеше все по-дълбоко в черупката си. Страхът беше изчезнал, ужасът… но онова, което се беше появило на негово място, беше още по-лошо. Виждала съм много деца, засегнати по този начин от продължително насилие. Но при нея беше още по-непоносимо, защото беше толкова красива. Разбирате ли, тя просто не беше на себе си. Сигурна съм, че иначе щеше да бъде много добър човек…

В очите на Холи се появиха сълзи.

— Виждахте ли се все още по времето, когато е избягала? — попита Кал.

Тя кимна.

— Разбрах за бягството й при едно от моите посещения. Бях донесла няколко книги. Романи за деца. Бях ги чела като малка. Когато пристигнах, тя беше изчезнала. Смятах, че ще я открием, но не успяхме. Оттогава не бях чула нищо за нея до днес, когато се появихте тук.

Настъпи продължително мълчание. Холи Флеминг избърса сълзите си. Кал Уедърс я гледаше, очевидно потънал в мисли. После прочисти гърлото си.

— Няма да ви товаря с историята на по-нататъшния й живот — каза той. — По-голямата част от него е загадка, както и детството й. Но ще ви кажа следното. Нещо се е случило напоследък, което я е довело до състояние на изключително напрежение. Изчезнала е от дома си. Сега се крие от всички. Аз трябва да я намеря. Заради собствената й безопасност и по… други причини също.

Холи не каза нищо.

— Намира се в положение — продължи Кал, — когато хората прибягват до последно убежище. Мъчи се да избяга. Но доколкото виждам, просто няма къде да отиде. Разбирате ли какво искам да кажа?

Холи кимна. Гледаше го с присвити очи.

— Тя се чувства изоставена — каза Кал. — Чисто психически е извън контрол, но това не означава, че не е умна. Тя е твърде изобретателна, за да ни позволи да я хванем по обичайния начин. Поне не навреме.

Той се взря в лицето на Холи, чиято природна топлота грееше зад сълзите по страните й.

— Имам основание да смятам, че вие сте означавали твърде много за нея — каза той. — От едно време нататък тя е приела вашата фамилия за своя собствена, Флеминг. Мисля, че отношенията ви са оставили трайна следа в съзнанието й. Всъщност напълно съм сигурен, че е така.

Холи изглеждаше замислена.

— Можете ли да ми помогнете? — попита Кал.

Отново последва мълчание. Холи отмести поглед от своя посетител към книгата на малката масичка.

— Извинете ме за момент — каза тя.

Стана и напусна всекидневната. Кал я чу да се качва на горния етаж. Настъпи продължителна пауза. Той долавяше далечни шумове в къщата — отваряне на врата, шумолене в гардероб.

След няколко минути Холи Флеминг се върна. Носеше някакъв навит картон или рисувателна хартия. Подаде рулото на Кал и отиде да седне на дивана.

— Когато я намерихме — каза тя, — имаше цял статив, пълен с такива акварели. Повечето от тях бяха на тази жена. Нещо като орисница, реших аз. Разбирате ли, вероятно майка й е била такова чудовище, че когато момиченцето е било изоставено… сигурно е рисувало тази фея, за да й прави компания. Да се грижи за нея. Запазих си една от картините за спомен. Мисълта, че едно момиченце може да се чувства толкова изоставено, толкова самотно… Усещах, че трябва да я запазя, за да ми напомня за нейната смелост и съобразителност. Но картината беше толкова потискаща, че до днес изобщо не бях я поглеждала. Тя е живяла в ад, разбирате ли, и това е бил единственият й изход.

Кал разгледа картината много внимателно. Беше детска рисунка, изпъстрена с ярки цветове и ъгловати форми. Но той почувства ужасната тревога зад линиите на четката.

Жената на картината се усмихваше топло. Беше висока, с червеникави коси и зелени очи.

Той нави картината на руло.

— В щатския архив не е споменат адреса на къщата, в която сте я намерили. Дали случайно не сте го записали в личната си документация?

Холи разшири очи от изненада.

— Господи, не. Това беше толкова отдавна… аз изнесох по-голямата част от архива си, когато се омъжих за Чарли и се преместих тук. Ако е имало нещо останало, вероятно съм го изхвърлила по някое време през тези двайсет години. Когато Чарли почина, направих цялостно почистване на къщата.

Кал сви устни в пълна безпомощност.

— Има някаква възможност да се е върнала там — поясни той. — Съвсем незначителен… но аз на всяка цена искам да проверя. Може да се окаже истина.

Холи Флеминг се взираше в празното пространство. Очите й бяха полузатворени, а емоциите й — непроницаеми.

После внезапно изпъна рамене.

— Мога да ви заведа — заяви тя.

Кал Уедърс повдигна вежди.

— Разбира се, че мога — повтори тя с въодушевление. — Работих в този район петнайсет години. Познавах тази част на града като петте си пръста. Сигурна съм, че ще позная къщата, ако все още е там. — Тя се усмихна. — През всичките тези години мястото беше обсебило съзнанието ми заради Джил. Може би споменът ще свърши и нещо добро в края на краищата.

Настъпи продължително мълчание. Лицето и животът на Джил Лазаръс изпълваха тишината и говореха различни неща на тези двама души, също като отчаяните й послания към всички останали, чиито пътеки беше пресякла.

— Какво чакаме? — попита Кал Уедърс.

Холи Флеминг стана.

— Само да си приготвя чантата за пренощуване — каза тя. — От тук до Чикаго е доста път.