Елизабет Гейдж
Интимно (22)

21

Три и половина години по-късно

Джонсънвил, щата Лонг Айлънд

Рос Уилър имаше слабост към сладките неща.

На петдесет и една години теглото му беше над нормата и лекарят го предупреждаваше, че трябва да внимава. Ала Рос от сутрин до вечер се съсипваше от работа и му се струваше направо невъзможно да се лиши от парче сладкиш след вечеря, от шепа сухи сладки от хлебарския щанд в супермаркета или пък — още по-лошо — от две-три топки френски ванилов сладолед, посипан с орехи и лъжица карамел.

Рос притежаваше малка рекламна къща на име „Уилър Адвъртайзинг Инкорпорейтед“, в последствие преминала към националната верига „Модърн Имиджис“. Рос бе продал рекламната си къща преди две години, понеже не можеше да издържи на напрежението, че е единствен собственик и доходите му толкова зависят от колебанията на пазара. Имаше нужда от малко сигурност тъкмо в момента, когато дъщерите му следваха.

Струваше му се обаче, че след продажбата на фирмата работата му се е увеличила и по обем, и по време. Джонсънвил беше малък, четиринайсет хиляден град, който бързо се превръщаше в селище-общежитие поради неспирното разрастване на Лонг Айлънд към предградията. Центърът му оставаше незасегнат от прогреса, със старите църкви, дрогерията, универсалния магазин и банката, които си бяха същите, както и преди трийсет и пет години. Но имаше нови жилищни квартали, които неумолимо растяха навън от града, към магистралата, и скоро щяха да се слеят с кварталите, настъпващи от Ридсбърг, който отстоеше само на десет мили оттук.

Разрастването на предградията означаваше нови предприятия, пръснати из целия околен район. А новите предприятия означаваха нови клиенти в рекламата. На Рой му беше малко странно, че вече не е собственик на еднолична фирма, а директор на заплата, длъжен да изпълнява нареждания отгоре. А нарежданията гласяха да разширява полето си на действие, за да е в крак с времето. Което пък означаваше тежък труд и нови отговорности.

Това бе още една причина, поради която Рос не можеше да се лишава от напълно заслужените си десерти като завършек на самотните вечери след дългите работни.

Откакто прехвърли петдесетте, доктор Кумел все по-строго го предупреждаваше.

— Не искаш ли да живееш, за да видиш дъщерите си оженени, да се порадваш на внучета? — Така му каза при последния годишен преглед. — Не трябва да продължаваш по този начин, Рос. С такъв висок холестерол може всеки момент да го загазиш и тогава много неща ще се объркат. Сигурен съм, че не искаш това.

Рос наистина не го искаше. Но през последните години му беше толкова трудно, че той буквално не можеше да намери сили да започне спартанската диета, препоръчвана му от лекаря.

Бяха изминали десет години от смъртта на жена му. Рут внезапно заболя и си отиде така набързо, а той остана сам с две малки дъщери.

По това време момичетата, Дина и Нанси, бяха на осем и десет години. Оттогава Рос работеше извънредно, за да изкарва достатъчно за издръжката им, докато следват. Беше обещал и на двете, че няма да се наложи да ходят в държавния университет, а ще могат да си изберат колеж по свое желание.

И удържа на обещанието си. Нанси беше студентка втора година в Музикалната школа „Истман“ в Рочестър — слава богу, получи стипендия за следване, а Дина току-що беше започнала в университета в Индиана. И двете бяха доволни и изобщо не си даваха сметка, че баща им едва свързва двата края, за да ги изпрати да следват.

Така както стояха нещата, Рос съвсем не беше добре с парите. Едва успяваше да скърпва месечните вноски по ипотеката на къщата, да плаща сметките на момичетата и да си купува костюми и връзки за работа. Не му оставаше пукнат долар за разни допълнителни луксове. И двете му дъщери работеха през лятото — Дина в градската банка, а Нанси — в един детски лагер за момичета близо до Саутхамптън.

Животът му беше труден, а и имаше толкова работа в агенцията, че едва ли му оставаше време за каквито и да било забавления. Веднъж седмично играеше тенис с един стар приятел от квартала, а в неделя понякога вечеряше с роднини или с някое момиче от службата. В останалото време живееше сам, съсипан от работа, от парични проблеми и самота.

Какво чудно тогава, че си позволяваше да си угажда по малко след целодневния убийствен труд? Какво толкова имаше в едно парче сладкиш, в малко шоколадени бисквити с орехи или шепа сухи сладки? Поне не пиеше. Беше се отказал от мартинито в годината, когато Рут почина, давайки си сметка, че на сам мъж като него битовият алкохолизъм няма да се отрази много добре.

Рос съвсем не беше отблъскващ за възрастта си. Наистина коланът му се закопчаваше с една-две дупки по-нашироко отпреди. Но облечен със сако и с връзка, ставаше доста представителен. Имаше прошарена, малко поизтъняла на темето коса, светлокестеняви, пълни с хумор и нежност очи и румено лице, което му придаваше енергичен и мъжествен вид. Когато сутрин тръгваше за работа, изглеждаше свеж и бодър и ухаеше на любимия одеколон на Рут. Разбира се, в края на деня се прибираше изпомачкан и разрошен поради лошия навик да прокарва ръка през косата си, а одеколонът се примесваше с мирис на тютюн и пот. Но общо взето, Рос Уилър беше приятен на вид, дори привлекателен мъж. Ако и да имаше някои малки слабости, това беше грижа на доктора. Самият Рос си имаше други грижи.

Тъкмо слабостта му към сладките неща го срещна с Лесли.

От известно време всяка събота сутрин в Градската библиотека раздаваха безплатно понички и кафе по почина за поощряване на грамотността сред гражданите на Джонсънвил. Понички имаше от девет до единайсет и библиотекарите считаха, че който си хапне, няма да му е удобно да излезе от библиотеката, без да вземе някоя книга.

Рос от години не беше стъпвал в библиотеката. Както повечето работещи мъже, не му оставаше време за четене. Но отскоро бе придобил малко неловкия навик да влиза енергично и целенасочено в старата библиотечна сграда в центъра, да поглежда учудено и одобрително да възкликва:

— О, понички! Как сте се сетили, мили госпожи!

Госпожа Бабидж, главната библиотекарка, усмихнато се помайваше, докато Рос поглъщаше двете си понички — едната с глазура, другата с шоколад. После Рос се запътваше към стелажите и намираше нещо за четене — обикновено някой шпионски роман или някоя книга за Втората световна война. Рядко му се удаваше да прочете, която и да било книга в рамките на триседмичния срок, понеже след изморителния работен ден лесно му се доспиваше. Но се правеше, че чете и продължаваше да посещава библиотеката всяка събота сутрин, за да върне някои книги, да вземе други и да си изяде поничките.

Един ден забеляза, че има нова библиотекарка — не я беше виждал по-рано. Беше висока и много миловидна — с къдрава червеникава коса и бляскави очи с цвят на лешник. На вид не беше много по-голяма от дъщерите му.

Докато ядеше поничките, той я заговори. Казваше се Лесли. Едно време учила в нюйоркския държавен университет „Стоуни Брук“, но „временно“ прекъснала и работела тук, докато реши какво да прави по-нататък.

Беше весела и дружелюбна и Рос веднага я хареса. Лицето й беше млечнобяло, обсипано с нежни лунички, а изражението — живо и енергично. Но му се стори прекалено слаба. И също, когато веднъж я погледна, без тя да знае, че я наблюдават, красивите й черти сякаш бяха помрачени от умора и тъга, каквито не се забелязваха, когато говореше с клиентите или с другите библиотекари.

Той попита госпожа Бабидж откога Лесли работи в библиотеката.

— Нека помисля — сбърчи чело възрастната библиотекарка, която беше много точна във всичко. — Две години и пет месеца… Не, точно две години и половина. Джанис, предишното момиче, тъкмо беше напуснала. Бях окачила обява на таблото на площада, че търся помощник-библиотекар. Появи се Лесли, поговорих с нея и след пет минути тя започна работа.

Рос кимна.

— Много е сладка. Само е малко слабичка.

Госпожа Бабидж вдигна рамене.

— Точно това й казвах и аз, когато я назначих. Тогава беше дори по-зле. Направо изглеждаше болна. Казах й да отиде на лекар, но тя не искаше и да чуе. Открай време си била така — страда си от обмяната на веществата. Колко пъти съм я канила на вечеря у дома, но тя все намира извинение да не дойде. Да ви кажа право, тия понички започнаха от нея. Всяка седмица носех по една кутия, за да си хапва и да понапълнее, но нищо не излезе. В замяна на това й дойде идеята да привличаме с тях посетители. Иначе Лесли е много умна. Нямаше и седмица, откакто започна при нас, и предложи някои неща по подреждането на книгите и каталозите, които много подобриха работата в библиотеката. Умът й сече като бръснач!

Рос се чудеше как такова интелигентно момиче не е успяло да завърши „Стоуни Брук“ и е стигнало до работа в градската библиотека. Той деликатно повдигна въпроса пред госпожа Бабидж, внимавайки да не засегне честта на заведението й.

— И аз десетки пъти съм си задавала същия въпрос — отвърна библиотекарката. — Да ви кажа право, дори съм я питала. Но не можах да науча нищо от нея. Казва, че тук й харесвало. Че животът й бил пред нея и не бързала за никъде.

Тя се наведе заговорнически напред.

— Ще ви кажа какво мисля аз. Мисля, че тук е замесен някакъв мъж. Затова се е махнала и е дошла в това затънтено място. Аз дори не вярвам, че не й е вървяло следването. Може в нещо да не й е провървяло, но тя е образована и е много умна. Мястото й е другаде. Но е много затворена и не мога нищо да изкопча от нея.

Този разговор заинтригува Рос Уилър и той започна да гледа на Лесли с други очи. Тя вече беше за него не обикновеното слабичко и дружелюбно момиче, а способна и интересна млада жена със своя тайна.

Той се опита да проникне в затворената й черупка. Помоли я да му препоръча някои книги. Тя му предложи няколко романа, за които каза, че била чела по време на неуспялата си студентска кариера. Рос ги взе и ги изчете от кора до кора. Вечер си лягаше все по-късно и по-късно. В събота сутрин или през седмицата, в дните, когато знаеше, че Лесли ще е там, ходеше наново в библиотеката и ги обсъждаше с нея. Интелигентността й силно го впечатляваше, но в нея имаше и нещо топло и женствено, което му припомняше за тайната й мъка.

Разказа й за съветите на лекаря си и я покани да играят тенис. Когато тя отказа, той продължи да настоява, като шеговито изтъкваше здравните си проблеми и я упрекваше, че не иска да му помогне. Накрая тя се съгласи и една събота се срещнаха на кортовете зад старата гимназия. Той донесе ракети и за двамата. На нея даде старата ракета, с която Дина играеше в гимназиалния отбор по тенис.

Лесли беше начинаеща, но играеше с енергия. Беше направо удоволствие да гледаш как слабичкото й телце се разгрява.

Чак след третата им среща на тенис корта успя да я склони да обядват заедно в едно близко кафене. Както можеше да се очаква, тя яде само салата, но не го упрекна за хамбургера със сирене и пържените картофки, които той си поръча, и сякаш апетитът му я радваше.

— Ако ме види докторът, ще ми каже, че тази салата е за мен — обади се Рос виновно. — Все ми се кара за килограмите. Да ти кажа право, Лесли, мога да се обзаложа, че на теб ще препоръча хамбургери и картофки. Винаги ли си била толкова слаба?

— Невинаги — усмихна се тя неопределено. — Но това не ме тревожи чак толкова. Никога не съм имала голям апетит.

Нещо в очите й накара Рос да смени темата. Във веселото, приветливо създание от библиотеката се криеше някаква мъка.

Рос престана да се опитва да се сближи с Лесли. Но продължи да мисли за нея още по-настойчиво.

Игрите им на тенис станаха почти редовни. Срещаха се през седмица, в неделя. Рос започна да кани Лесли на обяд и през седмицата — или си взимаха сандвичи в парка на площада, или сядаха набързо в кафенето — и тя не му отказваше. Той се държеше бащински-покровителствено и това сякаш й харесваше.

Нещо му говореше, че тя няма истински приятели в града, дори няма и връзка с мъж. Чудеше се защо. Тя беше за него цяла загадка. Такава хубава, умна млада жена, а без видими амбиции и толкова затворена в себе си. Рос се питаше дали не го е допуснала до себе си, понеже вече не издържа на самотата, в която се затваря.

Тя говореше с лекота на всякакви теми, но не казваше нищо за миналото си. Само споменаваше, че имала баща, който живеел в Средния запад и го посещавала два пъти в годината. Майка й била починала преди много години. Нямала нито братя, нито сестри.

Това беше всичко, което Рос успя да научи за нея. Ала колкото повече разговаряха, толкова повече го изумяваха умът и уравновесеността й, толерантността и чувството за хумор, с които се отнасяше към околните. Определено нямаше тежък характер, а бе по природа весела. Но беше толкова слабичка и така самотна!

Рос й разказа всичко за живота си с Рут, за смъртта й и й показа снимки на дъщерите си. Тя внимателно го изслуша и му отвърна с такава искрена симпатия, че Рос се привърза още по-силно към нея.

С течение на времето Рос Уилър започна да държи на Лесли като на ценен приятел и довереник. Въпреки че не му разкриваше тайната си, тя знаеше почти всичко за личните му стремежи и разочарования и за начина, по който се справя с неотложните си житейски нужди. И всички тези лични неща срещаха в нея разбиране, което далеч не отговаряше на възрастта й. Освен това нещо подсказваше на Рос, че тя никога няма да каже никому и дума за това, което знае.

Може би част от душата на Лесли оставаше скрита, но в замяна на това тя разкриваше пред Рос друга част, която бе честна и чаровна. Въпреки че не можеше да проникне в сърцето й, стигаше му и това, което тя му даваше, понеже то бе тъй мило, тъй женствено и защо да го отрича — тъй красиво.

Откакто я познаваше, светът бе станал нов и по-вълнуващ за него. Дори не му трябваше да я вижда всеки ден — духовните сили, които получаваше от нея, го подхранваха. Веднъж или два пъти седмично му стигаха. Но той някак чувстваше, че нещата ще се развият към по-добро. За него, а може би и за самата нея.

Рос не знаеше, че шансът му да установи по-близък контакт с Лесли чука на вратата.

В един слънчев ден в началото на октомври имаха среща на площада, за да обядват заедно. Той имаше тревожен вид.

На въпроса й той отговори, че най-добрата му служителка го напускала. Лесли я познаваше бегло. Беше стара мома, пожертвала двайсет години от живота си за Рос и фирмата, вършейки едновременно работата на момче за всичко, доверено лице и шеф на поръчките. Казваше се Юнис. Най-неочаквано срещнала мечтания принц и се оженила. Съпругът й бил лекар от Атланта и бил в Лонг Айлънд на гости при роднини.

— След медения месец ще отиде при него в Атланта — каза Рос. — Ще ми е много трудно да се оправям без нея. Тя знаеше и най-малките подробности от работата, познаваше всички клиенти.

Рос млъкна и погледна към Лесли. След известно време попита:

— Как вървят нещата в библиотеката?

Лесли се разсмя.

— Можеше да го кажеш и по-направо.

Рос се усмихна на собствената си несръчност. После продължи:

— Какво ще кажеш, наистина? Мястото ти и без това не е в тази библиотека. Направо се похабяваш. Толкова съм ти говорил за работата, че доста неща вече са ти ясни. Аз те познавам и ти имам доверие. Ти си точно човекът, който ми трябва. Защо поне не опиташ за няколко дни? Нека само ти покажа всичко и ти ще си решиш.

Лесли го погледна. На лицето й бе изписана познатата му усмивка. През последните месеци се беше сближила с Рос и се чувстваше добре с него — така, както не се бе чувствала много отдавна. Перспективата да работи с него всеки ден й се струваше примамлива.

— Добре, но само за няколко дни — усмихна се тя.

— Само за няколко дни — съгласи се той.

Седмица по-късно Лесли напусна градската библиотека и постъпи на работа в „Уилър Адвъртайзинг“ на длъжност помощник-отговорник по поръчките със скромна, но перспективна заплата и всички полагащи се надбавки.

Не беше минал и час от постъпването й и Рос Уилър си даде сметка, че не се е излъгал в нея. Тя се разбираше с останалите момичета, преливаше от неподозирана енергия и внасяше младост и красота в, за жалост, мрачната по-рано работна обстановка.

Освен това показваше необичайни познания в областта на рекламната дейност, които не можеха да убегнат на Рос, въпреки усилията й да ги прикрива и да се прави на начинаеща. Още щом постъпи, тя започна да предлага решения, които основно подобриха постиженията на агенцията по основните поръчки. В работата й имаше професионализъм, какъвто една неуспяла студентка трудно може да притежава.

Рос Уилър подозираше, че Лесли Чембърлейн е работила в рекламата и това го накара да порови в годишниците на националния справочник на специалистите по реклама. Така той научи за службата й в „Огълви, Торп“ в Чикаго.

Обади се в „Огълви, Торп“ и поговори със самия Бъд Оуънс — бившият шеф на Лесли. Не можеше да повярва на ушите си, когато Бъд му заразказва за новаторските й идеи по „Орора Лайфстайлс“ и за по-нататъшната й блестяща работа по десетина други основни национални поръчки. Бъд не можеше да нахвали необикновените способности на Лесли и все още се чудеше на неочакваното й напускане.

Рос не каза никому за разкритието си. Не искаше Лесли да си мисли, че я шпионира. Ала разговорът с Бъд Оуънс го изпълни с любопитство. Нещо бе прекъснало многообещаващата кариера на Лесли в „Огълви, Торп“ и я бе довело до положението на проста библиотекарка на хиляда мили разстояние от предишния й дом. Трудовата й биография с целия си блясък не издаваше нищо по този въпрос.

Каквато и тайна да забулваше миналото на Лесли, Рос чувстваше, че е направил страхотен удар, като я е взел на работа при него. Откакто бе дошла, „Уилър Адвъртайзинг“ кипеше от нова енергия и оригинални идеи. Загубата на незаменимата Юнис дори не се забелязваше при безупречната работа на Лесли.

Лесли сякаш разцъфваше с всеки изминал ден в топлата атмосфера, създавана от бащинската обич на Рос и вярата му в способностите й. Тя бързо се сприятели с колежките си, а когато дъщерите на Рос си идваха във ваканция, се запозна и с тях. Дори започна по малко да напълнява. А най-вече самият Рос с радост откри, че е отслабнал с някой и друг килограм, и сметна, че навярно Лесли му е дала назаем от нейната „обмяна на веществата“.

Благодарение на Лесли всичко придоби нов смисъл за Рос Уилър. Не само на работното място, където присъствието й сякаш с всяка изминала седмица внасяше нови изненади и разкриваше нови възможности, но и в помръкналия му от преумора и самота монотонен личен живот на вдовец на средна възраст.

Рос не спираше да търси загадката в миналото на Лесли Чембърлейн. Но той реши за себе си, че повече си заслужава да я има като приятел и колега, отколкото да знае тайни, които не го засягат.

Бъдещето му изглеждаше твърде светло, за да се рови в миналото.