Елизабет Гейдж
Интимно (16)

15

Ню Йорк

Виктор Консидайн закусваше в къщата си на Пето Авеню.

Въпреки че редовно играеше голф, Консидайн беше дебел, понеже обичаше да яде много.

Дъщеря му сложи пред него поднос с пържени яйца, бекон, варени картофи и печени филийки. До портокаловия сок, в малка порцеланова купичка беше лекарството му.

— Лекарят каза, че не трябва да ядеш толкова яйца — каза дъщеря му. — Вредно е за здравето ти.

— Глупости — отвърна той презрително. — Бекон с яйца е най-здравословната храна на света. Майка ми, откакто се е родила, яде всеки ден бекон с яйца и е на деветдесет и пет години. — После погледна дъщеря си и добави по-остро: — Вземи си и ти.

Тя донесе и за себе си чиния с бекон и яйца. Изяде ги без апетит. Той беше погълнат в четене на „Уолстрийт Джърнъл“ и не й обръщаше внимание. Когато свърши, погледна строго към чинията й — беше почти празна.

— Браво, момичето ми.

Виктор Консидайн смяташе, че човек трябва да се храни по три пъти на ден, и то солидно. И това важеше както за самия него, така и за жена му, докато беше жива, и за дъщеря му.

Свикнал да мисли ограничено, както повечето мъже, облечени във власт, Консидайн не виждаше никаква връзка между наследената от прадедите си месно-картофена диета, на която се подлагаше, и сърдечното си страдание. За него сърдечните болести бяха чисто и просто липса на късмет или най-много вродено страдание. Той не изпитваше никакво угризение на съвестта, когато ядеше калоричната си, мазна храна и поемаше дневните си количества мартини и бира. Тези удоволствия му се полагаха и му се струваше абсолютно невероятно да са вредни за здравето му. Лекарите твърдяха обратното, но той мъдро отсъждаше, че лекарите не разбирали нищо. Та той можеше да ги купи и да ги продаде с натрупаните благодарение на упорития си труд милиони — и тях, и много други като тях.

Докато дъщеря му прибираше масата, той не й обърна внимание. В къщата нямаше готвачка. Дъщерята лично готвеше всичко на баща си.

Барбара бе закръглена двайсет и осемгодишна жена. Не беше пълна като баща си, но не беше и толкова слаба, колкото й се искаше. За тъмнокосата й глава се грижеха скъпи фризьори, но прическите й някак винаги изглеждаха невзрачни и неелегантни. Имаше хубава кожа, но бе наследила месестите бузи на баща си и увисналата брадичка на майка си, а комбинацията не беше от най-благоприятните.

Очите й обаче бяха изключително красиви, интелигентни и невинни и придаваха на невзрачното й, но открито лице нещо женствено и изтънчено. Всеки, който я погледнеше право в очите и уловеше лъчистия им блясък, я намираше за много привлекателна.

— Взе ли си лекарството? — попита тя равнодушно.

— Да, взех си лекарството — пригласи й саркастично баща й. — Не може ли да ме оставиш поне за малко на спокойствие?

Той не обичаше да му се напомня за сърдечното му страдание. Дълбоко в себе си изпитваше ужас от инфаркт, понеже като единайсетгодишен бе видял как баща му пада и умира от инфаркт? Споменът за покосеното, обезкървено лице на баща му, за трескавото пристигане на линейката, за това как двамата с майка му тревожно чакаха страшната вест се бе запечатал в съзнанието му за цял живот.

— Купи ли си рокля за приема?

Ставаше дума за официалната вечеря, която той даваше същия ден за някои бизнес лидери в Юниън Клъб. Винаги искаше от Барбара да домакинства при подобни случаи.

— Да, купих си.

— Откъде?

— От „Ив Сен Лоран“.

— За колко?

— За седемстотин долара — отвърна тя притеснено, но с известна нотка предизвикателство.

— Одрали са те — отсече той. — Или по-скоро мен са одрали. Вие жените нямате никаква представа за цената на парите. Хайде, покажи ми я. Облечи я. Но побързай, че нямам време!

Тя бързо отиде в стаята си и облече новата рокля. Когато се върна, той я изгледа критично.

— Не е лоша. Дори никак. След като ще ме обират пладнешки, поне да има защо. Ще отидеш ли на фризьор?

— Да, тази сутрин — кимна тя.

— Добре.

Умът му беше вече другаде. Вниманието му бе погълнато от вестника.

Барбара продължаваше да чака.

— Не ти ли напомня на нещо?

Той я погледна безизразно.

— Не. А трябва ли?

— Роклята на мама — усмихна се тя. — Оная, с която беше на трийсетия ти рожден ден. Ръкавите бяха точно като тези и цветът беше почти същият.

Той се усмихна благоговейно при спомена за покойната си жена. После погледна към дъщеря си и намръщено отсече:

— Да, но тя поне знаеше как да носи такива рокли.

После отвърна поглед.

— Сега можеш да си вървиш.

Тя се прибра в стаята си и съблече роклята. При забележката му очите й се бяха насълзили, но сълзите вече бяха пресъхнали. Когато той свърши със закуската, тя се върна, за да доприбере масата. На излизане я целуна. Тя остави съдовете в мивката. Прислугата щеше да дойде след излизането му. Виктор Консидайн не можеше да понася присъствието на прислуга в къщата. Не обичаше да му се мотаят в краката, когато си е у дома. Искаше абсолютно спокойствие. От трийсет години насам прислужниците се допускаха в къщата само след като е отишъл на работа.

Когато баща й излезе, Барбара отиде в банята. Съблече се и пусна душа. Зачака да дойде топлата вода и се погледна в огледалото. После клекна пред тоалетната и повърна закуската, която само преди двайсет минути бе изяла. Стомахът и гърлото й болезнено се раздираха, но след като пусна водата, тя се почувства много по-добре.

Час и половина по-късно беше при фризьора. Докато й миеха и къдреха косата, прочете два доклада за нови филиали на „Консидайн“. После отиде в дирекцията на „Консидайн“ на Шесто Авеню и прекара в стаята си дълъг следобед.

Барбара Консидайн бе главният административен помощник на баща си — беше му „и очи, и уши“, както той обичаше да казва. Не заемаше никаква официална длъжност и получаваше мизерни подаяния за работата, която вършеше — баща й й отпускаше дребни суми за лични нужди. Но в замяна на това й вярваше безрезервно. Никога не взимаше каквото и да било важно решение, без да се посъветва най-напред с нея. Имаше някаква ирония в това, че той изцяло зависеше от нея, и все пак никога не се отнасяше към нея с уважение.

Барбара бе интелигентна и усърдна и наистина разбираше от бизнес. Често откриваше пазарни възможности там, където баща й и най-добрите му експерти не виждаха нищо. А когато в прицела й попаднеше някоя компания или пък се бореше за надмощие в някоя нова област, атаките й бяха безпощадни. По това приличаше досущ на баща си. Бе наследила хитростта му и жаждата му за власт, ала имаше по-богато въображение и по-тънък усет от него.

При каквито и да били други обстоятелства Барбара вероятно щеше да е станала президент на голяма компания. Но тя така зависеше от баща си, че крееше в неговата сянка, като му вършеше неоценима работа и му даваше блестящи съвети, за което никой никога не й благодареше.

Консидайн обичаше да нарича Барбара „синът, когото винаги съм искал да имам“. Това бе донякъде несръчен комплимент за ума й, но също и груба обида, намек, че не е омъжена, не е красива и не се ползва с успех сред другия пол.

Следобедът бе изтощителен за Барбара, а и я мъчеше мисълта за предстоящата вечеря. Ролята на домакиня бе за нея цяло изтезание. Тя не обичаше да общува с хора, още повече, че й беше писнало да слуша през цялото си юношеството ехидни подхвърляния за положението си на самотна девица, към които напоследък се прибавяха коментари, че не може да се ожени. С течение на годините ставаше все по-свита и саможива.

Какво не би дала, за да си остане в стаята и да прекара нощта в изучаване на доклади, прогнози и криви на производителността! Нито я влечеше, нито пък й се удаваше да води светски разговори с колеги от бизнеса. Жалките й усилия да се държи като блестяща домакиня само подчертаваха още повече несръчността й на стара мома.

Късно следобед тя прекъсна работата си за един час и отиде в Юниън Клъб, за да провери дали всичко с приготовленията за вечерта е наред. Тръгна си за вкъщи половин час по-рано, за да има време да се облече.

В седем и половина една лимузина ги откара двамата с баща й в Юниън Клъб. Тя помнеше имената на всички поканени бизнесмени и политици. Барбара имаше безпогрешна памет — още едно ценно качество. Успя да каже всекиму по няколко мили думи за семействата или компаниите им и да извика в отговор усмивки у всеки един. Ако усмивките й се сториха състрадателни, задето е самотна и в плен на баща си, то тя се опитваше да не мисли за това.

Беше девет и половина, празненството беше в разгара си. Тогава се случи нещо неочаквано.

Барбара танцуваше с президента на един от филиалите за производство на стомана на „Консидайн“, когато някакъв непознат хубавец пресече партньора й и застана пред нея.

— Много ли ще ви бъде неприятно?

Мъжът, който танцуваше с Барбара, тактично се отстрани и тя се озова в обятията на непознатия.

Лицето му й се стори познато и все пак беше убедена, че никога не са се виждали. Можеше да каже със сигурност, че не е от поканените.

— Как попаднахте тук? — попита го с любезна усмивка.

— Вмъкнах се без покана — отвърна той. — Да си призная, често ми се случва. Чувствам се най-добре, когато съм нежелан. Собствените ми приятели ме отегчават.

И все пак й напомняше нещо. Тя се опитваше да си спомни какво и същевременно не можеше да откъсне очи от лицето му. Беше изключително красив. Можеше да е на трийсет, дори и на повече, но изглеждаше най-много двайсет и пет годишен. Единствено самоувереността му и властното му поведение издаваха същинската му възраст.

У него имаше някаква странна сплав на противоположности — нещо своенравно, дори младежко, съчетано с голяма мъжка сила. Имаше дълги, красиви мигли и тъмни, проницателни очи, широко чело и квадратна челюст. Ръката му, която държеше нейната, бе като желязна и все пак нежно приютяваше дланта й, сякаш тя бе от най-крехък порцелан.

Гледаше я изпитателно и с интерес и сякаш я хипнотизираше.

— Вие ли сте отговорникът за подобни мероприятия?

— Това е мое задължение — кимна тя. — По-скоро едно от задълженията ми.

— Значи сте добра дъщеря.

При тези думи в очите й за миг блесна нещо неуловимо, после се стопи.

— Значи знаете коя съм.

— Всички знаят коя е Барбара Консидайн — усмихна се той. — Аз например миналия месец видях снимката ви във „Форчън“. Изглеждахте много добре.

— Как казахте, че се казвате? — попита тя.

— Нищо не съм казвал. След малко ще стигнем и до това.

И той удивително ловко си проправи път през танцуващите двойки и я отведе в един празен салон до банкетната зала. Беше като на кино — претъпканият дансинг остана зад тях и тя нямаше как да не се усмихне на дързостта и сръчността му. Стояха един до друг в слабо осветения салон.

— Знам всичко за вас — каза той.

Барбара пребледня и отстъпи крачка назад.

— Какво искате да кажете?

— Знам, че сте добър човек — продължи той. — Едно е да си добра дъщеря, а съвсем друго — да си добър човек. Видях го в очите ви още на дансинга. Виждам го и сега.

Тя още изглеждаше замаяна от думите му.

— Аз… не мога да разбера за какво говорите.

Той започна бавно да я притегля към себе си. Тя искаше да избяга, понеже думите и поведението му я плашеха. Ала тъмните му очи я омагьосваха — опияняваха я и същевременно някак странно я успокояваха. Това й даваше кураж да рискува, да бъде смела и самоуверена като него.

Въпреки че разумът й диктуваше противното, Барбара му разреши да я целуне. Целувката му бе нежна и почтителна. Когато устните им се разделиха, тя се отдръпна с чувство на доволство. Тя, Барбара Консидайн, се бе целунала с един красив непознат. Колко романтично! Такива неща не ставаха дори на маскен бал!

Но нещо магнетично в прегръдката и в очите му я теглеше отново към него. Този път целувката му бе по-задушевна. През цялото й тяло пробягваха тръпки на възбуда. В гърлото й се надигаше възглас на недоумение. Езикът му безсрамно проникваше навсякъде и разпалваше в нея силни усещания, каквито никога преди не бе изпитвала. Когато най-после я пусна, тя бе останала съвсем без воля — като парцалена кукла в ръцете му.

Погледна го смаяно. Слабото осветление хвърляше странни сенки по изсеченото му лице. Красотата му бе царствена, почти нереална.

Той я съзерцаваше с възхищение.

— Казват, че хубавиците се целували най-хубаво. Вече се убедих, че наистина сте хубавица.

Тя превъзмогна сладостната премала и успя да се отдели от него.

— Как ви беше името?

— Нека запазя още малко тайната си — отвърна той.

Държеше я за рамото и я оглеждаше.

— Имате най-красивите очи, които съм виждал. А на това осветление изглеждат още по-прекрасни.

После я притегли. Този път тя се опита да го спре, но напразно. Тялото й сякаш беше от пластилин. Той нежно я прегръщаше. Тя склони глава на гърдите му.

Даваше си сметка, че върши нещо нередно. Нещо съвсем нередно. Тя бе последната жена на света, която някой непознат щеше да поиска да целуне. Знаеше много добре, че е несръчна и отблъскваща. Знаеше, че каквито и скъпи дрехи да облече, винаги ще изглежда старомодна и неугледна.

Появата й в обществото преди десет години беше мъчителна и завърши с пълен провал. Всички знаеха, че никой от уважаващите себе си млади мъже с положение не я иска.

От този ужасен ден насам тя странеше от младите мъже. Майка й упорито правеше опити да я сватосва с разни подходящи ергени. Но след смъртта на майка й, баща й прие самотния й живот, понеже му беше удобно и приятно да я държи на свое разположение. Не му трябваше наследник. Беше прекалено голям егоист, за да се занимава с оставяне на богатството си на някакъв си син.

И така, през всичките тези години Барбара се справяше сама с разочарованието си, със самоненавистта си и с жестокостта на баща си. Този красив непознат, който я бе отвел в пустия салон, за да я целуне, бе по-прекрасен от всичко, за което си бе мечтала. Будеше у нея известни подозрения, но тя усещаше, че някъде дълбоко нещо в душата й се топи, че способността й за съпротива изчезва.

И тя се отпусна в прегръдките му. Наистина не я интересуваше кой е и какви цели преследва. Искаше да се наслаждава на този момент, понеже знаеше, че ще е кратък.

— Ти си нещастна — каза той. — Чувствам го. Защо си нещастна?

Очите й се напълниха със сълзи. Гласът му бе пълен с разбиране.

— Не ме питайте за това.

— Добре.

Той я прегърна по-здраво. Двамата се полюшваха в мрака. В залата долитаха приглушени звуци от оркестъра. Музиката бе прекрасна, вълшебна, сякаш неземна.

— Никога не мислиш за себе си — прошепна той. — Там ти е грешката, нали? Просто винаги се трудиш само за другите. Никога не си оставяш дори минутка само за себе си, за да бъдеш щастлива.

Тя го обгърна с две ръце.

— Откъде знаете всичко това?

— Нищо не знам. То просто се излъчва от самата теб.

Двамата замълчаха.

— Ние хората рядко сме готови да се впуснем в неизвестното — поде отново той. — Например двамата с теб бихме могли още сега да се махнем оттук. Да се качим на самолета и да отидем на едно хубаво място, близо до Кейп Код… Да стигнем много преди полунощ… В онова прекрасно хотелче с апартамент към океана… Бихме могли да си пием шампанското в това апартаментче, само двамата — ти и аз…

Барбара неволно притвори очи.

— Там ще е топло и уютно — продължи той. — Има и камина… Само двамата с теб…

— Защо ми казвате всичко това? — попита тя.

— Защото искам да бъда с теб — отвърна той. — Говоря сериозно. Хайде, ела с мен тази вечер! Никой няма да разбере.

„Баща ми ще разбере“ — прокънтя в съзнанието й.

— Не мога — каза тя. — Не мога да го направя.

Той я прегърна по-силно. Ръцете му галеха кръста й. Целуваше я по лицето, по очите, по врата. Силният му таз притискаше женската й плът. Тя тихо застена в обятията му.

— Можеш да правиш каквото поискаш. Ти си свободна жена.

Това тяло, плътно прилепнало до нейното, я караше да премалява от желание. Тя сякаш не можеше да си поеме дъх.

— Хайде, ела! — повтори той.

— Не мога! — изстена тя. — Дори не знам името ви.

— Обещаваш ли, че името ми няма да ти повлияе? — попита той, целувайки я бавно.

Тя измънка нещо утвърдително. Бе затворила очи от удоволствие.

— Когато ти го кажа, ще дойдеш ли с мен?

Барбара издаде същия утвърдителен звук. Не беше на себе си и не можеше да говори.

— Казвам се Джордан.

Истината достигна до нея бавно, сякаш много отдалече. В същия момент здравата отбранителна стена, с която се бе обграждала толкова години, се издигна отново.

Очите й широко се разтвориха.

— Лазаръс — добави той.

Гледаше я внимателно. Не казваше нищо. Очите му я привличаха като магнит и сякаш донякъде притъпяваха силната й воля.

— Джордан Лазаръс — повтори той.

Тя се отдръпна от прегръдката му. Неизвестно защо трепетът, от който сетивата й не можеха да се освободят, още повече засилваше срама и яда й. Тя го удари през лицето.

— Вън оттук! Махайте се, преди да съм ви изхвърлила аз! Нямате работа тук!

— Нито пък вие! — каза той. — То се вижда. Защо не дойдете с мен и не ме изслушате? Тогава ще разберете.

— Разбирам всичко още отсега — отвърна тя. — Махайте се оттук!

— Чакайте! — настоя той и я хвана за раменете. — Това, което върши баща ви, не е правилно. И вие го знаете. Просто елате с мен и ме изслушайте. Искам да разберете колко много хора ще пострадат, ако той успее да постигне целите си.

— Не е правилно това, което вършите вие! — настояваше тя.

Той я привлече и отново я целуна. Тя блъскаше ръцете и гърдите му и се опитваше да се освободи. Но в отчаянието й прозираше желание и той го чувстваше. Чувстваше също огромната, безкрайна мъка, криеща се във всяка частица от тялото й, и се чудеше откъде идва.

Накрая тя успя да се измъкне и бързо отстъпи назад.

— Напуснете незабавно или ще извикам охраната и тя ще ви изхвърли. И ще разкажа всичко на баща си.

Джордан се усмихна.

— Добре, аз тръгвам. Но вие помислете върху това, което ви казах. Помислете върху това, което стана между нас тази вечер. Моля ви, не ме забравяйте.

След тези думи си отиде.

Барбара цяла трепереше. Самонадеяната му постъпка и измамата, с която си бе послужил, я изпълваха с ярост. Ала дори ядът и срамът й се пречупваха през бурята от чувства, която отшумяваше в сетивата й.

Бе отпратила Джордан Лазаръс. Но нямаше да го забрави.

Тя реши да не казва на баща си за случилото се.

Това си беше нейна лична работа.

В лимузината на път за вкъщи на Виктор Консидайн му се стори, че дъщеря му изглежда нервна. Попита я как е. Тя отговори, че я боли глава.

— Не ядеш достатъчно — отсече той. — От това е всичко.

Когато се почувства в безопасност у дома си, Барбара Консидайн влезе в банята и дълго стоя под топлия душ. Изпитваше почти неприязън при чувството, че сапунът и водата отмиват всички следи от докосването на Джордан Лазаръс. Докато се миеше, плътта й пламтеше.

Когато излезе от душа, тя погледна голото си тяло в огледалото. В крайна сметка не беше чак толкова отвратително. Гърдите й бяха пълни, гръдния кош тънък, ръцете и краката й — съвсем леко възпълни. С подходяща диета и малко спортуване всичко щеше да се оправи. Всъщност причината беше главно в дрехите. Един добър консултант по тези въпроси можеше да направи чудеса с нея.

Тя облече нощницата си и плахо се вмъкна в стаята си. В къщата нямаше прислуга и всичко бе тихо. Тя легна в леглото и отвори романа, който четеше. Прочете един и същ параграф няколко пъти, неспособна да се съсредоточи. Пред очите й непрестанно изникваше образът на Джордан Лазаръс и я парализираше. Постепенно започваше да я обзема неясен ужас.

Беше почти готова да угаси лампата, когато от съседната спалня се разнесе силен и властен глас.

— Барбара, ела да си легнеш!

Беше баща й.

С прималяло сърце Барбара стана и тръгна към него.