Елизабет Гейдж
Интимно (40)

39

Ню Йорк

През седмиците след първата им среща Джордан се виждаше с Джил Флеминг винаги когато имаше възможност.

Интимността на взаимоотношенията им бързо се задълбочи. Правеха любов по всевъзможни начини. Разнообразието на страстта им бе неизчерпаемо. Те сякаш се докосваха единствено чрез телата си. Тази липса на вътрешен контакт само сгорещяваше още повече повърхността на чувствата им.

Джордан Лазаръс не знаеше дали обича Джил Флеминг. Но знаеше със сигурност, че скоро ще му бъде невъзможно да живее без нея. Дните му минаваха в безмълвно очакване на следващата им среща. Често усещаше, че не е способен да се съсредоточи в работата си заради мъчителния спомен за тялото й в една от безкрайните му пози. Свенливата извивка на бедрото й, формата на вдигнатото й коляно, сладостното движение на ханша й, когато прекосяваше някоя стая, срамежливата изненада в очите й, когато забелязваше възбудата му — тези и много други образи извираха от някое кътче на съзнанието му и го възбуждаха, както си беше на бюрото или на телефона.

Сега не я познаваше повече, отколкото в онази първа нощ, когато я отведе в леглото. Но се нуждаеше от нея хиляда пъти повече. И тази потребност по някакъв начин го бе върнала към живота.

Дните му бяха изпълнени с вълнуваща нова работа върху проекта му за преустройство на централните райони в големите градове. Всеки ден той допълваше и лансираше своята идея на една или повече водещи фигури в деловите или правителствените среди. Джордан непрестанно удивляваше себе и околните с оригиналността на идеите си.

По някакъв начин връзката му с Джил Флеминг отразяваше и допълваше това ново усещане за нещата, съзнанието, че той, Джордан, е способен на идеи, действия и емоции, които по-рано са надхвърляли възможностите му.

Колкото до Джил, тя бе повече от доволна от начина, по който се развиваха събитията.

За да се сближи с Джордан Лазаръс, Джил бе използвала своята проверена и доказана във времето техника. Поглеждаше в очите му и се опитваше да се превърне в образа, който виждаше там. Съвършен хамелеон, тя менеше цветовете си съобразно нуждите си, въпреки че тези нужди не му бяха известни.

Изпитаният й талант никога не й изневеряваше в критичен момент. Дори напротив — сега бе по-ярък и плодоносен от всякога.

Преди всичко тя бе изоставила крехката болезнена личност, която бе прелъстила Джесика Хайтауър, и я бе заменила с образа на младежка жизненост и добро здраве — енергична, бодра походка, приказки, усмивки. В същото време бе съхранила частица от крехкостта, като нюанс на изтънченост.

После към тази гъвкава младежка жизненост с бърза импровизация бе добавила лустрото на открита, неподправена женственост. Освен това бе избрала специфичната искреност на девойката — животрептящата честност на едно хубаво момиче, все още некорумпирано от живота.

Реакцията на Джордан бе така незабавна, че явно бе избрала верния път.

Джил цял живот бе усъвършенствала природния си талант да бъде такава, каквато я искаха обектите на нейния интерес. Въпреки че й липсваше интелектуалният подход към психологията — не бе прочела нито ред от Фройд, нито бе чувала за Пиаже — тя бе съвършен психолог по инстинкт, психолог с тялото си.

Преди години тя почти мигновено бе разбрала, че онова, което Рой Инглиш искаше да открие в едно момиче, бе младостта, непорочността, Рой имаше нужда от нимфа, от девица. И Джил се превъплъти в нимфа. Избираше си дрехи, благодарение на които изглеждаше като ученичка, и моделираше маниерите си така, че да бъдат олицетворение на крехка младост, трогателна невинност и свежа прелъстителност.

Бе на косъм от успеха. Харли Шрейдър осуети крайния ефект, но това бе единствената й грешка. Тя бе провалила практическата страна на нещата поради неопитност. Но начинът, по който прелъсти Рой, беше безупречен.

С Джесика Хайтауър постъпи много по-умно. Внимателно бе проучила терена. Знаеше и разбираше презрението на Джесика към противния пол. Предварително бе стигнала до извода, че вероятно се измъчва от отчаяна самота.

Джесика имаше нужда от жена. И по-точно, имаше нужда от жена, за която да се грижи. Затова Джил инсценира онова падане от коня. Целта й бе да се представи като човек, който се нуждае от помощ. По същата причина, след като опозна Джесика по-добре, измисли историята с анемията си, за да може тя винаги да я възприема като слабата, която има нужда от утеха и подкрепа.

Джесика, силна жена, с готовност се бе вживяла в ролята на покровител. Именно крехкостта на Джил й беше потребна и тя се влюби в нея. И благодарение на същата тази потребност Джил се издигна до влиятелното си положение в „Хайтауър“.

Но властта на Джил бе неофициална, упражнявана със съгласието на Джесика Хайтауър. Джил знаеше, че това никога няма да я отведе до онази власт, към която тя действително се стремеше.

И точно тогава се появи Джордан Лазаръс.

Внимателното проучване на Джил, започнало, когато за първи път чу за планираната финансова сделка между „Лазаръс Интърнешънъл“ и „Хайтауър Индъстрис“, насочи вниманието й към факта, че Джордан Лазаръс бе потенциален улов от най-висок ранг Той беше влиятелен, фантастично богат, привлекателен и по странен начин необвързан.

Джил разбираше, че бракът на Джордан за Барбара Консидайн е сделка. Изгубил своята непрестанно разрастваща се империя, отнета му от баща й, Джордан си я беше върнал чрез Барбара. Веднъж сторил това, той бе използвал нейните финансови и корпоративни ресурси, с помощта на които бе станал най-богатият човек в страната.

В замяна той бе приел ролята на неин съпруг. Вероятно в тази сделка от негова страна имаше не по-малко съжаление, отколкото личен интерес.

Джил не знаеше колко интимен бе техният брак. Но много добре разбираше, че каквито и да са чувствата на Джордан към Барбара, те по никакъв начин няма да й попречат да го прелъсти. Последните няколко седмици го бяха доказали.

Много скоро си даде сметка, че играе своята роля пред Джордан с непостигано до този момент съвършенство. Каква беше причината за това, тя не знаеше. Беше почти автоматично, това размекване на личността, което се проявяваше у нея всеки път, когато бе с Джордан, всеки път, когато разговаряше с него по телефона. Имаше десетки малки жестове, средства на езика на тялото, вибрации на смеха или усмивката й, които се проявяваха сякаш по собствена воля. Начинът, по който оправяше якичката си, походката й, вглъбеността, с която отмахваше къдрицата, паднала над очите й или как се протягаше при прозявка и какво ли още не. Нито един от тях не бе замислен съзнателно. Те всички избликваха от нещо невидимо вътре в нея, което познаваше Джордан Лазаръс може би по-добре от самия него.

Доказателството, че прелъстяването вървеше успешно, бе поведението на Джордан в спалнята. Той се държеше като обсебен, което бе точно онова, което тя очакваше от него. Много скоро Джил започна да регистрира нови, едва доловими сигнали от Джордан, указания, които й позволяваха да засилва удоволствието му и все повече да обсебва съзнанието му.

Установи, че Джордан особено я харесва в неофициално облекло. Обичаше я по шорти и сандали или в дънки с маратонки или мокасини. Приятно му беше да я вижда в най-обикновена тениска или спортна фланелка, с коси, прибрани назад с лента, или на конска опашка.

Освен това обичаше да я гледа в прозаични ситуации — да чисти апартамента си, да мие прозорците, да лъска мивката, да си служи с някакъв механичен уред. Това бяха неща, които Джил обикновено не вършеше. Тя мразеше да си цапа ръцете с къщна работа. Смяташе тялото си за машина, създадена за прелъстяване, и мисълта да го използва за слугински дейности далеч не й се струваше привлекателна. Но когато разбра, че това положение очарова Джордан, тя бързо се приспособи към него, за да постигне внушението за жизнено, земно момиче, което подхожда практично към ежедневието.

Наред с това той проявяваше предпочитание към непринуден и непосредствен език. Тя усети, че непретенциозният и елементарен изказ го очарова. Наричаше го „приятелю“, а за нещо, което й харесваше, възкликваше, че е „жестоко“. Никога не се изразяваше грубо, внимаваше да е естествено грациозна и женствена. Именно тази деликатност и изтънченост в съчетание с непретенциозния изказ трогваха Джордан.

И един ден тя научи, за нейна изненада, че ласкавата ирония по отношение на секса му действаше като естествен афродизиак. Току-що бе свършил да я люби, тя лежеше гола, все още чувствайки отзвучаващото пулсиране в слабините си, когато той се надигна, за да я погледне.

— Ммм — измърка тя. — Моят герой.

Друг път, съвсем импулсивно го нарече „моя прекрасен принц“.

Фразата сякаш засегна невидима струна в него. Любовта, която струеше в погледа му, доби някаква маниакална дълбочина.

Джил не пропусна да я повтори по-късно.

Отношенията им продължиха да се развиват по този начин през цялата пролет. Въпреки че Джил и Джордан не се сближиха повече в чисто човешки план, живият въглен на желанието, който обвързваше Джордан с нея, се разгаряше все повече.

Ако в цялата тази история имаше нещо, което притесняваше Джил, то бе, че всичко изглеждаше толкова лесно. Сякаш притежаваше някаква вътрешна дарба или талант, която я правеше идеалната прелъстителка на Джордан Лазаръс, но тя не знаеше на коя своя черта дължи непреодолимото си въздействие върху него. Онова, което излизаше на преден план у Джордан и обуславяше страстното му желание да я притежава, също не беше така разбираемо както при останалите мъже. Това бе друга загадка.

Сякаш през всичките тези години някаква друга, неподозирана от Джил личност бе живяла в нея и сега изведнъж изскачаше като дух, призован с вълшебна дума от бутилката, безупречна до съвършенство, създадена за Джордан Лазаръс и единствено за него. Освен това той сякаш бе предопределен да я обича, много преди тя изобщо да се е появила в живота му. И тази мисъл бе най-озадачаващата.

Джил винаги бе живяла на повърхността на собственото си „аз“ и на взаимоотношенията си с другите, защото това бе позицията, от която можеше да се печели предимство, там се намираше силата. Тя съвсем съзнателно се бе преобразила за въпросната цел, удобно пренебрегвайки собствените си отдавна забравени дълбини.

Но митичното същество, изплувало от нея, за да омае Джордан Лазаръс, бе толкова завършено, толкова съвършено, че по нейни подозрения в случая се намесваше нещо по-дълбоко от когато и да било, въпреки че не можеше да посочи точно какво. Опитваше се да се наблюдава спокойно от разстояние, докато се вреше в този вълшебен танц, под въздействието на който Джордан Лазаръс й ставаше все по-подвластен. Но тя не беше изцяло встрани от този процес, не беше напълно свободна. Сякаш самият факт, че бе обект на такова неутолимо желание, предизвикваше у нея някаква метаморфоза. Чувството бе обезпокоително.

Но пък наградата, казваше си тя, си заслужава известно неудобство. Тази виртуозна импровизация, в която се бе впуснала, несъмнено представляваше нейното върховно постижение като жена. Тя възнамеряваше да я завърши. Възможно беше вече да не е толкова сигурна коя е, но повече от когато и да било знаеше накъде върви.

Един ден Джордан допълнително й подсказа какво иска от нея.

Посочи й една снимка на модел в моден магазин. Момичето имаше червеникава коса с отблясъци на русо.

— Това е любимият ми цвят за коса — сподели той.

— Наистина ли? — попита тя. — Защо не си ми казал? Ще се боядисам в този цвят.

— Няма нужда — сви той рамене. — Така си идеална.

Но тя настоя. Взе го със себе си във фризьорския салон и го накара да уточни с фризьорката цвета и прическата й, след което го остави да се върне в офиса си, докато й направят косата.

Оказа се, че онова, което му харесва, бе леко накъдрената коса, боядисана руса с червеникав оттенък. Прическа с вдигната коса, която откриваше врата й.

Когато беше готова, Джил се изненада от промяната в себе си. Това къдрене я правеше доста по-различна. Изглеждаше някак по-волна и по-малко вглъбена. В нея имаше някаква закачливост и първичност, която изобщо не й бе присъща.

В началото се почувства объркана, сякаш не можеше да се познае. Но в мига, когато Джордан се върна, за да я вземе, си даде сметка, че тази нова прическа бе последното късче в мозайката. Той изгаряше от нетърпение да я отведе вкъщи в леглото. Люби я като жребец, а тялото му се движеше в бурния ритъм на страст, която до този момент не бе усещала у никой мъж. Сякаш бе причинила експлозия, земетресение.

Сега вече бе сигурна, че той й принадлежи. Но и в тази своя убеденост чувстваше неопределен страх от силата на страстта му. Реши да продължи по-предпазливо от всякога.

Няколко дни след тази окончателна промяна Джордан покани Джил на пътешествие с яхта.

— С яхта? — попита тя. — Никога досега не съм ходила. Не знам…

— Хайде — подкани я той. — Ще бъде забавно. Аз съм добър ветроходец. Няма да се удавиш, уверявам те.

Тя посрещна думите му с игрива усмивка.

— Не би се шегувал по този начин с едно бедно момиче, нали? Не съм голям плувец, да знаеш.

Лежеше гола в леглото му. Той бе положил глава в скута й. Съзерцаваше я, все още пропит от мириса и вкуса на страстта им.

— Не — отвърна той, явно очарован от непринудения й език.

— В никакъв случай.

Същата неделя я заведе на пристанището. Тя не можа да сдържи усмивката си, когато видя лодката му. Беше един великолепен малък плавателен съд, без съмнение произведение на изкусни майстори на яхти.

Всъщност Джил бе добър ветроходец. Беше плавала с Рой Инглиш и с други свои любовници в миналото. Но й беше ясно, че мисълта за нейната неопитност очарова Джордан.

Спуснаха се надолу по кея към лодката. Джил беше по шорти и фланелка, с леки обувки, които Джордан й бе помогнал да избере. Когато мина да я вземе същата сутрин, изрази възхищението си от облеклото й.

Джордан точно й помагаше да се качи на борда, когато зад тях се разнесе дрезгав глас.

— Добрутро, госпожице. Отдавна не съм ви виждал!

Джил се обърна и видя един покрит с бръчки възрастен стюард, който вървеше към тях. Лицето му посърна, когато я погледна в лице.

— О, съжалявам, госпожице — каза той. — Припознах се.

Той хвърли поглед към Джордан. И двамата си дадоха сметка, че е твърде късно да поправят грешката му.

— Добрутро, господин Лазаръс — добави лодкарят унило.

— Добро утро, Бен — усмихна се Джордан невъзмутимо, въпреки неудобния момент. — Времето май е добро за плаване.

— Да, сър. — Лодкарят вече се отдалечаваше тромаво, като преди това притеснено докосна кепе към Джил.

Тя се усмихна на Джордан.

— Значи — каза тя — ти имаш минало.

Джордан се усмихна в отговор.

— Нима не е така с всички ни?

Когато се качи на борда, Джил го целуна по бузата.

— Няма значение — каза тя с онзи непринуден игрив тон, който знаеше, че му харесва. — Тази седмица си мой.

В очите на Джордан се появи искрена болка. Тя не можеше да прецени дали това беше огорчение заради неудобството, което бе причинил лодкарят, или по-дълбока тъга, извираща от някаква скрита болка.

Любиха се на лодката веднага щом той пусна котва в пролива. Докато я съзерцаваше в спортното й облекло, в погледа му продължаваше да се долавя следа от предишната меланхолия. После я съблече и в допира му се усещаше нещо странно. Седеше на ръба на леглото, вперил поглед в голотата й. Соленият въздух изпълваше лодката.

Джордан изучаваше Джил с ласкав поглед. Промяната на косите й, сега някак по-волни и къдрави, сякаш го хипнотизираше. Повече от всякога тя усещаше, че е късче от разбъркана мозайка, която се подреждаше като с магическа пръчка.

Той обсипа тялото й с целувки. Сякаш я изпиваше, и то за пръв път. За нейна изненада тези целувки й доставиха наслада. Когато разтвори краката й, за да я докосне, тя усети как дълбоко в нея се разпалва жив въглен. Зарови пръсти в косите му и го притегли по-близо.

И двамата бяха обзети от странна трескавост, родена от благоуханния морски въздух, от хладината в каютата и вероятно от смущаващата забележка на лодкаря с натрапващата се алюзия за миналото, предхождащо тяхната връзка. Джордан я обязди и с продължителна въздишка потъна в нея. От гърлото й се изтръгна стон. Досега никога не бе прониквал така дълбоко.

Полюшването на яхтата добавяше собственото си вълшебство към бавните му тласъци. Сякаш по собствена воля ръцете й се движеха по цялото му тяло. Дива възбуда, която не бе изпитвала до този момент, погълна сетивата й. Той я почувства и ускори движенията си.

Сега краката й бяха сключени около него и го придърпваха все по-дълбоко. Нещо у Джил почна заплашително да се надига, някакъв глад, който до този момент не бе чувствала. Искаше го все повече и повече. Всеки тласък засилваше желанието й. Мисълта, че може да престане да я изпълва по този начин, я караше да се чувства празна и пуста. Този ужас стана неделима част от трескавия екстаз, който я заливаше.

Тя започна да стене и да вие. Той проникваше все по-дълбоко и по-дълбоко, с ръце на раменете й. Пръстите й оставиха дълги драскотини по гърба му и подканващи се впиха в напрегнатите мускули, за да насърчи тласъците му.

После някаква невидима стена се срути у Джил.

От устата й се изтръгна вик и изведнъж цялото й тяло му се отдаде в един-единствен пристъп. Тя осъзна, че току-що бе изпитала първия оргазъм в живота си.

Продължи да тръпне в обятията му доста дълго време, след което бавно дойде на себе си. Собствената й страст я бе трогнала до сълзи.

Но Джордан изглеждаше развеселен. Погледът му излъчваше изтощение и задоволство. Очите му отразяваха особената пълнота, която тя бе изпитала, а не притеснението от страстта, която бе подчинила волята й.

Когато той седна, тя забеляза кървавите резки по гърба му.

— Ооо, издрала съм те. Внимавай жена ти да не ги забележи.

Той само се усмихна и отвърна:

— Не се тревожи за това. — В този момент излъчваше някаква особена увереност. Изглеждаше спокоен, почти блажен, сякаш бе получил всичко на света, което бе искал, и не се боеше от нищо.

Джил се запита какво го правеше толкова уверен, толкова спокоен. И колкото и да бе странно, в този момент почувства, че вече не владее положението, както смяташе, че сега управлението преминава в неговите ръце. Че някакъв съдбоносен елемент от собствената й власт бе изтекъл между пръстите й или й се изплъзваше в момента.

Тя гледаше красивото му тяло, докато той си слагаше дънките. Резките бяха на неговия гръб, не на нейния. И въпреки това сякаш истинските рани, издайническите кървави дири вече бяха белязали душата й и вероятно нямаше да заздравеят така бързо, както й се искаше. Бяха оставени там от Джордан Лазаръс.